— Не. Мисля, че не.
Гласът и мускулите на лицето трепереха от безкрайна умора, раменете се тресяха. Погледът й попадна на мълчаливия телефон на стената в кухнята. Защо не се обаждат?
Бавно и без никакво усилие Сокола стана. Мълча, докато се увери, че Лана го слуша внимателно.
— Искате ли още една чаша кафе?
— Не — гневно отвърна тя при мисълта, че той се опитва така елементарно да смени темата.
— Аз ще изпия още една чаша. — И той се отправи към кухнята.
— Не може ли да позвъните вие?
Пламналият гняв разкриваше едно потиснато чувство, което не намираше начин на изява. Не получи никакъв отговор, а той продължи към кухнята. С премерено спокойствие постави кафеника на печката и си сипа нескафе в чашата. Убедена, че Сокола възнамерява да пренебрегне молбата й, Лана отчаяно сви ръце в юмруци. Но докато чакаше водата да заври, мъжът отиде до телефона и набра номера. Лана чакаше напрегнато обаждането.
— Нищо — гласеше отговорът, преди той да се върне към заниманията си с кафето.
— Това е невъзможно! — избухна тя. — Не може да мине толкова време без някакво развитие, без някаква промяна!
— Вие сте медицинската сестра тук. Може и да е имало някакви промени — допусна и тази възможност, — но очевидно не са били решаващи.
Лана се принуди да приеме логичните му обяснения. Състоянието на Джон вероятно се колебаеше и лекарите не можеха точно да определят в каква насока ще се развие процесът. Уморено прекара ръка през челото си, за да намали напрежението.
— Имате нужда от почивка — отбеляза Сокола. — Защо не си легнете? Утре сутринта…
— Не! — Лана решително отказа предложението. Вълнението личеше по нервните потрепвания на ръцете. — Не мога да си легна, без да знам. Няма да заспя. Вие не разбирате. Явно не сте толкова близък с Джон, колкото съм била аз.
— Приятелите и роднините му обикновено го наричаха Джейби — реагира той моментално, с което недвусмислено искаше да покаже, че всъщност тя не го е познавала кой знае колко добре.
— Те не са го познавали така, както го познавах аз — бранеше се Лана.
— Ако го познавахте добре, щяхте да знаете, че Джейби взима много от една връзка, а в замяна дава твърде малко. — Сокола отново се разположи в креслото и я загледа над чашата с димящо кафе.
— Това не е вярно — отрече Лана. — Джон беше много щедър.
Сокола вдигна вежди:
— Щедър? Да, вярно е, но само в материалния смисъл на думата, но егоист, когато стане дума да даде нещо от себе си.
— Не. — Лана не искаше да повярва.
— Вижте себе си. Вие сте му повярвали и сте го взели такъв, какъвто е казвал, че е. А как ви се отплати той? — иронизираше я Сокола.
— Как можете да говорите за него така? — обвини го Лана. — Той е в болница, бори се за живота си, а вие тук злословите по негов адрес!
— Казвам само една истина, което не би следвало да нарани никого. Колкото до факта, че Джон Бъкенън се бори за живота си… — направи пауза и горчиво сви устни. — Точно сега, дали си дава сметка или не, плаща на най-добрите лекари, за да го сторят вместо него.
— Защо го презирате?
— Не става дума за презрение, госпожице Маршал. Става дума само да се познават неговите недостатъци. А всеки си има своите.
— Тогава защо трябва да бъдете толкова нетолерантен? — отново го нападна Лана.
— Аз? — По лицето му се изписа саркастична усмивка. — Ще се учудите, ако разберете какво съм търпял!
И с присъщия си ясен начин на изразяване смени темата:
— А откъде сте родом? Не сте от Аризона.
Тя отново му позволи да променят естеството на разговора. Разказа накратко за детството си в Колорадо, за смъртта на майка си, след като бе завършила гимназия, за повторния брак на баща си, когато вече следваше в университета. Естествено, това не бе човекът, на когото можеше да довери връзката си с женен мъж, оставила толкова дълбока рана в нея и от която постепенно се възстановяваше. Той не беше Джон.
