можеха да се отварят само в тесни процепи. Всяка част на тялото го болеше, някоя повече от друга. Мускулите му бяха схванати, изтръпнали, сякаш не бяха негови. Устата — пресъхнала и напукана, като че бе погълнал хиляди игли. Сокола се опита да навлажни устни усети вкуса на пръст, примесен със солта на кръв и пот.
Насили се да вдигне ръка към устата си, когато чу шум на юзда, която се влачеше по земята. Сокола се извърна, мъчейки се да разбере откъде идва звукът. Силуетът на кон, добре очертан на фона на нощното небе, се виждаше на няколко крачки от него. Опита се да се доближи до него, но сигналите, които мозъкът изпращаше на краката му, бяха доста объркани. Крачките му бяха координирани като на пияница.
Опита се да хване поводите, но конят рязко се дръпна заради миризмата на кръв, която излъчваше. Сокола заговори на езика навахос с животното, което пръхтеше нервно, но после му позволи да хване поводите и да ги намотае около врата му. След като сложи крак на стремето, използва всичките си сили, за да се качи на коня. Стисна дръжката на седлото в смъртно отчаяние и отпусна свободно поводите.
Конят нямаше нужда да бъде направляван, за да намери пътя към своята ясла, и се впусна в галоп. Сокола припадна, преди да е изминал и сто ярда. Само инстинктът го държеше на седлото с крака, прилепнали към хълбоците на животното, и с ръце, впити в дръжката на седлото.
Болката изкара от унеса Сокола. Трябваше му известно време, за да осъзнае, че конят бе спрял. Сръга го с тока на ботуша. Конят мръдна встрани, но отказа да върви напред. Сокола се изправи, колкото да може да се огледа наоколо. Трябваха му няколко секунди, за да различи имението. Залюля се на седлото и едва не падна. Някъде отстрани, недалеко, чу шум на кон, но шеметът, предизвикан от болката, бе твърде силен, за да може да го определи точно. Съсредоточи всичките си усилия в движенията, които правеше така, че слизайки от седлото, да си причини възможно най-малка болка.
— Соколе! — извика го някой.
Беше глас, който трябваше да познае. Но само когато го чу, отново успя да разпознае пресипналия и загрижен глас: беше баща му.
— Чух, че са се случили неприятности. Тъкмо тръгвах да те търся.
Докосна земята с крака си, но загуби равновесие, щом ботуша му се изхлузи от стремето. Като стискаше здраво дръжката на седлото, Сокола се извърна на половина, залитайки. Хълбокът на животното беше стена, на която можеше да се облегне и която му пречеше да се завърти напълно. С усилие успя да фокусира поглед върху развълнуваното лице на баща си в мига, когато той спираше, вкаменен.
— О, Боже мой, Соколе! — Глухите думи излизаха от гърлото на баща му, сякаш някой ги късаше. Сетне извиси глас: — Франк, Педро! Елате да ми помогнете!
— Не! — Отказът на Сокола прозвуча силно и ясно, когато баща му пристъпи към него.
Голямата умора щеше да го надвие. Болката беше като пламък, който гореше лицето му и караше да пулсира цялото му тяло. От тъмните дълбини на паметта си Сокола извади спомена за голяма поилка в конюшнята. Като пусна дръжката на седлото, той заповяда на несигурните си и преплитащи се крака да го заведат там.
Стигна до поилката, хвана с ръце металния ръб, за да се държи изправен. После потопи във водата цялата си глава, чак до рамената. Когато я извади, студената вода бе избистрила мозъка му. Съзнанието му се върна и бе в състояние да мисли разумно. Нещо топло се стече в носа му, но не беше водата, която струеше от главата му. Сокола разбра, че не само ребрата, но и носът му бе счупен. През процепа на полуотворения клепач видя баща си и си припомни първите му думи.
— Беше тръгнал да ме търсиш?
Трудно бе да заповяда на разкъсаната и подпухнала уста да произнася добре думите. Сокола съзнаваше, че фъфли.
— Най-сетне някой стори нещо, което не бе част от твоите планове, така ли? Само че си забравил да кажеш на Роулинс, че след няколко години ще ми купиш малко обществено уважение!
