От друга страна, Сокола бе придружил Кетрин не защото желаеше да бъде близо до баща си. Въпреки че си даваше реална сметка за нейното отношение, той все пак бе тук заради нея. Тя можеше да има нужда от него и в такъв случай трябваше да и е подръка.
Едва доловимият звук на вратите на асансьора, които се отваряха, привлече вниманието на Сокола. Висок мъж с посивели коси, облечен в зелена престилка, се отправи с решителни крачки към тях. При вида на Кетрин той засия. Докторът бе олицетворение на професионалната компетентност. Но зад тази маска Сокола забеляза дълбоко прикритото напрежение на човек, чиито познания и професионални умения се сблъскват с проблем, който едва ли може да намери разрешение.
Колкото повече мъжът наближаваше, толкова повече вниманието на Сокола се превръщаше в безразличие. За него той можеше да има някакво значение само дотолкова, доколкото можеше да бъде полезен на Кетрин.
— Госпожа Фокнър? — гласът на доктора бе учтив и почтителен, с нотка на безпокойство. — Аз съм доктор Сандерсън. Щастлив съм, че най-сетне пристигнахте.
— Как е той? — Кетрин преглътна една сълза, премигвайки неколкократно с високо вдигната глава.
— Правим всичко, което е по силите ни, уверявам ви, госпожо Фокнър! — отговори й докторът без заобикалки. — Нашето кардиологично звено е едно от най-добрите в щата.
— Искам да го видя — заяви тя с тон нетърпящ възражение.
Лекарят хвърли поглед на Сокола, сякаш очакваше да се намеси, но той се държеше настрана и мълчеше.
— Господин Фокнър още не е дошъл в съзнание, но естествено можете да го видите за няколко минути. Ако желаете да ме последвате, ще ви отведа при него.
Лекарят се дръпна настрани, за да пусне пред себе си Кетрин, която погледна Сокола:
— Чакай ме тук, Соколе!
Заповедта му отреждаше всъщност ролята на ординарец, която вече бе приел, затова само кимна с глава в израз на мълчаливо подчинение.
Миг по-късно Кетрин тръгна, давайки възможност на лекаря да я придружи до асансьора. Сокола засече някакво движение в зрителното си поле. Беше жената, която забеляза в чакалнята при тяхното пристигане. След като бе ходила до телефона, сега тя бързаше към тях. Напрежението и безпокойството бяха оставили дълбоки следи върху бледото й лице.
— Докторе? — гласът бе тих и сдържан.
Когато докторът се поколеба, несигурен какво да стори, Кетрин открито демонстрира нетърпението и неодобрението си, което изглежда усложни неловкото положение, в което се намираше докторът. Той погледна Кетрин с любопитство и внимание, сякаш очакваше някаква реакция. Поведението му пробуди вниманието на Сокола.
— Сестра! — докторът се обърна към възрастната жена в бяла униформа. — Заведете госпожа Фокнър до реанимацията. Ще дойда след малко.
Изглежда тази промяна на придружителя не се хареса на Кетрин, но младата жена видимо се отпусна при това изявление на лекаря. Тя впери поглед в Кетрин и отвори уста, за да каже нещо. Но Кетрин я подмина рязко и последва медицинската сестра, без да й даде възможност да говори. Брюнетката за миг забрави пренебрежителното отношение и се обърна към доктора.
— Как е той? Как е господин Фокнър? — добави името, за да поясни въпроса си, и Сокола, я загледа внимателно. Каква ли беше причината за нейния интерес към Джон?
Докторът повтори търпеливо предишните си думи.
— Правим всичко възможно.
Лешниковите й очи гневно проблеснаха:
— Аз съм медицинска сестра. Искам да зная какво е състоянието му — заяви тя решително.
— Шансовете му са малко, госпожице Маршал — гласеше отговорът. — Вече е имал два удара. Цяло чудо би било, ако оживее след трети.
