Преди още четиримата конници да стигнат достатъчно близко, за да се виждат лицата им, Сокола ги бе разпознал. Двамата, които яздеха отзад, бяха Бил Шорт и Лутер Уилкокс, помощници в имението. Мъжът, който седеше сковано на седлото, бе Чад Фокнър. Яздеше редом с Том Роулинс
— О, не! И татко! — въздъхна Керъл.
Сокола се обърна и я видя, че се опитва да се справи с едно от копчетата на джинсите. Светкавично прецени, че няма начин да заблуди Роулинс. Това, което би могъл да види отчасти, се ограничаваше поради разстоянието, но бе достатъчно, за да прецени какво е станало непосредствено преди пристигането. Наведе се и вдигна ризата си. Нахлузи ръкавите, но не се опита да я закопчее или запаше. Ръцете на Керъл нервно трепереха, неспособни да закопчаят сутиена. Сокола се отдалечи от нея, за да застане между момичето и четиримата конници, предвождани от баща й.
Няколко метра преди да го достигнат, конете спряха, а конниците скочиха още в движение от седлата. Сокола съсредоточи вниманието си върху Роулинс, без да се притеснява много от другите двама, които бяха от двете му страни и идваха срещу му. Роулинс беше дребен на ръст, но жилав като стоманена жица. Спокойствието му бе измамно, но Сокола никога не беше подценявал силата и волята му. Да управляваш ранчо с такива размери, означаваше да държиш строени по конец над тридесет воловари, груби и диви, а Роулинс се бе занимавал с това повече от половината живот на Сокола.
Прекрасен човек. Но Роулинс имаше слабо място — дъщеря му. В неговите очи тя никога не носеше отговорност за нищо. Сокола знаеше, че новото положение щеше да промени плановете му и сватбата щеше да стане това лято, а не следващото. Той уважаваше човека, който го бе взел, отгледал и научил на всичко, що се отнасяте до имението и добитъка. Колкото и да беше разгневен, Роулинс винаги изслушваше и мнението на другите.
Този път обаче дивото и ледено изражение на лицето на мъжа не изглеждаше да е на човек, който иска да чуе обяснения. Сокола стоеше неподвижно и срещна гневния му поглед, без да пребледнее. Зад себе си чуваше Керъл да диша тежко.
— Какво, по дяволите, се случи? Какво си сторил на детето ми? Подготвен за подобно избухване, Сокола не се поддаде на гнева:
— Том, аз… — но не можа да довърши изречението.
— Татко, аз не исках — крещеше истерично Керъл. — Той ме накара насила! Той ме държеше!
Зашеметен от това невярно обяснение, Сокола извърна глава, за да я погледне. Белите презрамки на сутиена висяха на раменете й, докато трепереше зад блузата, с която прикриваше гърдите си. Зелените й очи гледаха втренчено баща й, пълни с молба. Сокола почувства, че му се повдига от нейното предателство.
— Отнасях се с теб като със син, проклето копеле и син на курва! — закрещя Роулинс с омраза. — А ти ми се отплащаш, като изнасилваш дъщеря ми!
Сокола се завъртя, за да отрече ясно вината си, но не успя. Усети, че нещо като метална решетка се забива в стомаха му, изкарва дъха му от дробовете и го превива на две. Челюстта му се взриви от юмручния удар, чиято сила го изправи, и той падна по гръб. Болката отекна в мозъка му. Женски писък прониза съзнанието му, докато разтърсваше глава, опитвайки се да прогони изтръпването. Повдигна се на колене, а замъгленият му взор се впери в Керъл, която тичаше към Чад. Не можа да се изправи, защото още един удар го просна по очи в прахта. Още веднъж Сокола мушна ръка под себе си и се опита да се изправи, когато върхът на ботуш го ритна в ребрата, повдигна го и го преобърна. Сокола инстинктивно се преобърна още веднъж, отдалечавайки се от своя нападател и печелейки няколко секунди, необходими му да се изправи на колене. Докато Роулинс го доближаваше, Сокола се хвърли срещу му. Един юмрук достигна слепоочието му, но Сокола хвана през кръста Роулинс и го блъсна назад. По-якото му телосложение трябваше да свали на земята Роулинс и да даде на Сокола миг покой, за да събере мислите си и да се защити. Но Роулинс не падна. Нещо го задържа. Миг по-късно първата мисъл на Сокола бе, че някой се опитва да прекрати сбиването, но после разбра, че никой не възпираше Роулинс. С ръце, блокирани в желязна тяга, не можа да се защити от удара, който му нанесоха в стомаха.