Като продължаваше да се държи за металните ръбове на поилката, Сокола извърна глава, за да гледа баща си. Зад Джон се бяха събрали и други каубои, не само двамата които бе извикал по име. Сокола кипеше от дръзко безразличие и бе далеч от идеята да се притеснява за това, че и други хора можеха да чуят разговора.
— Не можех да си представя, че… че могат да те пребият така. — Баща му говореше тихо и на пресекулки — слаб опит да се предпази от неудобните въпроси.
— А ти какво очакваше? — Сокола плюна отвратен. Силата, с която произнесе думите, притисна едно ребро о друго, което предизвика пареща болка в хълбока му. Напразно се опита да заглуши пъшкането си.
— Трябва да повикаме лекар. — Баща му понечи да го доближи.
— Не!
Отново тежко се отпусна на поилката, докато гаденето не премина. Сведе глава и затвори очи. Нямаше средство, с което лекар можеше да поправи счупено ребро или счупен нос. Нямаше вътрешни поражения, а и дробовете му не бяха засегнати.
— Ще говоря с Том и ще оправя работата — каза Джон Бъкенън.
Като събра всичките си сили, Сокола застана изправен, макар и нестабилен, и погледна баща си в очите.
— Преди много време, Джон ти ме посъветва да бъда верен на себе си и да се държа по съответен начин. Няма нужда да правиш планове за моето бъдеще. Аз ще се оправя с Роулинс, сам, както съм се оправял с всичко останало. — Сокола отказа предложената помощ с нехайство и презрение.
Баща му, пребледнял, се поколеба. Насили се да пренебрегне думите на Сокола.
— Щом така стоят нещата, по-добре ще е да се върнеш в университета колкото може по-скоро.
Устата на Сокола се изкриви в гримаса, която трябваше да изразява усмивка.
— Да бягам? Така ли би постъпил индианецът навахос? — в думите звучаха предизвикателство и подигравка. — Когато ти пари под краката и си от малцинствата, трябва да се изпариш. Бас държа, че това ще ви се хареса… на теб, на Том и на Керъл. Така ще ви е по-лесно, нали? А още повече ще ви хареса изобщо да не се върна. Но аз няма да си тръгна.
Думите на Сокола отекваха в тежката, наелектризирана атмосфера:
— Освен това отсега нататък ще правя всичко, както аз искам. И ако не ти се нрави, върви по дяволите, Джон.
Сокола се отдалечи, а всеки негов мускул крещеше от болка. Сред воловарите се надигна глух ропот. Джон Бъкенън го проследи с поглед в мрачно мълчание.
Светлините блестяха в прозорците на дома Роулинс, в дома, който, по липса на по-подходяща дума, беше и негов дом в продължение на единадесет години. Сокола надви умората, която замъгляваше усещанията му, и изкачи стъпалата на верандата откъм задния двор. Изкачваше ги с усилие, издърпвайки се с ръце, впити в парапета. Раненото и пребито тяло копнееше за почивка.
Щом стъпи на верандата, забеляза едно лице в огледалото над умивалника. Не можа да се разпознае. Цялото нарязано, покрито със синки и подпухнало, лицето бе на някакво чудовище с гарвановочерни коси.
Когато се отдалечи от огледалото, Сокола затвори вратата. При това движение извърна лице към кухнята, където Том Роулинс седеше на масата и го гледаше втренчено. Ръцете му обгръщаха една чаша. Сокола се довлече до прага.
— Дойдох да си взема нещата — каза със скимтящ от болка глас.
— Взимай ги и се махай! — изкрещя Роулинс.
Беше време, когато Сокола щеше да премълчи, но всичко се бе променило:
— Ти ме познаваш, Том. И знаеш, че не съм изнасилил дъщеря ти. Ти се отнасяше с мен като със син, но аз бях последният човек, когото би искал за зет. Какво толкова те отвращава, Том? Мисълта, че дъщеря ти може да се омъжи за метис? Или копелето на Джон Бъкенън? — предизвикваше го с растящо презрение.
Странна червенина заля лицето на Роулинс. Не каза нищо, но убийственият израз изчезна. Сокола разбра, че е улучил десетката. Като заобиколи масата, прекоси стаята и се отправи към коридора, който водеше в неговата стая. Появи се Вера Роулинс, която замръзна на място при вида на Сокола. По лицето й премина първо сянка на страх, после — отмъстителен гняв.
