бяха лъснати — върховете им дори блестяха, Коланът му бе със сребърна тока с тюркоаз. Държеше нещо зад гърба си. Лана се ококори от изненада, когато той протегна ръце, за да и поднесе букет рози.
— Исках да ви благодаря — каза мъжът.
— Прекрасни са.
Отговорът прозвуча глупаво. Тя усети силния аромат на цветята, но беше доста объркана, за да го погледне очите.
— Как открихте къде живея?
— Има само една Лана Маршал в телефонния указател обясни и той.
Отговорът беше толкова очебиен, че Лана се засмя и не каза нищо. Най-сетне се съвзе.
— Дори не зная вашето име.
Колебанието му трая само частица от секундата и Лана си помисли, че си въобразява.
— Джон Бъкенън.
Лана все още се колебаеше дали да махне веригата или не въпреки аромата на цветята.
— Мислех… За мен ще бъде удоволствие, ако дойдете да обядвате с мен. Харесва ли ви мексиканската кухня? — Джон Бъкенън не й даде възможност да отговори. — Тук наблизо има едно ресторантче. Отвън не изглежда нищо особено, но храната е много добра.
Видя, че Лана продължава да се колебае, и се усмихна.
— Ако предпочитате, може да ме последвате с колата си. Ще ви показвам пътя с моята.
Това изречение приспа подозренията на Лана и тя се усмихна:
— Добре. Дайте ми десет минути да облека нещо като за пред хората.
— А цветята? Ще ги сложите ли във ваза? — каза той като гледаше букета рози, който още стискаше в ръце.
— Естествено.
Лана затвори вратата, свали веригата и я отвори наново, за да вземе букета. Поколеба се:
— Ще ме почакате ли вътре?
— Ето че отново сгрешихте. Да поканите един непознат вкъщи! — Той поклати глава със смръщено лице. — Кога най-после ще се научите, Лана Маршал?
Тя се засмя. Той също.
— Ще стоя в коридора, докато се приготвите — каза той като отклони поканата.
Този мъж все повече й харесваше с неговите постарому добри обноски.
— Бързо ще се приготвя — обеща Лана и затвори вратата.
Ресторантът беше малък и въпреки обедния час нямаше много посетители. Джон я заведе на една ъглова маса и седна с гръб към входа. Както бе казал, кухнята беше отлична. Лана се питаше до каква степен нейният събеседник бе допринесъл за добрия вкус на храната. Говореше свободно и чувството му за хумор я накара да се засмее неведнъж.
Сервитьорката изнесе празните чинии и отново наля кафе в чашите. Лана се отпусна на възглавницата на облегалката.
— Кажете ми нещо за себе си, Джон — помоли тя. — Мисля, че вече знаете всичко за мен.
— Какво искате да знаете?
Усмихваше се, но Лана имаше чувството, че иска да скрие нещо зад тази усмивка.
— Не зная — и тя вдигна ръка в красноречив жест. — Каквото и да е. Женен ли сте? Имате ли деца?
— Законни или незаконни? — той отвърна на въпроса й с въпрос.
— Престанете да се шегувате и ми дайте един прям отговор — настоя Лана.
— Добре. Женен съм. Имам двама сина и един внук. — Отговорът прозвуча безлично. Не последваха допълнителни пояснения. Той извади една снимка от портфейла си и я показа на Лана. — Той е много будно момче. Трудно е човек да повярва, че е само на дванадесет години.
Когато му върна снимката, Лана заговори за приликата на момчето с Джон:
— Всеки би познал, че е ваш внук. И никакви момиченца в семейството?
— Едно време имах момиченце. — Пъхна разсеяно снимката в портфейла си. Замисли се. Когато вдигна поглед, в очите, му гореше носталгия и тъга. — Умря много мъничка. Щеше да навърши двадесет и три години това лято. Почти на вашата възраст. И тя имаше черни коси, подобни на вашите — с цвят на кедър. Мисля, че ми напомняте за нея. — Стисна устни от жал към себе си. — Само не ми казвайте, моля, че приличам на баща ви!
— Не, не ми напомняте за него… поне не и на външен вид. Той е по-нисък, по-слаб и няма толкова много коса — тя изброи видимите разлики.
— И по всяка вероятност не е толкова стар като мен — добави Джон и изви глава на една страна. — Разкажете ми нещо за родителите си. Къде живеят?
— Майка ми почина, когато бях на единадесет години. Баща ми се ожени повторно след няколко години и сега живее в Колорадо Спрингс.
— Така че сега имате класическата мащеха от приказките — каза той.
— О, не — Лана поклати глава. — Ан е чудесна жена. Винаги ме кара да се чувствам добре дошла, когато отида да ги навестя. Баща ми е много щастлив с нея.
— Въпреки това не ги виждате често. Защо?
— Те си имат своя живот. Ан има три деца, което означава грижи с училището, със спорта и всички онези неща, които съпътстват семейния живот. Това много ангажира татко, а той никога не е обичал да пише. — каза Лана. — Не искам да си съставите погрешна представа за него. Баща ми ме обича както винаги. Просто сега има други отговорности.
— Разбирам — отвърна Джон толкова убедително, че Лана си помисли, че наистина бе разбрал. — Човек не може да има задължения само към един член от семейството.
— Разкажете ми за съпругата си — помоли настоятелно Лана, като се опитваше да си представи жената, която бе имала щастието да срещне един толкова разбран мъж.
— Кетрин и аз живеем под един покрив. Освен това няма много за разказване — сви рамене и Лана се запита дали това не бе причина за тъгата, която често се четеше по лицето му. — Тя си има своите интереси, дамския кръжок, прави всичко, което й се хареса… аз правя същото.
— Разбирам — промърмори Лана, огорчена, че го е попитала.
— Не. Съмнявам се, че разбирате. — Бледа и меланхолична усмивка заигра на устните му. — Като брак не е кой знае какво, поне според стандартните представи на хората за брака, но за Кетрин и мен това бе всичко, което искахме. Тя винаги е била вярна съпруга и добра майка. Аз я уважавам и не я укорявам за начина, по който се развиха нещата помежду ни.
На Лана й стана неприятно, че Джон не бе споменал дали обича жена си. Отпи от кафето.
— Съпругата ви трябва да е забележителна жена. Сигурно ще се радвам да я срещна някой ден.
Това бе неволно казано, но устните на Джон се свиха в странна гримаса.
— Не мисля, че е добра идея — призна той. — Кетрин ще ви хвърли само един поглед и ще си състави погрешно впечатление. В миналото, признавам си, съм й давал повод да бъде подозрителна към другите жени. Никога не съм се правил на светец. Някои дори казват, че съм грешник. Кой знае? Може и да са прави.
Той беше далече от идеята да се притеснява от мнението на другите. С думите си се самосъжаляваше, но в тона, с който бяха изказани, личеше, че това го забавлява.
Лана остави разговора да се плъзне в друга посока, усещайки, че той не иска да обсъжда личния си живот. Когато свършиха с кафето, останаха да побъбрят още малко, после Джон я придружи до дома. Тя го покани да се качи, но той отказа.
— Благодаря ви за обяда и за цветята — каза Лана. — Оценявам високо и двете неща.
— Уверявам ви, че за мен беше истинско удоволствие — потвърди той. — Ще се радвам да ви видя отново, Лана.
— И за мен ще бъде удоволствие, Джон.
Бе убедена в това. Сред морето от непознати Лана имаше чувството, че е открила приятел.
— Няма много хора, с които да мога да разговарям свободно. С вас това ми се случи. Ще ви се обадя по телефона — обеща Джон.
