— Морс? Метър и шестдесет и един. Морс подсвирна.
— Моля?
— Благодаря, Макс! Между другото, в лабораторията ли си целия ден утре? Искам да донеса да ти покажа нещо.
Значи „Дребничката“ малка фигурка е била един сантиметър по-висока от „Дългата Лиз“ Страйд! И обувките й, както Луис бе установил, бяха приблизително № 37-38! Добре, добре! Всъщност вече всички ново-изровени факти (въпреки, че това вероятно не беше le mot juste11) подкрепяха смелата хипотеза на Морс. Но колкото и това да го вбесяваше, изглежда нямаше никаква възможност да се установи истината. Във всеки случай, не и истината за Джоана Франкс.
Глава тридесет и четвърта
— Мародерстващи хулигани застреляха унилия бухал; Кулата е смълчана под бледата луна; но лейди Портър, дебнеща напоследък ще продаде имота на безценица.
Съобщението от застрахователната компания беше третото и последно известие да внесе сумата за предишния месец и първото нещо, което Морс направи на следващата сутрин, бе да напише чек с приложено към него кратко писмо, в което поднасяше своите извинения. Той не разбираше много от пари, но преди около десетина години бе счел за предвидливо (както се оказа, и благоразумно) да внася ежемесечно 55 лири и да получи сумата от 12 000 лири с лихвите при навършването на шестдесет години — възраст, която все по-застрашително се приближаваше. Никога не бе помислял какво ще стане, ако почине, преди да му излезе застраховката. Нямаше причини за безпокойство: засега не го притискаха парични затруднения, не издържаше никого, имаше добра заплата и ипотека, която изтичаше след две години. Да, той знаеше, че в сравнение с огромното мнозинство от хората бе имал изключителен късмет. Все пак може би трябваше да помисли за завещанието си…
По някакво съвпадение предния ден бе говорил с Луис за застраховки и (той си призна пред себе си) доста неща бе посъчинил, докато му бе обяснявал как стоят работите. Но не беше напълно невероятно предположението му, нали? Тия измами със застраховките? Внимателно отдели първия материал, който Кристин му бе донесла в болницата „Джон Радклиф 2“, и отново прегледа фактите и цифрите на застрахователната компания „Нотингамшър и Мидланд“ за 1859 година:
Джоана е била родена през 1821 година, значи е била на 38 години през 1859. Ако се е застраховала една-две години по-рано, това значи: навършени години на идущия рожден ден 36, годишна вноска 3 лири, осем шилинга и девет пенса. По-малко от седем лири, да речем, за крайна печалба от 100 лири. Никак не беше зле. И ако Донаван вече бе сложил в джоба си подобна сума…
Морс излезе от апартамента си в средата на предиобеда (първото излизане след завръщането му) и пусна единственото си писмо. Не срещна нито един познат, като свърна надясно по „Бенбъри роуд“ и после отново надясно в „Скуичи лейн“; тръгна по втората пряка вляво, току покрай евангелистката църква (сега превърната в малка група жилища) и продължи по „Мидъл уей“. Беше мрачно, влажно утро и орляк врани (вероятно объркали часа) грачеха в дърветата вдясно от него. После-мина покрай основното училище „Бишъп Кърк“ и привлекателните редици къщи от двете страни на улицата с еркерните си прозорци с колони — и от лявата му страна, ето го: „Дъдли Корт“ — блок, построен от тухли с цвят на канела на мястото на старото гробище в енорията Самъртаун. Правоъгълната морава около 50 на 25 метра се простираше зад ниска около 45 сантиметра стена, която Морс прекрачи и влезе в тревната площ, засадена с тисови дървета и храсти, отрупани с някакви червеникави плодове. Веднага вляво площта се заграждаше от задните помещения на светски клуб; покрай тая стена, под пълзящите клони на зимния жасмин той можа да различи, покрити с влажни брезови листа едва подаващите се останки от четири-пет стари надгробни плочи, отчупени при основата, които наподобяваха нащърбени зъби, едва подаващи се от венците. Очевидно всяко по-дълбоко разкопаване, за да се извадят изцяло тия плочи, е било осуетено от близостта до стената. Но всички останали бяха изкопани, може би още преди няколко години — и без съмнение надлежно описани в някоя прашна папка с книжа на лавиците на местната епархиална служба. Е, Морс поне можеше да погледне в очите простия факт: никакво доказателство за тленните останки нямаше да излезе наяве от тия хубави морави. Никакво! И все пак щеше да е добре да знае къде надгробната плоча бе бележила последното убежище на „тленните останки“ (както се бе изразил полковникът) на Джоана Франкс. Или чиито и да бяха те.
Мина покрай самия „Дъдли Корт“, където имаше коледна елха, украсена със светещи вече червени, зелени и жълти крушки; после стигна до сградата на Консервативната асоциация на Северен Оксфорд, в която никога не бе стъпвал (и никога нямаше да стъпи) кракът му; покрай църквата на спиритуалистите, в която никога (досега) не бе стъпвал; покрай прихлупената сграда на седалището на Женския институт, в който веднъж бе говорил за достойнствата на проекта за квартален доброволен отряд; и най-сетне, като зави наляво, стигна до Саут Парейд, точно срещу пощата, в която влизаше веднъж в годината, за да плати пътния данък за „Ланчия“-та. Но докато вървеше покрай старите познати сгради, умът му бе далече и вече бе взел едно твърдо решение. Ако единият от заподозрените му се бе измъкнал, той ще отиде да търси другия! Нуждаеше се от почивка. В такъв случай щеше да иде на почивка.
Точно на отсрещната страна на улицата имаше туристическа агенция, а момичето, което седеше на първото бюро вдясно, се усмихна лъчезарно.
— Какво обичате, сър?
— Бих искал — (Морс седна) — бих искал да направя резервация за почивка с кола в Ирландия — в Републиката имам предвид.
По-късно същия ден Морс се отби в института по патология „Уилям Дън“ на Саут Паркс Роуд.
— Я ги разгледай, моля те!
Като се въздържа от какъвто и да било циничен коментар, Макс погледна със съмнение над очилата си.
— Макс! Искам само да зная…
— …дали са купени в магазина M&S или в Литълудс?
— Скъсаното, Макс — скъсаното.
— Скъсано? Кое скъсано? — Макс повдигна гащите с известна погнуса и ги разгледа (както се стори на Морс) неособено задълбочено.
— Няма скъсано, Морс. Ни най-малка следа от каквито и да било неправилни разтегляния на нишките на тъканта — американ е, между другото, нали?
— Мисля, че да.
— Е, нямаме нужда от микроскоп, за да установим, че това е разрез: точен, прав, отчетлив разрез, разбираш ли?
— С нож?
— С какво, по дяволите, се реже?
— С нож за сирене? С ножи…?
— Чудно нещо е човешкото въображение, Морс!
Също така беше чудно, че Морс получи такъв недвусмислен отговор на един от въпросите си; всъщност първият такъв отговор в цялото им дълго и сравнително дружелюбно познанство.
Глава тридесет и пета
