премина с „Ланчия“-та в платното за изпреварване по M1 до Уийдън Луис се почувства напълно доволен от удачно подредения си живот през всичките тия години оттогава насам. Той, разбира се, знаеше, че настоящата им мисия е загубена кауза. Но такива неща не бяха непознати в Оксфорд.
Оказа се трудно да се намери „Спринг стрийт“ въпреки картата на града, купена от някаква вестникарска будка на един ъгъл в северните предградия. Самият Морс ставаше все по-раздразнителен, тъй като пешеходците, към които Луис отправяше въпроси през прозореца на колата, изглеждаха или напълно в неведение, или взаимно си противоречаха. Най-сетне обаче „Ланчия“-та се отправи към един район, отделен с временна ограда като при строеж, чиято табела гласеше: „Комплекс за благоустройство Дерби“. Два жълти крана е внушителна височина движеха напред-назад широките си арки над бригадите- разрушители долу.
— Може да е твърде късно, а? — осмели се да каже Луис.
Морс свали стъклото и заговори с един работник с бял шлем на главата и целия покрит е тухлен прах.
— Срутихте ли вече „Спринг стрийт“?
— Скоро ще стигнем до нея, приятел — отговори човекът и показа неопределено към следващата редица от еднакви къщи.
Морс, подразнен до известна стенен от фамилиарносттана обръщението „приятел“, вдигна стъклото, без да благодари и посочи също така неопределено на Луис къщите. Последният скоро спря „Ланчия“-та зад една голяма зидарска кофа две преки по-нататък. Млада цветнокожа жена, бутаща количка, увери Морс, че да, това е било „Спринг стрийт“ и двамата мъже слязоха от колата и се огледаха.
Може би преди десетки години кварталът бе видял по-добри времена. Все пак, ако се съдеше по сегашния му вид, изглеждаше съмнително дали която и да е от къщите в това непривлекателно място изобщо някога е фигурирала сред „подходящата“ категория жилища. Построени, както изглеждаше, през първата половина на XIX век, много от тях вече бяха полуизоставени, а някои — с напълно заковани с дъски врати и прозорци. Очевидно няколко продължаваха да са населени, защото тук-там от тесните жълти похлупаци на комините се издигаше дим към сивото небе и бели дантелени пердета украсяваха все още здравите прозорци. С отвращение Морс погледна скапаните бирени кутии и захвърлените опаковъчни хартии от риба с пържени картофки, търкалящи се по тесния тротоар. После бавно тръгна и се спря пред една врата, боядисана в цвят, който преди 50 години е бил светлосин, със завинтена на нея табела с номер 20. Къщата принадлежеше към редица от шест къщи; като продължи да върви, Морс стигна до вратата на една изоставена къща, върху която, ако се съдеше по очертанията, някога е стояла цифрата 16. Тук Морс се спря и махна на Луис да се приближи — сега погледите на двамата се насочиха към двете съседни къщи със заковани с дъски врати и прозорци, за да се попречи на незаконно заселващите се и вандалите. Първата от тях, изглежда, несъмнено някога е била 14, а втората 12.
Последната, представляващият жалка гледка обект на предприетото от Морс пътешествие, се издигаше на ъгъла, като табелата „Бъртън роуд“ бе все още прикрепена към страничната й стена, въпреки че и следа от самата „Бъртън роуд“ вече не бе останала. Под табелата имаше дървена порта, висяща окаяно на една от ръждясалите си панти и водеща към малък заден двор, задръстен с боклук и кафеникави бурени, в който имаше едно антично детско велосипедче на три колела и съвсем нова количка от супермаркет. Потъмнелите червени тухли на външните стени бяха силно очукани, а единственото черчеве бе напълно избито и вътрешността на сиромашкото малко жилище бе открита за природните стихии. Морс пъхна глава в дупката на прозореца под почернелия перваз и моментално се отдръпна с ужасна погнуса: в единия ъгъл на някогашната кухня имаше, както се оказа, купчинка изпражнения, а до нея половинка бял хляб, нарязан на разкривени от изсъхване и позеленели от мухъл филии.
