да я доближи до устата си. При топлината на този допир, Лана ненадейно си даде сметка колко й е студено. Вдигна поглед към него, към сините очи, които сякаш водеха някакъв свой, самостоятелен живот и които същевременно не й говореха нищо. Дощя й се да има поне малко от неговия самоконтрол.
Докато издърпваше чашата от ръката й, кафеникът издаде остро, пронизително свистене. Нервна тръпка премина по цялото й тяло при този звук. С котешка стъпка Сокола стигна до печката, за да вдигне кафеника и сложи край на писъка. Лана го видя да налива водата в чашите, докато тъмната пяна шумеше на повърхността.
Сокола й хвърли кос, изучаващ поглед, взе двете чаши и излезе от кухнята. Тя неуверено го последва. Сякаш предугаждайки връзката, която тя правеше между масичката и Джон, Сокола я заобиколи и предпочете дивана, покрит със зелен туид във всекидневната. Постави едната чашка в единия край на масата, а другата задържа в ръка.
Остана прав, докато тя седне. Лана приседна сковано на ръба на една от възглавниците, мачкайки нервно с пръсти фината материя на роклята на коленете си. Естествено, не се чувстваше удобно, когато мъжът я наблюдаваше прав и без да мигне дори. Ставаше още по-нервно. Нима не й стигаше всичко останало?
— Събуйте обувките и се отпуснете — проговори Сокола.
— Не искам.
Да го стори, означаваше да позволи на чувствата да я надвият — нещо, което тя не искаше да се случи.
Само миг по-късно чашата на Сокола бе на масата, а самият той — свит пред краката й. Лана не можа дори да протестира, когато той хвана с ръка глезена й и повдигна крака й. След като свали обувката и я остави, на пода, започна да масажира силно ходилото, покрито с найлонов чорап, и потупа мускулите, схванати от неестествената извивка на високия ток. Тя моментално изпита облекчение, при това негово действие. След това постави крака й на пода, докато стъпалото с удоволствие докосна мекия килим.
Когато хвана другия крак, за да повтори действията си, Лана го загледа. Както бе седнала наведена напред, лицето му бе толкова близко до нейното, че можеше да види дори порите на тъмната му кожа и фината мрежа от бръчици, които тръгваха от ръбчетата на очите. Сокола се извърна и погледите им се срещнаха, ноздрите му ненадейно се разшириха. Напомни й за животно, усетило миризмата й.
Лана схвана същината му, която по-рано й убягваше. Имаше нещо първично в този човек, нещо малко от благородния дивак зад фасадата на цивилизацията. От това произтичаха и горделивостта, и вечно будното му внимание. Макар и рафинирано, и сдържано, то избиваше на повърхността. Откритието се запечати в съзнанието й по странен начин, една смесица от безпокойство, страх и шок от събитията през изтеклата нощ.
После Сокола се изправи и леко я побутна с ръце назад, така че да заеме отпуснато положение. В жеста му нямаше нищо лично. Нервна тръпка я разтърси, когато отпусна глава назад, на не твърде меката възглавница. Мускулите вече не издържаха на тежестта й. Поддавайки се на слабостта, тя затвори очи. Въздишката й се превърна в хлипане. Знаеше, че ако истински се отпусне, ще избухне в плач. Когато отвори отново очи, видя Сокола да стои прав до нея.
— Искате ли и вашата съседка да ви прави компания?
Лана реагира мигновено, като уморено вдигна глава от дивана и отхвърли кичур коси от челото си:
— Не, не мисля, че мога да издържа лекциите й на здравомислещ човек. Не и сега.
В един момент истинският смисъл на думите му проникна в съзнанието й — „и тя да дойде да ви прави компания“, което значеше, че той ще остане тук.
— Не се чувствайте задължен да останете — каза тя. Той бе с гръб към нея. Беше тръгнал да вземе чашата с кафе и да седне на другия край на масата. Безшумно се намести в мекото кресло.
— Сама ще се оправя — добави.
Той я изгледа внимателно. Очевидно се съмняваше в думите й, но не го каза.
— Минутите ще се нижат бавно и ако не получите новини от Чад, ще ви хрумне да се обадите в болницата. Може да се окаже трудно да обясните коя е младата жена от другата страна на жицата, ако някой попита. А аз мога да задавам въпроси, без да възбудя ничие любопитство.
— Разбирам — промърмори Лана. — Ето какво ви задържа тук.
Трябваше да се досети по-рано, че той не се опитва да улесни нещата за нея, а само за семейството си.
— Видях ви, че пристигнахте с госпожа Фокнър.
— Да.
Сокола седеше отпуснат във фотьойла, протегнал напред дългите си крака, втренчил в нея непроницаем поглед.
— Джон ми каза, че била извън града — припомни си тя. — В някакво имение, някъде на Север. Вие ли я доведохте?
— Да. Когато от болницата позвъниха, тя ме помоли да я докарам дотук със самолет — потвърди той. Това значеше, че е пилот.
— Имението… то на Джон ли е? — Още не можеше да свикне да мисли за Джон като за един от най- богатите хора в щата, а не като за нощен пазач.
— Да.
— Това родното му място ли е? Веднъж ми разправи, че е израснал някъде на север, близо до Четирите ъгъла.
— Да, но не живее там от години. Те ходят там няколко пъти в годината, през лятото, само колкото да го навестят.
Сокола демонстрираше повече интерес към чашата с кафе, отколкото към разговора. Лана научаваше неща, които искаше да знае. Задоволявайки любопитството си, тя забравяше своите мисли:
— Вие ли управлявате имението на Джон?
— Том Роулинс има това задължение.
— Но това е място, където живеете, нали, Соколе? — тя произнесе с невероятна лекота странното име.
— Аз… живея там.
Колебанието му бе едва доловимо и Лана се замисли дали то просто не й се бе сторило.
— А не работите ли там?
— Понякога — това трудно можеше да се приеме за изчерпателен отговор; вдигна поглед: — Изпийте си кафето, преди да е изстинало!
Ниският му глас, мек и решителен едновременно, не звучеше така, че да изисква безусловно подчинение. Въпреки това в него се долавяха метални нотки, с които и налагаше волята си.
Лана взе чашата с две ръце и отпи от горещата течност. Топлината на питието изглежда успокои за миг нервите й.
— Къде работите? — попита Сокола и отпи втора глътка кафе.
След като Лана започна да говори за себе си, си даде сметка, че той умишлено отклонява разговора от всички теми, които го засягат лично. В момента обаче на Лана й бе все едно. Щяха да са й необходими неимоверни усилия, за да върне разговора в предишното русло. Ето защо тя си припомни местата, по които са били с Джон, за това, което са правили, за спокойните вечери, прекарани заедно. Имаше много приятни спомени. Те се връщаха в главата й и тя изминаваше стъпка по стъпка пътя на приятелството, развило се през последните месеци. Лана не усещаше дори сълзите, които напираха в очите й, докато една не се търкулна по бузата. Тя я изтри с ръка и се върна отново към действителността.
— Сигурно ви отегчавам с тези неща. Извинете. — Постави чашката на масата, леко учудена, когато разбра, че е празна.
Мъжът сви рамо, сякаш му бе безразлично.
— Имахте нужда да говорите.
— Джон и аз бяхме приятели, добри приятели — повтори тя.
— Вярвам ви — отвърна той търпеливо.
— Но преди не ми вярвахте — упрекна го тя и го изгледа сурово.
— Това толкова странно ли ви се струва? — иронично я измери с поглед.
