Сокола с горчиво задоволство отбеляза новината. Имаше да се върши работа и трябваше да се свърши бързо. Непосредственото пристигане на Чад означаваше, че щяха да я свършат заедно. Някои неща изискваха могъществото на името Фокнър, нещо, което Сокола не притежаваше и на което не можеше да се позове. Това щеше да бъде задача на Чад. Усмихна се накриво — изобщо не му беше весело, че ще трябва да работи рамо до рамо с брат си. Щеше да им бъде за първи път.
Преди да стори каквото и да било, Сокола имаше нужда от отговор на няколко въпроса, който щеше да му подскаже срещу какво точно трябва да се бори. Прикривайки хладен поглед зад гъстите си мигли, погледна косо към жената до него. Пръстите му усещаха тръпките, които постоянно я разтърсваха. По лицето й бе изписан страх. Беше ясно дори за един непознат, че тя се страхува за човека, лежащ кой знае къде в болницата, а може би и агонизиращ. Вълнението й бе искрено. В това Сокола ни най-малко не се съмняваше.
Откри вратата на залата за персонала и пристъпи крачка напред, за да я отвори. Така той се приближи до нея толкова, колкото бе необходимо, за да долови лекия аромат на сандалово масло и мускус. Сетне усети миризмата на алкохол, която не можеше да се сбърка, и позна, че е пила шампанско. Стисна по-силно зъби от гняв към младата красива жена, която явно бе прекарала добре вечерта с баща му, празнувайки кой знае какво.
Залата бе празна. Без да се оглежда, жената влезе в празното помещение. Изглежда дори не забеляза, че Сокола бе пуснал ръката й, за да затвори вратата. Погледът му внимателно обходи стаята. Видя кафе- машината и пластмасовите чашки, сложени една в друга.
— Кафе? — Изглежда въпросът му я изненада, сякаш бе забравила напълно, че има и друг човек в стаята.
— Не — но после размисли и промени решението си. — Да, благодаря.
Сокола напълни две чаши. Имаше и две съдинки до кафе-машината — за захар и мляко на прах.
— Мляко или захар?
— Не.
Поклати глава и Сокола реши, че отказът важи и за двете неща. Той прекоси стаята и й поднесе едната чашка. Тя я пое и обхвана в шепите си, докато той отпиваше от врялата черна течност в своята чашка. Изглеждаше крехка и уязвима, с очи, плувнали в сълзи, които всеки миг щяха да потекат по страните й. Очевидно беше, че е дълбоко привързана към Джон, с което обаче гневът му към нея ни най-малко не намаляваше.
— Откога се познавахте с Джон?
Сокола буквално изстреля въпроса, принуждавайки я да го погледне в очи. Враждебността кипеше в гласа му, което я обърка. Сокола се опита да се овладее. Чертите на лицето му се отпуснаха.
— Защо не седнете, госпожице Маршал?
— Не, не ми се сяда!
Онова, което бе потискала цяла вечер, избухна в един миг изблик, идещ от безсилието й да стори нещо полезно.
— От колко време се познавахте с Джон? — Сокола повтори въпроса си и повече не се опитваше да я насили да седне.
— От юни. — Тя въздъхна и подпря с длан чело. — Изглежда са минали повече от три месеца.
Това изключваше възможността да е познавала Джон преди година, когато той бе получил първия удар.
— Вие сте медицинска сестра, нали? Как сте се запознали?
— Връщах се у дома след работа една вечер. Имаше ужасна буря. Пикапът му се бе повредил на магистралата. Спрях и го качих.
Тя отпусна глава назад и откри правилната мека линия на шията. Сетне промълви с недоверчива усмивка на уста:
— Дори не знаех кой е до тази вечер. Не е ли невероятно? — Сведе глава и впери поглед в Сокола. Сякаш се подиграваше на собственото си невежество, продължи: — Каза ми, че името му е Джон Бъкенън и работи като нощен пазач. Повярвах му. Всъщност защо ли трябваше да се усъмня?
