Тъкмо се разделяха, когато входната врата се отвори. Лана се усмихна на съседката си, жена на средна възраст, която работеше нощем. Лана виждаше и нея, и съпруга й много рядко, с изключение на празничните дни.
— Здравейте, госпожо Морган.
— Радвам се, че се върна, Лана — каза жената с развълнуван тон. — Случайно да имаш канела? Мислех, че имам, но се оказа, че е индийско орехче. Ябълковата ми торта е готова да я пъхна във фурната, а сега трябва да тичам до супермаркета да купя канела. Братът на Арт с жена си ще дойдат на вечеря тази вечер, а обещах на Дон да направя ябълкова торта. Той казва, че не е ял никога по-добра. Господи, празнични дни! — въздъхна тя, като за миг прекъсна нескончаемия си монолог. — А ни чака цяла работна седмица! Мисля си, че лудото бачкане започва в събота сутринта. Нали така?
— Никога не съм мислила по въпроса.
Лана поклати глава и вътрешно се усмихна. Беше мила жена, но ако трябваше да я търпи дълго, й лазеше по нервите. Лана се извърна, за да отключи вратата на апартамента си.
— Мисля, че имам малко канела. Защо не влезете, докато проверя?
— Ще ми спасите живота, ако имате!
Жената хвърли поглед към коридора, където вече се скриваха широките рамене на Джон Бъкенън. В очите й блестеше любопитство.
— Толкова неща има да върша, преди да дойдат Дон и Мериан! Още не съм изчистила вестибюла! Кой беше този мъж? — тя вървеше по петите на Лана до миниатюрната й кухня. — Някакъв роднина?
— Не, приятел. — Лана отиде до комплекта за подправки и взе съдинката с канела. — Ето я! Може да ми я върнете утре.
— Слава богу! Не зная как щях да намеря време да отида до супермаркета. Исках да изпратя Арт, но как човек да го откъсне от телевизора. Бейзбол! — направи гримаса на отвращение. — Ваш приятел? Не е ли малко старичък за вас?
— Не става дума за такъв род приятелство, госпожо Морган — търпеливо й обясни Лана. — Той наистина ми е само приятел.
— Какво работи? Къде сте се срещнали? В наше време момичетата никога не са предпазливи.
— Нощен пазач е на един строеж, тук наблизо. Пикапът му се повреди миналата вечер и аз го качих на стоп. Джон е много симпатичен мъж и е напълно безвреден.
— Качили сте го в колата си, без дори да го познавате? Можеха да ви ограбят и дори… по-лошо! — жената беше искрено развълнувана.
— Точно това беше и първото нещо, което каза и Джон. — Тя се засмя. — Но нищо не се случи. Бях напълно сигурна в него.
— Сигурна? Че защо? Защото е доста по-възрастен от вас ли? Мъж ли е, или не е? — попита госпожа Морган. — Вие сте медицинска сестра и трябва да знаете, че потентността на мъжете е нещо, което не зависи от възрастта им!
— Ние сме приятели, госпожо Морган това е всичко — повтори Лана.
— Момиче с вашия външен вид и мъж, който може да ви бъде дядо… Хм! — Жената не скриваше недоверието си. — Ако се интересува от вас, не е само за да сте приятели.
— Грешите. — Но разбираше чудесно, че щом веднъж жената си бе набила тази мисъл в главата, и динамит не можеше да я изкара. Вместо да спори, предпочете да се върне на първата тема на техния разговор.
— Винаги съм обичала ябълкова торта! Колко канела слагате?
Силвия Морган веднага се отклони към рецептата за ябълковата торта, като даваше пояснения, докато Лана я изпращаше до вратата. Когато най-после остана сама, Лана тъжно поклати глава. Жалко, че съседката й не разбираше. Спомни си думите на Джон, казани преди да се разделят, че с нея може да си говори. Прекрасно знаеше какво той изпитва към нея. Между тях съществуваше някаква особена близост, която нямаше нищо общо с половото привличане. Това беше нещо рядко и тя нямаше да позволи на госпожа Морган да го развали.
