Оставихме му съобщение да се свърже с болницата, щом се прибере.
Тишина.
— Да, докторе. Добре.
Когато медицинската сестра затвори телефона, Лана остави чашата с кафе на масата сред пръснатите списания и стана рязко, за да отиде при нея. Безпокойство гореше в погледа й.
— Беше лекарят, нали? — попита тя. — Как е Джон? Какво казва докторът?
— Съжалявам, госпожице, но състоянието му все още е критично. Не мога да ви дам никакви сведения освен тези — отвърна жената.
— Но сигурно можете да ми кажете нещо по-точно — упорстваше Лана. — Дошъл ли е в съзнание? Дадоха ли…
— Разберете, госпожице Маршал — сестрата твърдо я прекъсна. — Докато семейството му не бъде в течение за състоянието му, не можем да ви дадем никакви подробности. Може би ще е по-добре да си отидете у дома. Тук повече нищо не можете да направите.
— Не — Лана решително отхвърли това предложение и тръсна глава. — Ще чакам.
Обърна се и се върна на стола с изкуствена зелена тапицерия. Главата й бучеше. Гадеше й се. Не знаеше доколко това състояние се дължеше на нерви и доколко на изпития алкохол. Разтри с пръсти определени точки от веждите си, което малко я облекчи.
— Моля те, Господи, моля те! — помоли се тя нечуто, а гласът й се превърна в хлипане.
Преглъщайки сякаш някакъв огромен залък, Лана се опита да овладее чувствата си. Очакването и усещането, че е излишна, я изтощаваха, но нищо нямаше да спечели, ако оставеше емоциите да я надвият. Искаше й се да има някой до себе си, с когото да поговори, нещо, което да я откъсне от постоянния тормоз за състоянието на Джон. Като медицинска сестра Лана знаеше, че близките часове ще са решаващи. Вдигна очи, опитвайки се да се съсредоточи върху нещо друго.
Влезе една двойка, която привлече вниманието й. Бе поразена от очевидния контраст между мъжа и жената. Не беше разликата във възрастта. Бе нещо по-дълбоко от тази очевидна разлика.
Годините се бяха отнесли милостиво към жената. Стройната младежка фигура не бе се променила. Носеше пола и жакет в модерен ябълковозелен цвят. Костюмът хармонираше с копринената блуза на едри цветя. Оставяше впечатление, че е по-висока — ефект, постигнат благодарение на фините токчета на обувките. Те властно потракваха, привличайки вниманието на околните. Косите й бяха светлокестеняви, прическата проста, но изискана, позволяваща на посребрените кичури да й придават благороден оттенък. Но това, което правеше най-силно впечатление, бе царственото държане на жената.
За разлика от нея мъжът изглеждаше най-обикновено. Мълчалив като среднощна сянка, вървеше редом е жената. Походката му бе мека и плавна. След всяка крачка безшумно идеше следващата. По начина, по който кръжеше около жената, Лана можеше да си помисли, че поведението му ще бъде угодническо. Нищо подобно — стегнати плещи, изправен гръб, без стойката да бъде подчертано военна. Главата бе леко наклонена, но в това нямаше и следа от сервилност. В поведението му личеше сдържаната гордост на човек, който не натрапва на другите собственото си превъзходство, но е дълбоко убеден в него.
За разлика от жената мъжът не се опитваше да бъде център на вниманието на околните. Очевидно тя командваше, въпреки че му стигаше едва до гърдите. И дрехите му са били подбирани така, че да не привличат вниманието, но кафявите панталони и бежовата риза не скриваха мъжествената хубост на стройното тяло. В орловия профил смътно се долавяше някаква неумолимост. Сякаш скулптор бе изваял бронзовите черти на лицето, загоряло от слънцето. Косите му бяха гарваново-черни, много къдрави, на челото отметнати настрани сякаш небрежно.
Въпреки привидното му равнодушие Лана разбра, че мъжът следи внимателно всичко, което става наоколо. Погледът му улавяше и запечатваше подробностите, като поглъщаше инстинктивно онова, до което се докоснеше всеки мирис и звук.
Тези впечатления се запечатаха в съзнанието на Лана някак абстрактно. Нито едно от тях не я развълнува. Интересът й към двойката изчезна със същата скорост, с която се бе породил. Още веднъж мъчителна тръпка разтърси цялото й тяло при, мисълта, че Джон лежеше незнайно къде в болницата, омотан в маркучи, жици, сред всякакъв инструментариум, за да може мониторът постоянно да отчита данните за неговото състояние.
