— Добре — прие той с нежелание. — Може да карате… този път. Но сега съм добре. С таблетките номерът винаги минава.
Лана все още се чувстваше неловко. Ореолът на желязно здраве се бе оказал една илюзия. Джон беше уязвим. Когато пристигнаха пред дома й, тя не изключи двигателя.
— Защо не ми позволите да ви придружа до дома? — предложи му тя. — Оттам мога да се върна с автобуса.
— Не съм инвалид. Като медицинска сестра трябва да го знаете, Лана.
— Тя въздъхна дълбоко и се съгласи:
— Прав сте.
— Знаете ли, че може би сте единственият човек, който е загрижен… който наистина е загрижен за това, че мога да имам някакви проблеми със сърцето?
Гледаше я с уважение. Топлотата смекчаваше бръчките, които годините бяха издълбали по лицето му:
— Вие сте загрижена просто затова, че сме приятели. Не вярвам да си давате сметка колко важно е за мен.
— Аз съм сигурна, че и семейството ви също се притеснява… Жена ви и децата ви — настояваше Лана.
— Сигурна ли сте? — учуди се той. — Аз също бих искал да е така!
И преди Лана да успее да коментира съкрушения му вид, добави:
— Ще се видим във вторник, освен ако нямате някакви ангажименти.
— Не, за вторник е добре — прие Лана.
После слезе от пикапа, така че Джон успя да се премести на седалката на шофьора.
Следващия вторник Лана приготви вечеря за двама в апартамента си. Джон беше във весело, шеговито настроение и се смя с нея, сякаш да я накара да забрави тъжните, парливи признания от миналата събота.
Когато Лана стана, за да раздигне масата, той й предложи:
— Искате ли да ви помогна да измием чиниите?
— Не, ще се оправя сама, благодаря — събра чиниите една върху друга и стисна приборите в ръка. — Седнете в креслото и си дочетете вестника.
Хвърли око на чашата му с кафе. Беше празна.
— Искате ли още кафе? Или чай от сасафрас?
— Сасафрас1? — Джон наведе вестника, за да я вижда, и недоверчиво сви вежди.
— Да, сасафрас. Това е чудесно нещо. Действа много ободряващо.
— Е, вие като медицинска сестра сигурно разбирате от тези работи — той лекичко я поднасяше.
— Всички си имаме свои домашни лекове — засмя се Лана.
— Минавам на сасафрас — Джон се усмихна и разгърна наново вестника.
Лана пренесе чиниите в малката кухня, отделена от пространството за всекидневна само от бар-плота. След това се върна при масата, за да изнесе остатъците от вечерята. Когато минаваше зад креслото на Джон, погледът й попадна на заглавието на една вестникарска колона. Като се наведе, за да го прочете зад гърба му, оправи кичур коса зад ухото си.
— Видяхте ли нещо интересно? — попита Джон и я погледна изпитателно.
— Статията за Фокнър и за спора му с болницата по повод сблъсъка на интересите им. Днес чух доктор Феърчалд да говори за това по телефона — каза Лана, усмихвайки се на първия абзац от статията. — Фокнър е в административния съвет на болницата и, виж ти съвпадение, неговата компания направила най-добрата оферта за построяване на новото крило.
Едно име й изплува между редовете на вестника.
— Джон! Джон Фокнър е собственик на „Строително предприятие «Фалкон»“, компанията, за която работите!
— Така е — каза той. — Лично аз не виждам за какво още може да се спори. Защо възможността от сблъсък на интересите дори не бе подложена на обсъждане, когато поканите за участие в търга бяха разпратени и до другите компании? Предложенията бяха отправени в запечатани пликове, отворени в присъствието на всички членове на съвета. Струва ми се, че в случая става дума за някой, който не може да се примири с мисълта за загубата!
— Точка във ваша полза — съгласи се Лана. — Но и вие трябва да се съгласите, че работата буди известни съмнения.
— Само за подозрителните хора — отговорът бе рязък и мигновен.
Лана присви рамене, защото разбираше неговата лоялност към работодателя му.
— Доколкото съм чувала и чела, Фокнър държал в ръцете си всички парчета от „баницата“ в този град. Би могъл да си позволи лукса да отпусне някое и друго късче и на останалите — каза тя меко, като оставяше впечатление, че не желае да спори по въпроса.
Джон се обърна със стола към нея и я изгледа с любопитство, премигвайки:
— Само не ми казвайте, че имате нещо против богатите!
— Не. Само ми се ще от време на време човек да се поспира и замисля — каза Лана усмихнато. — Джон Фокнър ми се струва доста безмилостен тип.
— Така ли? — Джон продължаваше да я изучава със същия поглед, развеселен и всепрощаващ. — И как успяхте да научите толкова неща за този човек, след като няма и година откакто сте в нашия град?
— Фокнър всъщност е една легенда във Финикс. — Имаше нещо асиметрично в усмивката й. — Няма значение колко е голям градът. Точно в момента, в който пристигнеш, ти казват всичко за най-богатия човек. Носят се слухове за начина, по който закупил стотици акри, практически на безценица, за да ги препродаде на цена двеста или триста пъти по-висока. Ограбил е собствениците на тези земи с купища пари.
Джон отпусна глава назад и се изсмя от сърце.
— Той никого не е измамил. Плащал е винаги цената, която са му искали. Единствено е бил достатъчно хитър да се навърта по тези места в подходящия момент и да препродаде по-късно земята с умерена печалба. Интуицията му е подсказала, че градът ще се разрасне. Залагал е на тази прогноза и е заложил добре. Това не бих нарекъл престъпление.
— Значи е нямал нужда да мами, за да печели, така ли? Мисля, че никога не съм гледала на въпроса по този начин — каза Лана. — Струва ми се, че някои хора се раждат с късмет. Дж.Б. Фокнър трябва да е един от тях.
— Това не зная — добави Джон. — Може и да е имал късмет от някоя гледна точка. Аз… чувал съм да казват, че бил много самотен човек. С пари могат да се купят власт, влияние и връзки, но приятели не се купуват. С тях човек не може да бъде уверен дори в любовта и уважението на собственото си семейство.
— Прав сте. Но когато обикалям града с малкия си фолксваген и се измъчвам, а покрай мен профучи някой кадилак с климатична инсталация, много ми е трудно да изпитам състрадание към хората, които се возят в него — засмя се Лана. — Прекалено съм заета, за да изпитвам съжаление и към себе си. Едно време го наричаха с една дума, която днес не е на мода — завист.
— Това е най-чистосърдечното признание, което някога съм чувал! — Джон решително сгъна вестника. — Току-що спечелихте човек, който да ви подсуши чиниите.
Той последва Лана в кухнята и забеляза купчината рула с мостри за облицовка и тапицерия.
— Какво е това? Да не би да сте решила да сменяте тапетите на къщата?
— Да. Искам нова облицовка на банята. Това ще бъде добър подарък за рождения ми ден.
Тя остави салатиерата и взе една от мострите, за да му покаже какво е избрала.
— Какво ще кажете за тази?
— Приятна е. — Но дори не се обърна да я погледне. — Кога е рожденият ви ден? Никога не сте ми казвали.
— Петък, идущата седмица, но се опитвам да го забравя. Ще навърша двадесет и шест години и мисля,
