Преди да успее да каже и една дума, Сокола заговори отново, обръщайки се и към двамата:
— И още нещо, аз не бях първият мъж на вашата дъщеря, въпреки че, признавам, това не би ме спряло, дори да беше девствена.
Обърна гръб на жената и пое по тъмния коридор към стаята си. Като придържаше с дясната си ръка счупените ребра, се облегна на вратата, за да събере сили. После отиде до леглото и взе сгънатата в долния му край завивка. Беше същата, с която преди години бе дошъл в тази къща. Сокола отново я използва, като изтърси върху нея дрехите и нещата си от всички чекмеджета, долапчета и ги натрупа на камара отгоре. Когато свърши, се изправи и огледа наоколо, за да види дали не е забравил нещо.
Слаб шум се чу от коридора до вратата, шум от някой, който се промъкваше крадешком. Сокола стоеше неподвижен, ослушваше се внимателно с гръб към вратата. Чу едва доловимото проскърцване на дръжката на бравата. Целият бе нащрек, когато вратата безшумно се отвори. Имаше само един човек в къщата, който би желал да го види, без другите да разберат — Керъл.
— Соколе, съжалявам. — Гласът го молеше за прошка шепнешком. — Не зная защо направих така. Бях толкова… уплашена. Трябва да ми повярваш. Мама и татко ще ме убият, ако разберат, че съм тук, при теб.
Сокола се извърна бавно, за да я гледа в лице. При вида му очите й се разшириха. С една ръка прикри устата си, а другата притисна към стомаха. Пребледня и погледна настрани, сякаш се страхуваше да не повърне.
— Доста противна гледка представлявам, нали?
— Моля те… прости ми! — промърмори тя, все още неспособна да го погледне.
— И след като съм ти простил, ще трябва и да забравя, че това някога се е случило, нали? — Обърна се и започна да връзва краищата на завивката. — Защо не тичаш при Чад? Той ще ти прости.
С лявата ръка вдигна завързаната завивка и пое въздух, за да контролира болката.
— Соколе, моля те! — тя се извърна с наведена глава. — Нищо подобно нямаше да се случи, ако ти беше Чад.
Думите й предизвикаха гримаса. Остра болка прониза разцепената му уста. Хвана кичур от косите й с дясната си ръка и каза:
— Целият този блясък… не е слънчева светлина. И излезе от стаята.
Пътят към общата спалня бе дълъг. Краката му натежаваха от слабост. Разговорите за миг замряха, щом той се показа на прага. Сокола бе твърде уморен, болеше го всичко, за да го е грижа за погледите, вперени в него. Едното му око бе така подпухнало, че не можеше да го отвори, но през малкия процеп на другото видя една свободна койка с дюшек, свит на руло. С някаква странна прибързаност се отправи към нея и пусна вързопа на земята.
Трябваше му само миг, за да опъне дюшека и да се просне отгоре му. Не се притесняваше нито да си събуе ботушите, нито да си вземе завивка, а само да склопи очи. Миг по-късно вече спеше дълбоко. Бе дълъг сън, който даде възможност на тялото му да почине, да се съвземе, освободено от болката, невъзпрепятствано от тежки мисли.
Спа в продължение на тридесет и шест часа, без да съзнава нищо. Когато се събуди, кръвта бе измита, ребрата — превързани, а близо до него имаше чаша с димящ бульон. Очите му се спряха на мазолестата ръка, която я държеше, Привдигна се на една ръка, за да гледа в очите Лутер Уилкокс.
— Какво е това, отрова ли? — гласът на Сокола бе хрипкав, а когато се опита да помръдне, разбра, че мускулите му са изтръпнали. — Искаш да свършиш започнатата работа?
— Нямам подобно намерение.
Лутер изчака, докато Сокола вземе чашата си, сетне поясни отговора си, като се отправи към масата, за да продължи да реди прекъснатия пасианс:
— Керъл замина за Финикс и ще остане там за кратко с господарите Фокнър.
Каубоят седна на стол с гръб към Сокола. Повече не каза нито една дума — сякаш Сокола не съществуваше.
Три дни по-късно Сокола оседла кон, събра някои неща и се отправи към каньона. Остана в дома на роднините на майка си цял месец. Това не бе неговият начин на живот, въпреки че му вдъхваше спокойствие и сила.
След месец Сокола се завърна в ранчото. Никой не му зададе въпроси, нито постави под съмнение правото му да спи в общата спалня. Сутрин излизаше с мъжете, за да се грижи за добитъка. Роулинс никога не му даде заповед, нито му благодари за работата, която вършеше, но в очите му гореше омразата всеки път, когато погледите им се срещнеха.
Два месеца след като го биха, Сокола чу новината, че Чад и Керъл са се оженили. Това изобщо не го развълнува Шест месеца по-късно Керъл роди момченце, което веднага кръстиха на дядо му — Джон Бъкенън Фокнър.
ЧАСТ ТРЕТА
„… Със светкавицата стрела, хвърлена над главата, ела при нас, летейки!
С дъгата, висяща високо над главата, ела при нас, летейки!
Със светкавицата стрела, хвърлена над върховете на крилата, ела при нас, летейки! С небесната дъга, висяща високо над върховете на крилата, ела при нас, летейки!
… Лети, лети, лети, лети.
Сред земите привечер той лети, той лети.
Вечерен прашец, той лети, той лети.
Възроден на старини, той лети, той лети.
По пътеката на красотата той лети, той лети.
Лети, лети, лети…
… Принесох те в жертва и димния облак поднасям за теб.“
ГЛАВА СЕДМА
Слой черни облаци покриваше небето над Финикс и скриваше слънцето. Градът тънеше в преждевременен мрак. На чести, но неравни интервали снопове жълти светкавици изригваха през облаците и ги огряваха за кратко. Придружаваше ги тътенът на гръмотевиците, от който въздух и земя трепереха.
От вятъра дъждът падаше на коси струи, забавяйки движението в шест часа вечерта. Чистачките лудо се блъскаха напред-назад, за да отмият от предното стъкло на фолксвагена заслепяващия потоп. Лана Маршал стискаше силно волана, за да намали обзелото я напрежение. Беше чула местните жители да говорят за бурите във Финикс, които връхлитали ненадейно, без никакво предизвестие, но не бе им повярвала. Всичко бе така сухо и прашно, прегорено от неумолимата жар на слънцето, че изглеждаше невъзможно големи количества дъжд да са падали тук. Сега виждаше това чудо с очите си.
Потокът коли около нея течеше бавно, безспирно. Без да откъсва очи от платната на автострадата, задръстени от коли, Лана се наведе на една страна, за да откопчае лявата си обувка, оксфордски модел от бяла кожа. Обувката се изхлузи лесно от крака, обвит в бял найлонов чорап. Докато левият й крак контролираше педала на газта, събу и дясната обувка, за да раздвижи изтръпналите пръсти.
— А, така е по-добре! — възкликна тя на висок глас, внезапно почувствала облекчение в уморените си нозе.
Колите пред нея се движеха по-бавно и Лана натисна спирачка, за да регулира своята скорост. Оставаха още осем километра до изхода на магистралата и три — до апартамента й. При тази скорост й трябваше още половин час.
Примирена, тя прокара пръсти през косите си, сресани назад в мек кок. Започна да сваля полека фибите от косата си и да ги слага в чантичката на съседната седалка. Косите и падаха свободно по раменете. Бяха светлокестеняви и лъскави.
