— Разбира се.
Лана изтича в кухнята, за да обуе обувките си.. Спря се за миг да изгаси горелката и последния момент се сети да вземе чантичката си.
Мъжете изтикаха количката и подминаха госпожа Морган, която гледаше с широко отворени очи в коридора пред апартамента на Лана.
— Какво стана? Сърдечен удар ли получи?
Жената засипваше с въпроси Лана, а тя не й обърна никакво внимание, не отговори и бързо изтича след санитарите.
— Знаех си аз, че ще се случи нещо подобно. Мъж на тази възраст не бива много да се вълнува.
Мисълта на Лана напълно изключи значението, което тези думи можеха да имат. Тя се качи отзад в линейката.
Вратите се затвориха с трясък, колата потегли сред воя на сирената и мигащата светлина на въртящата се на покрива лампа. Пристигането на линейката пред входа на спешната медицинска помощ на болницата даде начало на една процедура, която Лана до болка познаваше. Но въпреки това сцената й се стори нереална. Медицинските сестри и санитарите, които чакаха пред вратата пациента в количката, за да го закарат по коридора; точните нареждания, прошепнати спокойно и авторитетно, характерната миризма на болница — бяха част от един кошмар. Медицинската сестра от приемната спря Лана.
— Нуждаем се от някои сведения, госпожице. — Бялата престилка с касинката, прикрепена с две фиби в сивеещите кестеняви коси, й преградиха пътя; една ръка мило, но решително я хвана за ръката.
— Лана проследи с поглед количката, която изчезна зад вратата, клатушкайки се. Зашеметена, тя се опита да си спомни какво й говореше медицинската сестра.
— Да, разбира се.
Последва жената в чакалнята на малък кабинет, където откри стол с права и твърда облегалка, на който да седне. С ръце, стискащи коленете, Лана повтори скромните сведения, които вече бе дала на санитарите от линейката.
— Знаете ли къде живее господин Бъкенън? Неговият адрес?
Професионалният тон не криеше и следа от симпатия. Преките въпроси целяха единствено да се вземат необходимите данни, без да предизвикат никаква емоционална реакция.
— Живее тук, във Финикс. — Като се опитваше да си припомни нещо, Лана прекара пръсти през косите си и свали едно гребенче. — Не зная адреса.
— Знаете ли домашния му телефонен номер? — попита медицинската сестра.
— Не го зная. — Лана поклати глава.
— Има ли близки, роднини? Някой, когото да предупредим? — гласът бе все така спокоен, помагайки на Лана да запази хладнокръвие.
— Има жена. Името й е Кетрин — припомни си тя и усети краткия въпросителен поглед, който сестрата й хвърли, но искрицата любопитство бе мигновено потушена. — Каза, че била извън града… Някъде на север, на гости на някого. Джон каза, че снаха му и внук му трябвало да я придружат.
— А сина му? Може би знаете къде можем да го намерим? — подсказа й сестрата.
— Не. Джон каза, че тази вечер имал някакъв ангажимент. Не съм ви от голяма полза, нали? — въздъхна Лана, докато зъбците на гребенчето бодяха дланта й…
Тръсна глава:
— Чакайте! Джон работи за строително предприятие „Фалкон“. Нощен пазач е на един от строежите им, новия медицински център. Там сигурно имат данните му.
— Видяхте ли? Все пак нещо знаете! — каза сестрата и се усмихна окуражаващо.
По коридора на болницата настъпи внезапна суматоха. Тихи гласове възбудено говореха и Лана се опита да вникне в този шепот. Една забързана медицинска сестра влезе и остави пакет с личните вещи на Джон на колежката си от приемната. В очите на сестрата зад гишето проблесна вълнение.
— Навън е страшна паника — шепнеше тя критично и настървено. — Следващия път кажи на тези от линейката да пишат пълните имена. Човекът оттатък е Джон Бъкенън Фокнър.
За Лана това име изплющя като шамар.
— Трябва да има някаква грешка! — запротестира тя.
Сестрата се извърна и сякаш за пръв път я виждаше. Такива погледи Лана бе срещала и по-рано. Погледът на старшата сестра, леден и стоманен, недвусмислено даваше да се разбере, че няма да търпи глупости.
Сестрата от приемната съобщи името й:
— Това е госпожица Маршал. Била е… с жертвата, когато е получил удара.
— Това е Джон Бъкенън — упорстваше Лана. — Познавам го от месеци. Той е нощен пазач, за Бога. Не мога да разбера как ви е хрумнала идеята …
— От портфейла му госпожице Маршал, който взех, за да търся евентуални сведения от медицински характер. След като взех личната му карта, познах, че това е Джон Б. Фокнър.
Погледът й се плъзна по лицето на Лана, по кехлибарената рокля, която подчертаваше класическите форми на фигурата й.
— Сигурна съм, че вие сте имали някакви лични причини, за да държите в тайна неговата самоличност.
При този намек гъста руменина покри бузите на Лана, но тя отвърна:
— Грешите, сестро. Аз го познавах като Джон Бъкенън и затова дадох това име.
— Сега е без значение кой кого е измамил. — Медицинската сестра вдигна поглед от Лана и се обърна към подчинената си: — Има много телефонни номера, на които да звъним в екстремен случай. Добре ще е да се опиташ да се свържеш с някого. — И като се завъртя на пети, старшата сестра мигом напусна кабинета. Обувките й с гумени подметки не издаваха никакъв звук. Чу се само лекото шумолене на бялата престилка.:
Лана погледна още веднъж събеседницата си и повтори със сдържан глас:
— Не знаех.
Жената се усмихна за миг, но не даде никакъв пряк отговор:
— Ще имате ли нещо против да седнете в чакалнята, госпожице Маршал? Ще ви повикам, когато има нещо ново за здравословното му състояние.
— Благодаря.
Лана се изправи покрусена. Присъствието й бе излишно, затова се оттегли в празната чакалня при входа на спешната помощ и се зае с късащото нерви очакване.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Лана седеше превита на две на стол, тапициран с изкуствена материя. Държеше в шепи картонена чаша с кафе. Течността бе непокътната. Някой й я бе донесъл преди час. Изправи се, прекара ръка през косите си и въздъхна.
Ням въпрос се четеше в погледа, с който следеше дежурната медицинска сестра на гишето. Жената поклати глава, с което искаше да й каже, че няма нищо ново. Състоянието на Джон си бе същото. Джон… или Дж. Б. Фокнър… Все още не можеше напълно да възприеме, че бяха едно и също лице. Джон или Дж. Б. Фокнър, нейният единствен приятел, когото бе докарала дотук, името нямаше значение.
Хвана се за мисълта, че все още е жив. Това поне даваше надежда. Нямаше съмнение, че получава най-добрите грижи. Не липсваха апаратура, персонал или специалисти, които да държат под постоянен контрол монитора с данните за неговото здравословно състояние — белег за влиянието, което името на Джон Б. Фокнър упражняваше.
Телефонният звън отново привлече вниманието на Лана към дежурната медицинска сестра. Наостри слух, за да чуе думите на жената!
— Да, докторе. Успяхме да открием жена му по телефона преди около два часа — говореше сестрата. — Тя се намира в ранчото им в северна Аризона. Ще тръгне незабавно с частния им самолет.
Настъпи дълго мълчание.
— Синът му ли? Не. Камериерката каза, че излязъл вечерта и не знае къде можем да го открием.
