Лана усети нотка на умора в гласа му.
— Уморен ли сте?
— Твърде стар съм вече за толкова пиене и толкова лудории — пошегува се той, слизайки от колата.
Лана усети, че краката едва я държат, когато той й помогна да слезе. От чистия пустинен въздух и алкохола й се зави свят. Залитна и се облегна на ръката му, която я придържаше под лакътя.
— Зави ми се свят — призна тя и се засмя. — Ще имам нужда от повече от една чаша кафе. Ободрява след запиване с приятели, нали, Джон?
— Зная отлично средство за лекуване на главобол. Искате ли да ви го кажа, ако ви се наложи да го приложите утре сутринта?
Намигна й, шегувайки се с нейното преливане, докато я водеше към входа на дома.
— През целия си живот никога не съм имала главоболие и никога не съм страдала от препиване с шампанско.
Пред входа на апартамента тя прерови вечерната си чантичка, за да намери ключа.
— По-добре дайте на мен — каза Джон, когато най-после намери ключа, но й бе трудно да го пъхне в ключалката.
— С удоволствие.
Даде му ключа и се отдръпна назад.
Точно срещу входа на апартамента й се отвори една врата, от която излезе госпожа Морган с мъртвешки бледо лице. Лана моментално се притесни.
— Нещо не е наред, госпожо Морган?
— Грип. Отново има епидемия. Хвана ме тази сутрин. Не мога да отида на работа в това състояние, нито дори да пера на ръка. А вечер е единственото време, в което може да се намери свободна перална машина в пералнята.
— Точно така е! — промърмори Лана в израз на съгласие. Но при вида на Джон в тъмен костюм Силвия Морган вече бе забравила за какво говорят. Тя толкова внимателно го оглеждаше, че Лана се почувства задължена да ги представи.
— Мисля, че не се познавате, нали? — започна тя. — Джон, това е моята съседка госпожа Силвия Морган. Моят приятел Джон Бъкенън.
— Щастлив съм да се запозная с вас, госпожо Морган. — Джон отвърна на представянето с учтиво кимване на глава и върна ключовете на Лана.
— Не се познаваме, нали? — Госпожа Морган сви вежди и изви глава настрани.
— Сигурен съм, че никога не сме се срещали. — отвърна Джон, леко развеселен.
— Изглеждате ми толкова познат! Знам, че съм ви виждала някъде, но не зная къде. Подобни неща ужасно ме дразнят — въздъхна жената. — Изглеждате ми точно като някой, когото познавам.
— Имам точно такъв тип лице — каза Джон усмихнато. — Хората непрекъснато ми казват, че съм приличал на някой братовчед или на някой от телевизията.
— Вероятно е истина. — Госпожа Морган премисляше тази възможност. — Може би напомняте някой артист. Не бях се замисляла.
— Казахте, че имате пране в пералнята? — намеси се Лана.
— Да. Да, така е. — Жената се колебаеше и не се решаваше да си тръгне. — По-добре ще е да ида да го простра, иначе ще трябва да стои цяла нощ. Във всички случаи ще трябва да го сторя.
Лана не помръдна и на сантиметър към апартамента. Наблюдаваше как съседката върви по дългия коридор към пералнята. Силвия Морган спря на завоя и погледна назад. После изчезна.
— Чакаше да види дали ще ви пусна вътре — обясни Лана, докато влизаше у дома си пред Джон. — Убедена е, че вие сте моят богат приятел.
Джон се засмя, но не така непринудено както друг път.
— Това не ме учудва. До подобно заключение биха стигнали мнозина, ако ни видят заедно…
Прекоси стаята и се отпусна тежко на един хромиран стол пред масичката за закуска.
— Опитайте се да побързате с това кафе. Старите ми кокали имат нужда от нещо, което да ги ободри и раздвижи.
— Водата много бързо ще заври — обеща Лана и изчезна в кухнята.
Обувките на висок ток изглежда увеличаваха чувството й на нестабилност, затова ги събу с един шут. Стъпалата й се наслаждаваха на хладния под. Напълни един съд с вода и го сложи на газовата горелка на печката, но по грешка включи друга. Извърна се прекалено рязко към шкафчето и се хвана за ръба, защото главата й се замая.
— Казах ли ви, че съм поръчала облицовка за банята? — извика на Джон, докато вадеше две чашки от шкафчето. — Трябва да я докарат идната седмица. Ще ми помогнете ли да я сложа другата събота? Джон?
Лана се обърна и погледна към масичката за закуска. Столът, на който седеше Джон, беше празен. След това видя тялото му на земята. За миг изтрезня.
— Боже Господи! — промълви тя.
Годините професионален опит й попречиха да изпадне в паника. Спусна се към лежащия по корем мъж и с усилие го извърна по гръб, защото бе много тежък. Разхлаби вратовръзката, откопча копчето на ризата и нагласи главата му така, че да може да диша по-леко. Пръстите й напипаха вената на врата и усетиха пулса. Разсеяно забеляза отворената кутийка и таблетките, пръснати по пода близо до него.
Остави го за миг, за да отиде до телефона и набере номера на бърза помощ, Гласът й беше ясен и отчетлив, докато даваше името и адреса и настояваше незабавно да се изпрати линейка. Предупреди ги, че по всяка вероятност става дума за сърдечен удар. Разговорът продължи около тридесет секунди.
Сигурна, че помощта и необходимата апаратура ще пристигнат всеки момент, Лана започна да мисли за няколко неща едновременно. Първото, продиктувано от професионалния й инстинкт, бе да се съсредоточи върху пациента си, докато наостряше слух да долови воя на сирената.
Укоряваше се, че не е забелязала предупредителните симптоми, които щяха да я държат нащрек. Вероятно Джон умело ги бе прикривал, за да не й развали рождения ден.
Сякаш векове изминаха, преди да чуе пронизителния вой на сирената. Лана съзнаваше, че бяха изтекли само няколко минути, но на нея й се сториха безкрайни. Врати се блъскаха, по коридора се чуха забързани стъпки към нейната врата, възбудени гласове питаха нещо и най-после някой решително похлопа на вратата й.
Лана извика:
— Отворено е. Влезте бързо!
Вратата се отвори и влязоха двама санитари, облечени в бяло. Мъкнеха кутии с медицинска апаратура и изтласкаха Лана. Изпита искрена благодарност към тях, щом видя как вещо поемат положението в свои ръце.
Единият от мъжете задаваше непрестанно въпроси:
— Ваш роднина ли е?
— Не, само приятели сме. — Облегна се, залитайки на масата, като съзнаваше, че трепери от шока.
— Име?
— Джон Бъкенън.
— Възраст?
За миг се поколеба, сетне решително тръсна глава, за да си вдъхне кураж:
— Шестдесет и три.
— Знаете ли дали в миналото е имал сърдечни заболявания? Какви мерки са били взети?
— Да. Таблетките там на пода. Указанията трябва да са написани на кутийката.
Мъжът я вдигна заедно с една от таблетките.
— На кутийката не пише нищо. Знаете ли дали е, взел от таблетките?
— Не. Бях в другата стая — поясни Лана. — Чух го да пада.
Миг по-късно санитарят проговори:
— Положението му позволява да бъде транспортиран.
— Моля ви, може ли да го придружа? — попита Лана.
