че е време да престана да ги броя.
— Когато стигнете моята възраст, тогава ще престанете да ги броите — сухо вметна Джон.
— Да… е, току-що реших, че няма да имам съпруг, който да се грижи за мен, когато стана, на вашата възраст, затова ще е по-добре отсега да заделям пари, за да се грижа за себе си.
— Не е лоша идея — подкачи я той. — Една стара мома винаги трябва да има малко скътани парици във вълнения си чорап!
— Благодаря!
Тя го стрелна с поглед и размаха лъжицата. Гневът й бе много смешен.
— Какво ще правите, за да отпразнувате рождения си ден?
— Имам много възможности. Какво ще кажете да дойдете на вечеря у дома? — попита Лана.
— Имам по-добра идея. Ще ви изведа навън да хапнем бифтек.
— Уредихте си срещата — съгласи се Лана, кимвайки решително с глава.
ГЛАВА ДЕВЕТА
— Бяла покривка, свещи, шампанско… не очаквах всичко това, Джон!
Танцуващите пламъчета на свещите хвърляха огнени отблясъци по гъстите тъмни коси на Лана. Позлатените гребенчета, с които я бе прихванала от двете страни на лицето, проблясваха. Тя взе чашата с пенливо вино и я вдигна за здравето на събеседника си.
— Благодаря!
— Това е специална вечер — припомни й той с топъл, малко глух глас. — Трябва да празнуваме рожден ден.
Лана отпи от шампанското, потискайки смеха от гъдела, който пръскащите се мехурчета предизвикваха под носа й.
— Ще бъде ужасно, ако кихна, нали?
— Ще бъде проява на лош вкус — той цъкна с език в знак на дълбоко несъгласие.
— Сигурна съм, че метр д’отела би изразил неодобрението си по своя надменен начин — прошепна Лана, хвърляйки поглед на дребното човече, което придружаваше една двойка до масата.
— Няма да посмее. Ще го уволня за това, че ви е развалил рождения ден — заплаши Джон.
Лана постави чашата на масата и прекара пръст по крехката й дръжка. Светлата пенлива течност в чашата бе малко по-светла от кехлибарената рокля, която носеше. Материята й приличаше, на бита сметана и подчертаваше меките гънки на нейната фигура.
— Чувствам се като това шампанско — отбеляза Лана. — Шумяща и опияняващо бляскава. Това празнуване на рождения ден е доста по-приятно отколкото сред тълпа от хора. Но откъде познавате всички тези чудесни ресторантчета, закътани от хорския поглед. Тук има всичко — атмосфера, усет за ненатрапчива елегантност, дискретност.
— Защо мислите съм го избрал? Тук водя всичките си приятелки. — Джон тихичко се засмя и се наведе към нея със заговорнически вид: — Всички мъже в това заведение ми завиждат — в очите му играеха закачливи пламъчета. — Всички се питат дали сте ми внучка, или любовница. Не чувате ли как жените питат какво ли прави този възрастен мъж с толкова млада и привлекателна жена?
— Уверена съм, че биха искали да са в компанията на мъж с толкова изискан външен вид — отвърна му Лана.
Чупливата коса с цвят на опушено сребро, жива и гъста, проблясваше при светлината на свещите. Държеше се непринудено в тъмния костюм с вратовръзка, с подчертани обноски, мъжествен по някакъв зрял и ненатрапчив начин.
— Тези дрехи много добре ви стоят. Знаете ли, че за първи път ви виждам в облекло, различно от работното?
— Не съм бил цял живот нощен пазач. И престанете да си гледате часовника! — остро й нареди той.
— Мисля, че трябва да поръчваме — оправда се Лана. — Не знам колко време ще трябва да чакаме, за да сервират, а не искам да закъснявате за работа.
— Не ви ли казах? — Джон се изправи на стола. — Тази нощ съм свободен, така че няма закъде да бързаме.
— Не, не сте ми казвали.
Първоначалното приятно впечатление от обстановката премина. Внезапно израз на вина се изписа по лицето й и замъгли очите й. Внимателните очи на Джон го забелязаха:
— Нещо не е наред, така ли?
— Мислех си…
— Какво? — настоя Джон.
Лана се усмихна и го предупреди:
— Няма да ви хареса.
— Тогава вината е моя, че попитах. За какво става дума?
— Когато един мъж в петък вечер е свободен, той трябва да я прекара с жена си и семейството си.
Погледите им се срещнаха, докато извръщаше глава. Джон никога не бе обсъждал с Лана подробности от семейния си живот, но тя знаеше, че отношенията с жена му бяха странни от беглите забележки, които той правеше.
— Понякога се случва жена ми да е извън града — съобщи Джон. — Замина на север, при приятели заедно със снаха ми и внука ми. Синът ми пък има други ангажименти тази вечер. Така че, ако бях останал у дома, щях да бъда сам. Вечерята с вас по никакъв начин не влияе на семейните ми задължения.
Любопитството й бе напълно удовлетворено. Много хора на неговата възраст щяха да говорят безспир за децата и внуците си, но той споменаваше своите доста рядко.
— Не се ли разбирате със синовете си? Не зная дори имената им — отбеляза Лана. — Във Финикс ли живеят?
— Големият ми син живее тук. — Направи кратка пауза. — Малкият има буден ум и огромни възможности, но изглежда няма никакви амбиции. Не се разбираме твърде добре. Сега големият ми син… Струва ми се, че прилича на мен в много отношения. — Погледна нагоре и очите му се навлажниха. — Не знам дали съм ви казвал, но никога не съм имал жена за приятел. Може би трябваше да кажа приятел, който е жена!
Той се поправи и засмя.
— Обратното важи за мен — отвърна Лана, като си даде сметка, че той пак променя темата, но ако не искаше да говори за семейството си, тя нямаше да настоява. — Никога не съм имала истински платоническа връзка с мъж. Това ми е за пръв път.
— Времето, което прекарах с вас, ме направи щастлив, какъвто не съм бил от години. По някаква странна причина хората не говорят за това с човека, когото ценят, но аз искам да знаете какво мисля.
Сълзи напираха в очите й, когато правеше сериозното, вълнуващо признание, затова той незабавно примижа и вдигна чаша.
— Стига толкова сантименталности. До края на вечерта само ще ядем, ще пием и ще бъдем весели. Честит рожден ден, Лана!
Чашата с шампанско на Лана никога не се изпразни до дъно, защото Джон й доливаше въпреки веселите й протести. Полският сочен бифтек, който сякаш излизаше зад ръбовете на чинията, бе гарниран с връхчета аспержи и печен на фурна картоф, от който капеше топено масло и кисела сметана. Вкусната вечеря завърши тържествено с миниатюрна торта за рожден ден, украсена с една запалена свещичка. Най-приятно от всичко обаче бе живият разговор, прекъсван само за времето, необходимо да се преглътне някой залък.
Доволна и леко пийнала, на Лана не й се щеше да помръдне, когато Джон спря пред дома й автомобила комби, взет на заем. С усилие изви глава да го погледне с щастлива и отнесена усмивка.
— Искате ли да се качите да пием кафе? — покани го тя.
Джон се поколеба, но прие.
— С удоволствие.
