След предишния разговор жената нямаше да иска и да чуе дума от него. Освен това Чад беше този, който притежаваше чар.
— Аз ще говоря с нея. Само ми покажи къде е — заповяда Чад.
Сокола се подчини без никакъв белег на покорство. Поведе го по дългия болничен коридор към залата за персонала. Когато отвори вратата, жената стоеше права до прозореца и гледаше нощта. С известно безпокойство се извърна при шума на вратата, която се отваряше. Лицето й с израз на надежда застина при вида на Сокола.
Зад гърба му Чад промърмори:
— Поне веднъж и Джон да прояви добър вкус!
Това бе косвена обида за Сокола, в чиито вени течеше кръвта на индианката навахос. Мълнии проблеснаха в сините очи миг преди да си възвърнат невъзмутимото изражение.
Лана си помисли, че иде някой от болницата, който да й съобщи какво е състоянието на Джон. Когато две сини очи, нагли и леко арогантни, приковаха вниманието й, тя усети, че я обзема леден гняв. Не вярваше, че човекът с коси черни като на дявол ще се осмели да се върне след подлото обвинение, което й бе отправил. Трябваше да знае, че той беше от типа хора, които всичко си позволяваха.
Неговото грубо откровение я накара да си даде сметка, че той само бе изразил онова, което поне половин дузина хора си мислеха. Тъй като знаеше, че истината едва ли щеше да й помогне при среща с непознати, тя застана нащрек, щом забеляза и другия мъж.
Мъжът бе толкова хубав, че дъхът й секна. Не по-висок от другия, носеше скъп костюм, в който изглеждаше солиден и изискан. Докато пресичаше залата, запътен към нея, Лана забеляза, че лека усмивка заигра по устните му. В очите му се четеше тъга. Мнителността й започна да се топи при първия допир с човек, който сякаш идваше да я утеши.
— Аз съм Чад Фокнър, синът на Джон — каза мъжът. Това обясняваше всичко. Учтивото държане, спокойната сила, която излъчваше — да, той в много отношения напомняше за Джон.
— Дойдох веднага, щом научих. Благодаря ви, че останахте тук до идването на семейството, госпожице… — направи пауза в очакване тя да се представи.
— Лана Маршал.
Когато той хвана ръката й в своите топли длани, идваше й да заплаче от облекчение при мисълта, че някой споделяше тревогите й.
— К… как е той? Повече от половин час не са ми казали нищо ново.
— В същото положение — увери я Чад и леко се усмихна, сякаш искаше да й вдъхне кураж. — Знаете колко е силен. Няма да се даде лесно.
— Да.
Погледът й се плъзна към другия мъж, който наблюдаваше сцената мълчаливо. Забеляза ирония в очите му. Изглежда това бе извечното им изражение.
— Джон и аз сме приятели — заяви тя, за да стане веднага ясно преди Чад Фокнър да си е създал погрешно впечатление за отношенията им с баща му.
— Да. Казаха ми, че сте били заедно, когато е получил удара. Сигурно ви е било много тежко — каза той с утешителен тон.
На Лана й се искаше да се облегне на рамото на този мъж, който така добре бе схванал нейните чувства.
— Бяхме излезли да празнуваме рождения ми ден. На връщане поканих Джон в апартамента ми да пием кафе. Когато отидох в кухнята да сваря кафето, чух как той падна. Аз…
— Не говорете — помоли Чад, когато забеляза, че тя се поколеба. — С всичко, което сте преживели през последните часове, не е било кой знае какво празненство, нали?
— Не.
Разбра, че започва да злоупотребява с неговата загриженост. Застана по-изправена и отдръпна ръката си от неговите, които все още я държаха. Усмихна се леко, за да покаже, че вече е добре.
През цялото време Лана усещаше погледа на мъжа, който ги наблюдаваше, далечен и непроницаем.
— Лана… Може ли да ви наричам така? — Свеждайки леко глава, Чад се усмихна обезоръжаващо и тя веднага кимна утвърдително. — Бих желал да ви помоля за нещо, но не искам да разберете погрешно причините, които ме карат да го сторя.
— За какво става дума? — Лана бе цялата внимание.
— Бих желал никой да не научи, че баща ми е бил при вас вечерта, когато е получил удара. Колкото и невинни да са били отношенията ви с него, щом пресата научи, ще се получи страшна каша. Не искам да видя семейството си да страда и вашата репутация очернена от какъвто и да е долен намек на вестниците — поясни той. — Тъй като баща ми е това, което е, новината за сърдечния удар без съмнение ще бъде отпечатана. Туй не може да се предотврати, но не мога да защитя нито вас, нито майка ми от скандалната хроника на вестникарите. Мога да го сторя само с ваша помощ.
— Какво трябва да направя? — Вниманието и интересът, които Чад проявяваше към нейната репутация, я бяха напълно обезоръжили и развълнували дълбоко.
— Искам да се върнете у дома. Сокола ще ви придружи. — Тя се намръщи в знак на несъгласие и той добави: — Ще дойдат журналистите. Ако се наложи да скрия името ви от пресата, по-разумно ще бъде да не сте тук. В противен случай присъствието ви ще предизвика куп неудобни въпроси. Не бих желал да ви замесвам.
— Да, да. Разбирам — съгласи се Лана.
— Благодаря, Лана. — Нежната му усмивка я сгря. — Уверявам ви, че вашето име изобщо няма да бъде споменато във връзка с това на баща ми. Сигурен съм, че така би постъпил и той.
Тя изобщо не се съмняваше, че Джон бе джентълмен в истинския смисъл на думата. Такъв й се стори и синът му. Започваше да се успокоява.
— Много сте мил, господин Фокнър.
— Наричайте ме Чад — помоли той и се усмихна горчиво. — Съжалявам, че не мога повече да остана, но майка ми има нужда от мен.
— Естествено. Няма повече да ви задържам — увери го Лана и поклати бързо глава.
Чад се извърна и сложи ръка на рамото й, сякаш с този жест й даваше безмълвната си утеха:
— Сокола ще ви помогне да стигнете у дома невредима. Ще се обадя веднага щом има нещо ново.
— Благодаря.
Някакво безпокойство се изписа на лицето й, щом погледна мълчаливия мъж, който трябваше да я придружи. Човекът, когото Чад бе нарекъл Сокола, й отвърна с безстрастен поглед, от който не личеше дали му харесва поетото задължение.
Чад се спря на вратата и размени няколко думи с мъжа. Сините очи, изразяващи безразличие, лениво се отместиха към Чад. Лана не чу какво си казаха. Човекът, наречен Сокола, кимна утвърдително, но каквото и да му бяха казали, изразът на лицето остана непроменен. Нещо в този човек я караше да мисли, че той е винаги нащрек, че никога не си отдъхва, дори тогава, когато даваше вид, че почива. Това я накара да се чувства неудобно, когато Чад си тръгна и ги остави сами.
— Мога да взема такси — предложи му тя. Имаше нещо подигравателно в усмивката му:
— Нима искате да разстроите плановете на Чад? — произнасяше думите ясно и отчетливо. — Може да се безпокоят за вас, а сигурно не искате това да се случи.
— Не.
Лана се питаше защо има чувството, че той й се подиграва.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Почти нямаше автомобили по пътищата в този късен час. Ивиците светлина на уличните лампи и рекламните надписи край пътя ритмично осветяваха колата им, а светофарите показваха зелено при тяхното пристигане толкова често, че изглеждаше невероятно.
Лана изучаваше мъжа зад волана, като го гледаше косо.
Когато минаваха от сянка в осветени места, косите му добиваха цвят на бляскав оникс. В основата си