Въпреки увереността си, че ще съумее да приеме истината, смъртно пребледня. Ударът бе много силен и тя широко разтвори очи. Отвори уста, но не можа да пророни и дума..
Сокола се доближи до тях.
— Коя е тази жена?
Въпросът бе отправен към доктора, но погледът му внимателно изучаваше жената, показала такава голяма загриженост за Дж. Б. Фокнър.
Косите й напомняха купчина черно кадифе с приятни меки гънки. Макар и разчорлени, бяха красиви. Чертите на лицето й, взети всяка поотделно, не представляваха нищо особено. Но това съчетание от кръгли лешникови очи, класически скули и месести устни, определено бе много привлекателно. Семпла рокля в светлозлатист цвят обгръщаше стройната и все пак сочна фигура. Стегнатият бюст повдигаше плата на роклята при всяко вдишване. При друг случай Сокола би изпитал силно желание към подобна жена, но сега интересът му към нея бе продиктуван от нещо далечно на физическото привличане.
— Госпожица Маршал е била с господин Фокнър, когато е получил пристъпа — обясни доктор Сандерсън с несигурен глас.
Сокола стисна зъби, обзет от неудържим пристъп на гняв. Гневеше се срещу баща си заради скрития зад тези думи намек и унижението, на което Кетрин щеше да бъде подложена.
— Къде стана това? — въпросът изплющя като бич и пробуди жената от нейното зашеметено състояние.
— В апартамента ми — отвърна тя.
Сокола възпря яростта си и отмести поглед от жената към лекаря.
— Имаше ли вече допитване от страна на средствата за информация? — попита решително той:
— Струва ми се само едно или две — отвърна докторът, следейки насоката на собствените си мисли. — Болницата е разпространила само много кратки бюлетини за здравословното състояние на господин Фокнър. Никакви подробности.
— Във всеки случай искам имената на всички, които знаят при какви обстоятелства е получил удар.. Болницата не трябва да изнася никакви сведения, отнасящи се до Дж. Б. Фокнър. Каквото и да е сведение за пресата ще се дава от семейството му. Разбрахте ли докторе? — нотка на заплаха като стоманено острие прониза думите, които Сокола произнесе със спокоен глас.
— Чудесно — израз на облекчение се изписа по лицето на мъжа, който сякаш бе отхвърлил от плещите си тежко бреме. — Ще кажа на сестра Бъроуз на гишето в приемната да ви даде имената.
— Добре. Междувременно има ли някое място, не толкова шумно, където… госпожица Маршал да чака?
Направи кратка пауза и хвърли поглед към жената, преди да произнесе името й. Изглежда странното положение й беше безразлично. Беше зашеметена от всичко, което се бе случило през тази вечер, за да се безпокои за последствията, които можеше да има за семейството на Джон.
Лекарят се замисли за миг над искането на Сокола.
— Залата за персонала може да предложи по-добри възможности за усамотение на госпожица Маршал — предположи лекарят и обясни на Сокола къде се намира. — Там винаги има горещо кафе. Заповядайте, ако обичате!
— Благодаря.
Ръката на Сокола хвана лакътя на жената, която изобщо не се съпротивляваше, докато той я водеше далеч от доктора, към залата за персонала.
— Ако госпожа Фокнър попита… — понечи да каже докторът.
Пускайки лакътя на момичето, Сокола се върна няколко крачки.
— Кажете й, че съм излязъл за малко. Когато настъпи подходящият момент, госпожа Фокнър ще бъде уведомена за госпожица Маршал.
— Естествено. Оставям нещата във ваши ръце — каза докторът с усмивка на облекчение.
Докато Сокола отвеждаше брюнетката далече от приемната, докторът даде инструкции на медицинската сестра да му приготви списъка с имената. Преди да е казал и дума, сестрата вдигна очи.
Гласът й стигна до Сокола някъде далече по коридора:
— Обади се синът на господин Фокнър. Ще дойде, незабавно тук.