ГЛАВА ОСМА
Приятелството им укрепваше с всяко следващо посещение на Джон. Той я навестяваше два пъти седмично, преди да отиде на работа на строежа. Понякога я водеше да вечерят навън, в някой не много скъп ресторант извън центъра на града, но по-често Лана готвеше, защото той не й позволяваше да плаща сметките в ресторанта.
Във Финикс живееха много пенсионери, които, подобно на Джон, трябваше да закръгляват скромните си пенсии с труд, като този на нощен пазач. Лана не искаше да му бъде в тежест, нито да рискува приятелството им заради пари. Понякога Джон идваше в дома й в събота и прекарваха следобеда заедно. В такива случаи излизаха на разходка или на кино, или пък гледаха заедно телевизия и си говореха. Никога не обсъждаха неговото семейство. Лана си мислеше, че бракът му сигурно не е щастлив. През летните месеци Лана имаше и някоя друга случайна среща, но твърде рядко. Работата в кабинета на детски лекар със сигурност не й предлагаше много възможности да се среща със свободни мъже. Приятелството й с Джон я спасяваше от самотата, която щеше да я накара да търси мъжка компания, хвърляйки я от една катастрофална история към друга.
Последната седмица на месец август Джон реши да отидат в музея Хърд. Беше специализиран в антропология и изкуство на древните култури, като особено място бе отделено на югозападните индиански племена.
Когато излизаха от една зала, за да разгледат галерията с изложба на качина, Лана промърмори:
— Не мога да разбера защо в музеите винаги е тихо. Всички говорят шепнешком — чувстваше се виновна, че и тя говори като останалите посетители.
— Може би — обясни й Джон напълно сериозно — защото се страхуват да не пробудят духовете, които сами не могат да разберат.
При този отговор Лана впери учуден поглед в него. Джон разглеждаше изложените в галерията предмети със странно отнесено изражение. Вероятно усети втренчения поглед на Лана и добави:
— Това е една от най-добрите сбирки на качина на племената хопи и зуни в цял свят.
Лана се извърна, за да може да наблюдава по-добре. Куклите качина бяха дърворезбовани, украсени с пера, черупки от охлюви, бодли от кактуси, парченца кост и тюркоази. Имаше всякакви форми и размери, но си приличаха само по гротескните форми — изпъкнали очи, кръгли глави с извити човки, лица с надвиснали кичури косми, огромни озъбени уста, чудовищно и тайнствено страшни като в кошмар.
— Тези ли идоли представляват индианските божества? — прошепна Лана.
— Това са кукли, а не идоли — поправи я той усмихнат, защото фигурите трудно можеха да се свържат със спомена или с представата, които Лана имаше за детските играчки. — Може да се каже, че качина са репродукции на божества. По-точно символизират природните сили като свръхестествени същества. Онази там с ръцете криле и маската от пера е куклата орел. Там е качината сова. Онази с главната украса с рисунки на облаци и пъстрата дреха е Девойката Пеперуда.
Джон ги посочваше и описваше една по една. Всяка от фигурките беше изрязана в дървото и украсена до най-малка подробност.
— Възхитителни са — съгласи се Лана. — Но по някакъв страшен начин. С каква цел се използват? Сигурно не са играчки.
— В известен смисъл са. Индианците дават качина на децата си. Целта им е не толкова да си играят с тях, колкото да ги привикнат към различните видове качина — поясни той. — Думата качина може да предизвика известно объркване, когато се отнася до куклите, които нямат никаква магическа власт. По време на церемониите танцьорите, носещи костюми като на куклите, също са наричани качина, както и тайнствените сили, които олицетворяват.
— Казахте, че това са кукли на културите на индианските племена хопи и зуни ли?
— Точно така — рече Джон. — Индианците пуеблос и навахос също имат качина. При племето навахос не са направени като тези, но са също толкова страшни. Маските са изработени от изрисувана чортова кожа. Някои са украсени с орлови пера или имат гердан от клонки около врата. Изборът на маска се