Докато търсеше нещо друго, което да я разсее, Лана се извърна и взе чашата с кафе от масата с нахвърляни безразборно списания. Отпи глътка течност, ледена и горчива. По невидимия път, по който мисълта се връща към мозайката от дребни житейски грижи насред борбата на живота със смъртта, Лана започна да се тревожи дали е загасила газта, след като бе сложила вода да заври на котлона, и дали е заключила вратата на апартамента. Отговорите на тези въпроси изведнъж придобиха първостепенно значение за нея. Трябваше непременно да се обади по телефона на госпожа Морган и да я помоли да провери.
Жената спря пред плота на рецепцията и се представи:
— Аз съм Кетрин Фокнър. Искам да видя съпруга си. От нейното държане и от тона на гласа й се разбираше, че тя не моли за разрешение за нищо и никого. Прав, полуизвърнат, Сокола стоеше малко по- назад й наблюдаваше как медицинската сестра ще реагира на острото властно искане на Кетрин Фокнър. Въпреки че за миг се обърка от заповедта на Кетрин и от очевидната й важност, сестрата бързо се съвзе.
— Един момент, ако обичате — помоли тя и вдигна слушалката на телефона.
С тих глас съобщи за тяхното пристигане на невидимия събеседник от другата страна на жицата. Сетне промърмори нещо утвърдително. След като окачи слушалката, леко се усмихна на Кетрин:
— Доктор Сандерсън ще дойде незабавно, госпожо Фокнър. Ако желаете, седнете…
Медицинската сестра не можа да завърши изречението, защото Кетрин вече й бе обърнала гръб. Думите застинаха на устата й при тази неучтива проява. Докато се насочваше към чакалнята, по лицето й не се четеше никаква видима следа от вълнение. От безпокойството, което личеше в погледа й, можеше да се съди, че мъжът, който лежеше в болницата, е някой познат, а не собственият й съпруг.
Но Сокола бе забелязал, че Кетрин хапеше пръсти по време на полета от Финикс, и се бе чудил как може да изпитва каквото и да било чувство към човека, за когото се беше омъжила. Понякога се възхищаваше на нейната неизтощима преданост, понякога смяташе за пълна лудост несподелената й вярност.
През всичките години той не успя да преодолее чувството, което го привличаше към тази жена. Отдавна бе престанал да чака какъвто и да е израз на признателност или обич, немислима от страна на Кетрин. Омразата, която изпитваше към него, имаше дълбоки корени. Той беше неоспоримият плод на съпружеската му изневяра, едно постоянно напомняне, че се бе венчала за човек, който малко се интересуваше от нея. Заради безразличието си към нея Джон не можеше да се засегне от ревнивия й гняв или от трогателната й жажда за обич.
От странното съчетаване на тези обстоятелства се развиха особените отношения между Сокола и Кетрин. Тя съзнаваше какви чувства изпитва към нея. Ирония на съдбата бе да дири обичта на мъжа си и да я получава от незаконородения му син. Затова използваше Сокола, като по този начин, прехвърляше отмъщението си върху него, тъй като то не можеше да застигне мъжа й. Така бе и в случая, когато бе пожелала той да пилотира двумоторния самолет, собственост на семейството, за да я отведе при тежко болния Джон.
Желанието й не бе израз на съчувствие, а точно обратното. Като го викаше в кризисния за семейството момент, тя искаше той да се почувства изолиран. Искаше Сокола да бъде в болницата, близо до баща си, но да няма възможност да го види заради строгите болнични правила, които допускаха до болния само най- близки роднини. Джон никога не бе признал Сокола за свой незаконороден син нито в частния си живот, нито с официален акт.
Роден в индианска колиба и без кръщелно свидетелство, Сокола не можеше да докаже самоличността си. Не, за него винаги щяха да говорят като за метис, тази смесица на индианската кръв с кръвта на белите. А белите, които знаеха истината, щяха да отрекат — Том Роулинс и жена му, които изпитваха огромна неприязън към него заради дъщеря им, а също и малцината каубои, работещи в имението по времето на историята между Джон и майка му, щяха да се страхуват да не изгубят мястото си, защото едва ли щяха да намерят друго — както поради напредналата си възраст, така и поради влиянието на името Фокнър.