И все пак голяма пропаст зееше в живота й, преди да срещне Джон. Лана си мислеше, че тя и Джон се привличаха от взаимното чувство на самотност. С пълни със сълзи очи започна да разглежда апартамента. Бе започнал да й прилича на дом, откакто се срещнаха с Джон. Когато погледът й попадна на Сокола, толкова умерен и безстрастен към мъката, която тя изпитваше, гневен порив я накара да скочи на крака. Извървя доста крачки напред, по инерция, преди да спре и да присвие ръце на корема..
— Вие ме карате да се чувствам ужасно слаба! — извика тя, несъзнателно мачкайки с пръсти лактите си. — И ужасно виновна, че съм толкова слаба!
Сълзите преляха от премигващите клепачи и се търкулнаха по страните й. Стискаше устни, за да не се чуват хлипанията, които разтърсваха плещите й. Една длан докосна ръката й и тя се опита да се отдалечи. Трябваше много слабо усилие, за да я завърти и обгърне с ръце, докато най-после тя се отпусна на гърдите му. Тялото му поемаше всяко хриптене, от което потръпваше нейното тяло. Силата му й даваше мълчалива утеха, докато притискаше стегнатото от напрежение тяло към неговото. Сълзите измокриха ризата му там, където бе отпуснала глава. Макар и плачейки, Лана се опитваше да се съвземе.
— Уверена съм, че сте от онези мъже, които мразят жените да плачат — заяви Лана с разтреперан глас.
— Обикновено съм по-скоро от типа на Чад — каза Сокола, но на Лана й се стори, че прави тази забележка развеселено, отколкото с укор.
— Това е, защото мина толкова много време. — Все още с наведена глава, Лана изтри сълзите с леко движение. — Непрекъснато си казвам, че „най-добрата новина е липсата на новини“, но…
Телефонът иззвъня пронизително. Вик се откъсна от гърлото й, докато се обръщаше, все още в обятията на Сокола, който обаче сви ръце, за да я задържи.
— Аз ще отговоря — натискът на дланите я накара да остане на място.
Лана нямаше сили да го изпревари. Вдигна слушалката по средата на звъненето и така го накара да замлъкне. Нямаше кой друг да бъде освен Чад, който се обаждаше от болницата, както беше обещал. Никой друг не би звънил по това време на нощта.
Сокола стоеше извърнат към нея, когато доближи слушалката до ухото си и каза нещо в микрофона. Тя бе неподвижна, но всеки нерв, всяка фибра на тялото й се стремеше към него. От едносричните му отговори не можа нищо да разбере. Опитваше се да прочете нещо по израза на лицето му, но то бе и си остана непроницаемо. Нито едно мускулче не потрепна, нито следа от промяна на изражението, нищо. От напрежение й идваше да закрещи. Дъхът й спря, когато той се извърна, за да окачи слушалката, а после отново се обърна към нея.
— Къде държите уискито? — запита той.
— Уиски ли? — думата изсвистя заедно със затаената въздишка. Каква ли връзка имаше едното с другото? — Беше Чад, нали? Какво каза? Как е Джон? Стабилизира ли се положението му?
— Ако Джон Бъкенън е вечерял с вас толкова често, колкото казвате, тук трябва да има уиски. Обичаше да пийва по глътка преди вечеря. — Сокола настояваше на своето. — Къде е?
— В шкафчето вдясно от мивката — каза Лана, разбирайки, че той няма да й каже нищо, преди да получи отговор. — Искам да зная за Джон. Всичко наред ли е?
Сокола отвори шкафчето, извади бутилката с уиски, пълна до половина, и една чаша без да отговори. Запъти се право към нея с бутилка в едната ръка и чаша в другата.
— Отишъл си е — отвърна сухо! Без да се опита да смекчи новината с мили думи. — Починал е в един и двадесет и две минути тази сутрин.
Лана остро пое въздух и притисна уста с ръка. Кръвта се отдръпна от лицето й и получи спазъм в стомаха, сякаш щеше да повърне. Главата й се въртеше. Уплашените й очи не можеха да се откъснат от