— Името му е Джон Бъкенън Фокнър — допълни Сокола.
Колкото повече размишляваше над тази история, толкова по-малко се учудваше на факта, че баща му не е разкрил истинската си самоличност. Типично бе за него да дири анонимност и да поддържа връзка с жена, която не търсеше богатство и власт. Нима не го бе сторил вече, когато взе за любовница майка му? Една, индианка навахос, която нямаше и най-бегла идея кой бе баща му?
— Една медицинска сестра намерила личната му карта. Но защо криеше името си? — попита тя Сокола объркана, — Мога да разбера защо го е направил в началото, но после… Нима е мислил, че това ще промени чувствата ми към него?
Но Сокола не се интересуваше от евентуалните мотиви на баща си. Търсеше подробности относно настоящата ситуация.
— Искам да зная точно какво се случи снощи, госпожице Маршал. Какво точно предизвика сърдечния удар на Джон?
Сведеният й поглед се спря на все още пълната чаша кафе, която държеше в ръце.
— Беше рожденият ми ден. — Равният тон показваше, че голяма част от удоволствието, което е изпитала, безвъзвратно е отминало. — Джон ме заведе навън да вечеряме. Празнувахме — шампанско, свещи и всичко останало.
Сокола можеше да си представи романтичната картина: баща си, който се усмихва от единия край на масата на привлекателната млада жена, утвърждавайки собственото си „аз“ чрез нейната красота и младост.
— Не показа изобщо, че не се чувства добре. Мисля, че не е искал да ми развали вечерта. А аз изобщо не се усетих — на лицето й се изписа израз на самообвинение. — После, когато отидохме в апартамента ми, когато приготвях кафето…
— После какво, госпожице Маршал? — Неочакваният въпрос се вряза като нож в мъчителните й спомени. — Не ме интересува особено естеството на сексуалните ви занимания с Джон. Искам само да знам дали е бил облечен или не, когато е пристигнала линейката, и дали е бил в леглото.
— Да, беше облечен! И не беше в леглото! — отвърна тя разпалено. — Джон и аз бяхме приятели! Нямах никаква връзка с него! Беше само приятелско чувство и от двете страни! Защо им е толкова трудно на хората да го разберат?
И тя се отдалечи, от него, задушавайки се от гняв.
Сокола се отвърна. Мълчаливо я изучаваше. Тя отричаше засегната неговия намек и изглеждаше искрена. Може би си бе съставил погрешно впечатление за техните отношения, но за момента истината нямаше никакво значение. Засега най-важното бе, че получи отговор на двата главни въпроса. Оттук можеше да започне работата си.
Завъртя се кръгом и си тръгна. И през ум не му мина да я помоли за извинение или да й каже някоя утешителна дума. Не стори това от жестокост или защото душата му бе загрубяла. Просто през целия му живот никой не се бе грижил той какво чувства или мисли, затова дори не можеше и да си представи, че трябва да каже някоя блага и утешителна дума на другите.
Оставяйки на масата полупразната чаша с кафе, той напусна залата за персонала и се запъти към приемната по познатия път. Списъкът с имената бе готов. Сокола едва има възможност да го погледне, когато влезе Чад.
Костюмът в цвят камилска вълна прикриваше леко коремче, рожба на много изпити мартинита, и го правеше да изглежда все още строен и слаб. Вървеше сковано изправен, следствие от годините, прекарани във Военната академия. Всяко косъмче на тъмнорусите коси, които обрамчваха изключително красивото и загоряло лице, бе на мястото си. Светлокестенявите очи ледено се впериха в Сокола.
— Какво правиш тук?
Сокола се отдалечи от плота на приемната. Гневните погледи, които Чад му хвърляше, привлякоха вниманието на медицинската сестра, а той не искаше разговорът им да достига до слуха й:
— Пилотирах самолета, за да я докарам тук. По нейна молба. — Съобщението нямаше да се хареса на Чад. Той не разбираше жестоката, игра, която майка му водеше със Сокола. Засягаше се и ревнуваше всеки
