Усмивка озари устните й, красиви и месести. Понякога Лана се чувстваше като пеперуда, която излита от пашкула. Почувства го, когато сваляше строгите дрехи, които професията на медицинска сестра й налагаше. Не че униформата можеше да прикрие това, с което природата я бе дарила. Напротив, вталената кройка подчертаваше извивките на тънката й талия.
От съчетанието на лятна жега и плющящ дъжд въздухът в колата бе тежък и душен. Ако отвореше прозорчето, щеше да се излее река вътре. Не за първи път Лана мечтаеше за климатична инсталация в колата. В Денвър би било лукс, който не можеше да си позволи, но за Аризона това си беше истинска необходимост. Откопча две копчета на униформата и дръпна лепкавата найлонова тъкан от браздата между гърдите. Облекчението, което изпита, бе само въображаемо.
На банкета отдясно Лана забеляза мигащите червени светлини на кола, която явно имаше повреда. Секунди по-късно фаровете й осветиха жълтия пикап в помощното платно. Докато намаляваше скорост, за да се разминат, вратата на шофьора се отвори и от там излезе висок, здрав мъж.
За тези няколко мига, в които фаровете го осветиха, Лана забеляза прегърбените плещи под бежовото сако, посребрените коси под широката периферия на каубойската шапка и хлътналите страни на едно уморено лице. Отстрани на пикапа се четеше надписът „Строително предприятие «Фалкон»“, а в емблемата се различаваше черният силует на главата на грабливата птица. После тя задмина пикапа и неговия шофьор. Вдигна поглед към панорамното огледало и видя възрастния мъж да поема пеша, с глава превита под дъжда. Лана се поколеба за миг, преди да даде мигач и да влезе с фолксвагена в платното за пътна помощ. Като остави мотора да работи, тя се дръпна на страничната седалка и свали прозорчето.
Щом възрастният мъж стигна до колата й, Лана извика силно, за да я чуе през тътена на гръмотевицата:
— Да ви закарам ли донякъде?
Мъжът се поколеба, видимо учуден, сетне се наведе, за да погледне вътре през прозорчето. Водата се стичаше на струи по периферията на шапката му. Под гъстите металносиви вежди проницателни сини очи внимателно я изучаваха. Годините бяха набраздили суровото лице, опърлено от слънцето, като придаваха уникална грубост на чертите и кожата, но Лана не се уплаши от вида му.
— Качете се — покани го отново и леко се усмихна. След още миг колебание мъжът отвори вратата.
— Благодаря — грубият глас напълно съответстваше на външния вид.
— Днес е сравнително влажно навън, а и вие вече сте мокър до кости — отбеляза момичето, докато той наместваше едрото си тяло в малката кола и затваряше вратата.
— Да, усещам вече.
Лана включи на първа и се промъкна в потока бавно движещи се коли. Хвърли кос поглед на мъжа, който сякаш изпълваше цялата кола. От ъгълчетата на очите му тръгваха многобройни бръчки във формата на следа от птичи крак и му придаваха съкрушен вид. Имаше нещо в този мъж, което караше Лана да гледа на него като на старо мече, маскирано като хищен сив мечок. Може би усетил, че го наблюдават, мъжът се извърна към нея. Лана се загледа отново в магистралата, наводнена от дъжда.
— Родителите ви не са ли ви казвали да не качвате на стоп непознати на магистралата? Опасно е за едно момиче.
Лана леко се подсмихна. Беше смешно да й се кара точно човекът, когото бе качила на стоп.
— Да, предупредили са ме да внимавам със стопаджиите и странните типове — отвърна тя сякаш за негово успокоение. — Но също така са ми разказвали историята за добрия самарянин. Мисля, че тя ми харесва повече. Какво му е на вашия пикап?
— Свещите са се овлажнили, предполагам. — Изглеждаше в лошо настроение, когато отговаряше на въпроса й.
Лана хвърли поглед на зелената табела, която сигнализираше, че наближават изхода от магистралата.
— Не съм сигурна, че на този изход има служба на пътна помощ, но на следващия има — беше изходът, по който и тя трябваше да поеме. — Мога да ви закарам дотам. Някой сигурно ще дойде, за да откара пикапа.
Чу шумолене на мокри дрехи. С крайчеца на окото си Лана го видя, че поглежда към часовника на лявата си китка.
— През два квартала от втория изход има една сграда в строеж. Там ще ме чакат след четвърт час. Имате ли нещо против да ме закарате? — попита той. — Ще помоля някой да дойде и да откара пикапа.
— Това е новият медицински комплекс, нали? — попита Лана.
— Да — отвърна той.
— Разбира се, че мога да ви откарам — каза Лана. — Минавам покрай това място, за да стигна у дома.
Погледът й се плъзна по него с любопитство. Дрехите, напредналата възраст и необходимостта да бъде на строителната площадка след края на работното време — всичко това подсказваше на Лана, че този човек трябва да е нощният пазач.
— Сигурно няма да имате проблеми през нощта, ако така продължава да вали.
— Какво? — смръщи се той и гъстите му вежди се сляха.
— При такова време някои хора предпочитат да си останат вкъщи, вместо да ходят да крадат материали по строежите. Това улеснява работата. Поне така си мисля — поясни тя.
Мъжът се извърна на другата страна. Лека усмивка плъзна по устните му. Забавляваше го факта, че тя го бе взела за нощен пазач.
— Да, точно така е.
— Кога ще бъде завършен строежът?
— На първи октомври, ако няма някакво забавяне.
— Чак тогава ли? — въздъхна тя. — Стискам палци, защото се надявам да получа място там, щом строителните работи приключат. Така няма повече да бия този път всеки ден.
— Сега в кабинета на някой лекар ли работите? — сините очи бяха забелязали бялата престилка.
— Да, при един педиатър, доктор Феърчалд — отвърна тя. — В зависимост от пътното движение имам около тридесет-четиридесет минути път до моя апартамент.
— Секретарка ли сте му?
— Аз съм дипломирана медицинска сестра — поправи го тя.
— Има една болница, недалеч от тук. Струва ми се, че винаги имат свободни места за медицински сестри. Защо не опитате?
— Не, благодаря — тя решително поклати тъмнокосата си глава. — Никога вече няма да работя в болница.
— Защо? — Категоричният отговор пробуди любопитството му.
— Една медицинска сестра не бива да се привързва към пациентите си. За съжаление не притежавам необходимото емоционално безразличие, за да лекувам болните ден за ден. Приемам нещата твърде много навътре. Затова… — присви рамене — напуснах тази работа, която прекалено много ме вълнуваше. Сега съм в кабинета на един лекар, където контактите с пациентите са кратки и ограничени.
— Мъчно ли ви е за работата в болницата?
— Понякога — призна Лана. — Липсва ми дружеската атмосфера на средата — лекари, медицински сестри, технически състав, санитари, които работят заедно. Но сега страдам по-малко. Работното ми време е по-добро и винаги съм свободна през празниците.
— Омъжена ли сте?
Лана забеляза, че той гледа лявата й ръка, но тя никога не носеше бижута. Беше й навик от училището за медицински сестри, където това бе забранено. Оттогава не носеше бижута, когато бе в униформа.
— Не, не съм омъжена — лека сянка на тъга мина през погледа й. — Току-що реших, че бракът не е моята съдба.
— Трудно е да се повярва такова нещо — промърмори той. — Сигурно мнозина мъже биха се увлекли по красива жена като вас.
— За моите двадесет и пет години имам много възможности, но нито едно предложение — призна тя с усмивка на самосъжаление. — Има нещо у мен, което привлича всички нехранимайковци на света.