— Гледката не е много приятна, нали? — прошепна Луис, изправен до рамото на Морс.
— Тя е била отгледана тук — каза Морс тихо. — Живяла е тук е майка си… и баща си.
— И с брат си — добави Луис.
Да! Морс бе забравил брата, по-малкия брат на Джоана, момчето, кръстено на баща си — напълно го бе забравил.
Морс неохотно напусна тесния заден двор и отново бавно се върна към предната част, застана посред запустялата улица и загледа малката къща, в която Джоана Карик — Донаван — Франкс, вероятно бе прекарала колко? — първите около 20 години от своя живот. Полковникът не бе споменал точно къде е била родена, но… Морс си припомни годините: родена през 1821 и се омъжила за „великия човек“ през 1842 година. Колко окуражително би било да намери някоя година, отбелязана на една от къщите! Но Морс не виждаше и следа от нещо подобно. Ако къщата е била построена около 1820 година, дали тя е прекарала тия 20 години във и около тая тясна, жалка кухня, бореща се за пространство е мивката, медните съдове, пресата за изцеждане на пране, готварската печка и родителите си…? И с по-малкия си брат? Той, Морс, имаше собствени ярки спомени за подобна мъничка кухня в една къща, която (както му бяха казали) била съборена, за да отвори място за магазин за килими. Но той никога не се бе връщал там. Човек никога не трябва да прави грешка и да се връща, защото животът си върви чудесно без теб, благодаря, и други хора си живеят великолепно е техните нови служби — дори когато се ограничават с продажбата на килими. Да, почти винаги бе грешка: както например връщането в болницата беше грешка; неговото намерение например да отиде в кралската болница в Дерби и равнодушно да съобщи на Неси, че просто, случайно минава през града, просто иска да я поздрави с назначаването й за големия бял шеф…
Луис говореше нещо, докато тия и подобни мисли се въртяха отново и отново в ума на Морс, а той не беше чул и дума от казаното.
— Моля, Луис?
— Само казвам, че ние правехме така, това е… над върха на главата, както казвам, и поставяхме датата до него.
Морс, неспособен да изтълкува тая явно бомбастична реч, кимна сякаш напълно е разбрал всичко и тръгна към колата. Огромен, изписан със бял спрей надпис върху по-ниската стена на една къща в следващата редица попадна под погледа му: „Долу ръцете от Чили“ — въпреки че беше трудно да се разбере кого в тоя потънал в невежество квартал призоваваха за такава дейност — или по-скоро за такова бездействие. „Опитайте Гео. Чай на Лъмли — един шилинг и два пенса“ изглеждаше по-уместен надпис, изрисуван с боя върху зазидания с тухли прозорец на първия етаж на къщата на следващия ъгъл, като буквите първоначално са били изписани със синя боя върху охрено-жълтия фон, но сега последният бе избелял до сивото, с което боядисват бойните кораби. Надпис (толкова стар), че Джоана може да го е виждала всеки ден, като е отивала на училище или да играе по тая улица — един надпис от миналото, който бригадата от разрушители щеше скоро да заличи от архивите на местната история, сривайки сред облаци прах страничните стени с едно замахване на гигантските си, подобни на топки за кегелбан гюлета.
Точно като вандалите от Оксфордския общински съвет, когато…
Остави, Морс!
— Сега накъде, сър?
Нужно му бе малко усилие, за да го каже, но все пак успя:
— Мисля, че право вкъщи. Освен ако няма нещо друго, което ти искаш да видиш.
Глава тридесет и девета
И това, за което мислиш, че си дошъл е само черупка, външната обвивка на смисъла, чиято цел става ясна едва когато я постигнеш, ако въобще това се случи. Ти или не си имал цел, или тя надхвърля очаквания край и се променя, докато я постигнеш.
Морс рядко водеше какъвто и да е разговор в кола и мълча, както обикновено, докато Луис измина разстоянието от няколко мили до магистралата. Също така по обичайния си начин умът му се бе заплел в сложните си механизми и все по-ясно осъзнаваше присъствието на някакъв незначителен дразнител. Винаги
