определя от церемонията, в която качина трябва да участват.
— Като например? — На Лана всичко това й се струваше невероятно. Темата я привличаше, а същевременно и отблъскваше.
— Инициацията при момчето навахос се извършва между седем и тринадесет години, възраст, в която впечатленията са много силни — един мускул на челюстта му заигра за миг преди Джон да продължи. — Това става по време на Йейбичай или Ритуала на нощта. Момчетата носят само набедрени препаски и главите им са увити в покривало. После ги водят при една голяма клада и им заповядват да не гледат „боговете“.
Лана си представи сцената — нощния мрак, играещите пламъци на огъня и половин дузина момченца с покрити глави, развълнувани, незнаещи какво ги очаква, с медни кожи, проблясващи при светлината на огъня.
— Двама помощници на шамана измиват първо косите си със сок от юка. После влизат в обредната колиба, за да се съблекат и надянат киртле, което смътно напомня шотландските полички, а също и различна украса. Всички открити части на тялото — ръце, крака, гърди — се оцветяват в бяло. Единият слага черната маска, която олицетворява Дядото-на-чудовищата, а другият — бялата маска, която представя Женското божество. Щом се маскират изцяло така, че децата да не могат да ги разпознаят, отиват при огъня.
Всяко момче се извежда поред извън групата и Женското божество белязва гърба му със светено царевично брашно. Маскираният в черно има бич, направен от сноп тръстика. Крещейки пискливо, удря момчетата по гърбовете и по всички части на тялото. Тълпата възрастни, които присъстват на церемонията, моли качина да удря силно и леко, а той прави точно обратното на това, за което го молят, издавайки особен писък на неравни интервали, за да плаши децата.
Лана потръпна, усещайки ужаса, сковаващ детската глава, неспособна да види ръката, която удря, чуваща само странните писъци и свистенето на бича.
— След малко качина свалят маските и се разкриват пред детето. Често това е някой братовчед или чичо — някой, който то лично познава. След това се взима цветен прашец от торбата на шамана и се дава на момчето, за да го духне в лицето на маските на хората, които са го носили. Мъжът, който е представял Дядото-на-чудовищата, поставя черната маска на главата на момчето и издава пронизителния писък, който го е изплашил. Едва тогава момчето получава разрешение да гледа Светите хора.
Джон замълча за миг и когато погледът му отново се спря на Лана, сякаш се завърна от далечна приказна страна.
— От психологическа гледна точка ритуалът е интересен. Разкривайки самоличността си пред момчетата, качина им дават да разберат, че изобщо не са някакви „богове“, а най-нормални човешки същества. Маскираната фигура е нещо, от което човек не бива да се бои, С това, че им позволяват да сложат маските, те им дават да разберат, че божествените сили или свръхестественото битуват в човека — както добрите, така и лошите.
Обяснението позволи на Лана да разбере церемонията, която в началото и се бе сторила толкова безчовечна. Направиха й дълбоко впечатление неговите познания по този въпрос.
— Присъствал ли сте някога на церемония по инициацията? — попита тя.
— Не. — Той поклати глава с израз на умиление. — Забранено е на белите да присъстват на тази особена част на Йейбичай.
— Тогава откъде знаете толкова много? — любопитството глождеше Лана.
— Не забравяйте, че съм израснал близо до резервата. Съседите ми бяха индианците пуеблос, навахос, а имаше дори и апахи от Белите планини.
— Не разбирам как може да се различи един индианец от друг?
Щом произнесе тези думи, Лана разбра, че Джон настръхва при мисълта за всички предразсъдъци, които се криеха в тях.
— Не исках да кажа това, което може би си помислихте — побърза да добави, притеснена. — Познанията ми за индианците са единствено от филмите уестърн и други подобни неща.
— Индианците от едно племе лесно могат да бъдат различени от друго по характерните им особености, по телосложението така, както се различава германеца от италианеца. Например индианецът навахос е арогантен и строен, а пуеблос е едър, с широко и кръгло лице — добави Джон. — Естествено смесените бракове претопяват разликите. Но това става и при потомството на смесените италиано-германски бракове.
— Арогантен! Никога не би ми хрумнало да дам подобно определение за един навахос! — размишляваше гласно Лана, запътвайки се към друга зала. — Чувала съм винаги да казват, че били овчари. Когато си мисля за навахос, първото нещо, което ми идва наум, са овце и покривала. Винаги съм ги смятала за мил народ. Но арогантни!?
— Били са и са овчари — каза Джон. — Но също така и бойци, свикнали с набезите на длъж и нашир. Владели са територията западно от река Колорадо. Когато испанците се настанили по тези земи, навахос се хвалели, че са позволили на испанците да живеят на тяхна територия, защото „ги използвали“ като овчари, което в известен смисъл е вярно, тъй като навахос откраднали овцете си от испанските стада. Дори апахите, онова югозападно племе, от което белите най-много се страхували, никога не са застрашавали сериозно положението на навахос.
Спря се и погледна Лана:
— Чували ли сте някога за Дългия път?
— Не — призна тя.
— Когато американците започнали да се заселват по тези територии, се взело решение индианците да бъдат изпратени в резерват. Кавалерията принудила апахите да се предадат, но навахос никога не били победени с военна сила. Трябвало да избият всичките им овце, да изгорят нивите с царевица и с наближаване на зимата да ги заплашат с гладна смърт, за да ги покорят. Събрали ги, за да извървят „дългия път“ към Боске Редондо, югоизточно от Сантафе, което е версията навахос на „пътя на сълзите“ на чироките. Четири години по-късно им отпуснали най-дивата и неплодородна област от старата им родина — Четирите ъгъла. За разлика от другите племена, които на практика вече не съществуват, навахос се множали и днес числеността им непрекъснато нараства.
— Вие се възхищавате от навахос, нали? — запита Лана.
— Те са уникален народ.
— Вярата на индианците — промърмори Лана.
Джон продължи мисълта си:
— Ние сме единственият народ в света, опитал се да унищожи коренното население на земите, по които се е заселил. Мисля, че изпитвам същите съмнения, които изпитва всеки американец. Продължавам да се питам защо се случи така? Може би защото не разбирахме техния начин на живот и тъй като не го разбирахме, го унищожихме? Къде беше тогава нашата веротърпимост? Във всички случаи двете системи бяха несъвместими. Те не можеха да останат непроменени, съществувайки едната редом с другата: Индианците не можеха да разберат що е собствеността върху земята, а белите живееха, създавайки межди, синури, граници. Да се напада и отвлича, бе поведение достойно за индианците и презирано от белите. Сблъсъкът бе неизбежен. Възгледите им за света бяха твърде различни. Сетне надмощие взеха природните сили, закони, които гласят, че оцелява по-силният.
— Обаче аз смятам, че сме се научили от индианците на по-голямо уважение към земята. Погледнете всичко, което ни заобикаля, и усилията, които правим, за да го върнем към първоначалния му вид — каза Лана.
— Да, има движение да се върнем към земята, към първобитния начин на живот, но аз не съм съгласен с него. Човешкият род не прогресира, като върви назад — каза Джон, наблягайки на всяка дума. — Дори навахос вярват, че Пътят на живота е еднопосочен. Не може да се напредва по хоризонталата, а само по вертикала.
Като обикаляха така безцелно и направиха пълен кръг, стигнаха до изхода на музея. Джон й отвори вратата и тихо напуснаха зданието. Щом тръгнаха да прекосят площада, за да стигнат паркинга, където бяха оставили пикапа на строителната компания, Лана усети, че една длан опипом се опитва да я сграбчи за ръката.
