великия човек на света.
Глава тридесет и шеста
Знанията на човек умират с него; дори и споменът за добродетелите му избледнява, но дивидентите от завещаните от него ценни книжа могат да послужат да се запази жива паметта му.
През дните, последвали завръщането му от Ирландия, Морс се почувства до известна степен в по-добра форма и много скоро, по негова преценка поне, успя да си възвърне силите и свежия външен вид, което неговият лекар изтълкува като здраве. Морс не искаше повече.
Неотдавна си бе купил старата плоча на Фуртвенглер със записа на „Ринг“ и през часовете на блажена наслада, което това изпълнение му доставяше, значението на случая Джоана Франкс и неясните обстоятелства на „Загадката на пътеката за теглене“ леко избледняваха. Всичко това му бе донесло развлечение и забавление, но с него вече бе свършено. Деветдесет и пет процента сигурен (както междувпрочем беше), че през 1860 година са били обесени не тия, които трябва, той очевидно не можеше да направи нищо повече, за да разпръсне обезпокояващите пет процента съмнение.
Коледа бързо приближаваше и той бе доволен, че уморителното влачене по магазини щеше да му се размине — не му се налагаше да купува нито чорапи, нито парфюм. Получи половин дузина картички, две покани за вечер на чашка и една покана от болницата „Джон Радклиф 2“.
Коледно увеселение
За сестрите на болницата „Джон Радклиф“ ще бъде удоволствие да ги удостоите с присъствието си вечерта на 22 декември петък от 20 часа до полунощ в общежитието за медицински сестри, Хедингтън хил, Оксфорд. Дискотека, възхитителни напитки и закуски, невероятно забавление! Моля, заповядайте! Неофициално облекло. Моля отговорете.
Напечатаната покана бе подписана със синя химикалка: „Отделение 7С“ — последвано от „Целувки“.
Беше петък, 15 декември, седмица преди планираното увеселение, когато погледът на Морс бе привлечен от името в колоната за некролози в „Оксфорд таймс“:
Денистън, Маргъри — на 10 декември почина спокойно в дома си в Уудсток, на 78 г. Тя пожела тялото й да бъде предадено за научни изследвания в областта на медицината. Дарения се приемат с благодарност в памет на починалия полк. У. М. Денистън, от Клуба на Британския легион, Ламбърн.
Морс си спомни единствения път, когато се бе срещнал със странната стара дама, толкова горда с произведението на съпруга си — произведение, породило у Морс такъв невероятен интерес, произведение, за което дори не бе платил. Той подписа чек за 20 лири и го пъхна в евтин кафяв плик. Имаше под ръка обикновени и луксозни марки, но избра обикновена: в края на краищата не беше въпрос на живот и смърт.
Би присъствал (каза си) на погребението, ако имаше такова. Но бе доволен, че нямаше да има; неумолимите и всяващи страх слова на опелото, особено в официалното издание на Библията, представляваха все по-приближаващи се с времето и лично засягащи го заплахи за неговото спокойствие. Засега можеше да мине и без него. Потърси адреса на Британския легион в Ламбърн в телефонния указател и после обърна на Денистън, У.М. Ето го: Чърч Уок, 46, Уудсток. Имаше ли някакви близки? Едва ли, ако се съдеше по некролога във вестника. Тогава? Какво ставаше с вещите, ако нямаше на кого да бъдат оставени? Както вероятно беше в случая с мисис Денистън? Както с всички бездетни или неомъжени…
Беше трудно да паркира „Ланчия“-та и накрая Морс се легитимира пред един кисел регулировчик, който неохотно му разреши временно да спре върху двойната жълта линия на около двадесет метра от сивата каменна къща-близнак на Чърч Уок. Почука на предната врата и незабавно му отвориха.
В къщата имаше двама души: млад мъж на около двадесет и пет години, упълномощен (както обясни) от Блекуелс да опише няколкото неособено ценни книги по лавиците на починалото семейство Денистън, и един племенник на стария полковник, единственият жив роднина, който (както Морс изтълкува нещата) щеше наистина да получи едно прилично малко наследство, ако можеше да се съди по последните цени на недвижимото имущество в Уудсток.
Морс незабавно и откровено обясни на последния от какво се интересува: той не искаше нищо особено освен да му се даде възможност да провери дали покойният полковник е оставил някакви бележки или документи, свързани с „Убийството в Оксфордския канал“. За щастие отговорът беше „да“ — макар и доста сдържано „да“. В кабинета имаше два купа листа — тези на единия бяха покрити с машинописен текст, а другият представляваше ръкопис. За една от началните страници на ръкописа беше закачено кратко писмо — едно писмо без дата, без адрес на подателя и без плик:
Скъпи наш Даниел,
Ние двамата вярваме, че се чувствуваш добре през последните месеци. Ще бъдем в Дерби в началото на септември, когато се надяваме да се видим. Моля те, кажи на Мери, че ушитата от нея рокля пожъна голям успех и я попитай ако вече се е възстановила, дали би могла да започне друга.
Това беше всичко. Достатъчно обаче за полковника да реши, че си струва да бъде запазено! Имаше само един Даниел по делото — Даниел Карик от Дерби. И ето го тоя материал от първостепенно значение, който свързваше разказа на полковника по осезаем, физически начин с цялата жалка история. Морс се съгласи, че Даниел Карик изобщо не бе стоял на преден план в мислите му, а излезе, че е трябвало. Той със сигурност бе точно толкова изобличаващо замесен в измамата, колкото и другите двама — двойната измама, която бе накарала застрахователната компания „Нотингамшър и Мидланд“ да се бръкнат по-дълбоко в джоба, първо за смъртта на великия непогребан Донаван и след това за смъртта на загадъчната Джоана, великата неудавена.
Морс обърна избелялото, силно намачкано писмо и видя на гърба му няколко бележки, написани с молив, най-вероятно с почерка на полковника:
„Никакви данни от застр. комп. — мисис К. много зле по това време? Не й е казано за смъртта на Дж? Спринг стрийт 12 все още обитавана 12.4.76!“
Ето го това тук — една напълно осезаема хартия с написан на нея текст, представляващ докосване до едно от главните действащи лица в тая драма от деветнадесети век. Що се отнася до двамата главни актьори, единственото доказателство, което би могло евентуално да се намери за тях, е погребано с телата им. А къде е била погребана Джоана или пък къде е бил погребан най-великият човек на света — кой ли знаеше или кой въобще би могъл да знае?
Глава тридесет и седма
Съвременните танцьори дават зловеща представа за нашето време. Те дори не се поглеждат един друг, когато танцуват. Те са само куп изолирани индивиди, люлеещи се в някаква самохипноза.