Сокола се съпротивляваше диво и почти успя да освободи едната си ръка, но към неговия нападател се присъедини още един мъж. С малка част от напускащото го съзнание той разбра, че двамата мъже, които го държаха, за да му нанасят удари, бяха Бил Шорт и Лутер Уилкокс, воловарите, с които често бе яздил и работил рамо до рамо. Но юмруците на Роулинс го блъскаха, разкъсваха и замъглиха слънчевата светлина и спомена.
Заслепен, безсилен, зашеметен, почувства как силите напускат краката му. Някаква кост се счупи и червена пелена падна пред очите му. Беше агонията. Нови удари се сипеха върху му, но той тънеше в мрак и безчувственост. Натежаваше все повече, отпуснал се в ръцете на мъжете, които го крепяха. Главата му беше клюмнала н той се завърташе при всеки юмрук, който я застигнеше. Мракът го бе погълнал напълно и Сокола висеше като труп.
— Свършен е, шефе. — Лутер Уилкокс, който бе от дясната страна на Сокола, пусна ръката му.
— Вдигнете го. — Гласът на Роулинс бе глух и напрегнат, треперещ от ярост.
За миг настъпи гробна тишина. После Лутер въздъхна и ги призова към разум: — Не можеш да го убиеш, шефе Боже мой, той е… Погледът му прониза Чад. Търсеше подходящите думи, но не той трябваше да припомня кръвната връзка на двамата братя.
Освен това Лутер не беше убеден, че Роулинс има пълното право да направи нещо друго на Сокола освен един хубав бой да му удари. През това лято бе зърнал няколко пъти дъщерята на Роулинс да язди със Сокола. Ако той се бе възползвал от момичето, то сигурно по някакъв начин го бе поощрило. Пък и не беше напълно сигурен, че той беше единственият. Освен това трябваше да се държи сметка за реакцията на Джон Бъкенън, ако синът му бъде убит.
Настъпи дълго мълчание. Жаждата за мъст още гореше в очите на Роулинс, но убийственият им пламък гаснеше. Лутер хвърли кос поглед към пребитото момче, което каубоят все още държеше.
— Пусни го, Бил! — заповяда Лутер и кимна с глава, а гласът му бе тих и спокоен, защото се притесняваше да не подрони авторитета на Роулинс.
Ръцете се отпуснаха и тялото глухо тупна на земята. Това изглежда пробуди Роулинс от скованата поза, която бе заел. Обърна се, за да погледне дъщеря си. По някое време тя, с помощта на Чад, бе успяла да облече блузата си. Той обгръщаше раменете й с една ръка и с този жест й предлагаше закрила и утешение. Тя бе заровила хубавото си лице в ризата му. Чад се усмихна в отговор на погледа на Роулинс. Ръцете му се опитаха да отдалечат момичето. Нейните пръсти се вкопчиха в ризата му:
— Прегърни ме здраво, Чад! — изхлипа тя.
— Почакай тук — учтиво и нареди Чад. — Отивам само да докарам конете.
Чад се отдалечи от Керъл, към нея се приближи баща й. Главата й беше наведена, а лицето скрито зад завеса от коси. Той сложи ръка на рамото й. Треперейки, тя извърна лице на другата страна. Роулинс я попита нещо и тя кимна утвърдително. Отдръпна ръката си и почувства, че някакво чувство на неловкост го завладява.
По средата на пътя към коня на Керъл Чад се спря до отпуснатото тяло, на което никой вече не обръщаше внимание. Погледна го и го прескочи, за да хване юздите на коня и да го откара при момичето.
Конят на Сокола вдигна глава и недоволно изцвили, когато видя петимата конници да се отдалечават в галоп. Никой не се обърна назад. Юздите висяха свободно и добичето, добре обучено, знаеше какво означава това. Извърна глава към човека на земята и с муцуна побутна ушите му, но човекът не помръдна. Конят отново сведе глава и продължи да пасе. Юздичката подрънкваше при всяка стиска жълта, хранителна трева, която муцуната му откъсваше.
Най-после Сокола дойде в съзнание. Въздухът бе хладен, а небето — черно, покрито със звезди като театрален декор. Всичко плуваше в мъгла. Отначало не можеше да си даде сметка къде е, нито защо е проснат на земята. Опита се да се изправи. Силна, остра болка прониза цялото му тяло. Нечовешки вик. И той отново припадна. Когато вече можеше да разсъждава ясно, си даде сметка, че ребрата от дясната му страна бяха засегнати или дори счупени.
Стараейки се да пренесе тежестта на другата страна, отново се опита да стане. Този път успя, въпреки че се клатушкаше като пиян. Сякаш хиляди чукове удряха в черепа му и това му пречеше да свърже мислите си. Усещаше лицето си смазано и подуто. Нещо не беше наред с носа му. Клепачите бяха подпухнали и
