потопи мъката, причинена от откритието.
— За какво говорите? — попита Чад, гледайки ги озадачено.
— За нещо, за което веднъж спорихме.
Лана сви рамене, с което искаше да покаже, че не е било нещо важно. Чад изглежда се колебаеше. Искаше да се опита да разбере, да настоява за някакъв задоволителен отговор. После се отказа. Може би бе решил да разговарят друг път, когато него нямаше да го има. Така поне си мислеше Сокола.
— Куфарите са в колата — каза Чад.
Обърна се кръгом и се отправи към багажника на автомобила, като отделяше ключа във връзката от останалите.
— Да ги качим в самолета, за да можем да тръгнем.
По този въпрос и Сокола нямаше какво да възрази. Той вървеше пред тях към самолета и носеше двата нови куфара на Лана, ръчна изработка, украсени с инициалите на майстора. Чад вървеше редом с Лана и носеше третия, по-малък куфар. Усещаше напрежението между двамата, на Чад и нейното. А причината беше Сокола.
Тя знаеше какво я вълнува, но не можеше да, разбере Чад. Струваше й се, че двамата мъже добре се познават, като премисляше какво се бе случило в нощта, когато Джон Бъкенън бе починал. Съперничеството, което почти не се опитваха да прикриват, за нея бе истинска изненада.
Съмняваше, се, че той е разказал на Чад за онази нощ. И наистина, защо ли трябва да го стори? Тогава тя не беше на себе си и Сокола го знаеше със сигурност. Споменът за любовта й с него се върна толкова жив и образен, че Лана се запита как ли е могъл да й се стори смътен. Страстният див порив от онази нощ я обземаше всеки път, когато Сокола спреше поглед върху нея. Това я караше да се чувства неуверена. Той я познаваше, а тя не знаеше какво смята да прави с това познаване, което беше прекалено интимно.
Застанала настрана, Лана наблюдаваше Сокола, който качваше куфарите в багажното отделение на лъскавия двумоторен самолет. Когато се обърна, за да вземе куфарчето от ръцете й, той разбра неувереността, изписана на лицето й. Искрица задоволство весело заигра в очите му.
— Летяла ли сте по-рано, госпожице Маршал? — Изглежда се забавляваше, като се държеше с нея формално учтиво, а това „госпожице Маршал“ си бе чиста подигравка.
— Само по редовни линии — отвърна тя. — Никога не съм летяла в частен самолет и наистина се вълнувам.
— Ще прелетим над един красив и див пейзаж. Ако ви е приятно, можете да седнете до мен. Гледката, която се открива от пилотската кабина, е по-обширна от онова, което може да се види през прозорчето на отделението За пътници.
Привидно поканата звучеше просто учтиво, но Лана знаеше, че тя е отговор на неизказаното й желание да остане насаме с него. Въпреки това се поколеба, когато погледна Чад, защото не й се искаше да предизвиква безсмислени подозрения.
— Никога не съм била в пилотската кабина на самолет. Ще бъде чудесно преживяване да се види какво става там, вътре. А също и гледката от птичи поглед, вместо просто да прелетим над всичко това!
Лана се държеше като малка ученичка, чиято единствена мисъл и вълнение бяха новите преживявания. Чад замълча за миг и се вгледа внимателно в нея. Явно остана доволен от това, което откри.
— Нямам нищо против. — Той се усмихна добронамерено, като човек, който прави подарък на дете. — Между другото, имам няколко доклада за четене и смятам да го сторя, докато летим. Така ще съм свободен да те придружа, когато поискаш да обиколим ранчото.
— Чудесно. — Лана също му се усмихна и се почувства лицемерка.
Щом се качи в самолета, тя го прекоси по дължина чак до пилотската кабина и се разположи на седалката на втория пилот. Докато закопчаваше предпазния колан, очите й разсеяно пробягнаха по сложното неразбираемо табло. После дойде Сокола и седна до нея. Захвърли кафявата каубойска шапка зад себе си и прекара пръсти през гъстите си черни коси.
— Закопча ли колана? — Косият му поглед се спря на нея, колкото да се увери в това, което питаше, и зърна кимването й. — Разполагай се удобно, облегни се и се наслаждавай на пейзажа! Помни само да държиш ръце далеч от командните лостове. Не ми се ще да насиня прекрасната ти челюст, за да те накарам да ги пуснеш.
Изражението на лицето му бе такова, че беше ясно — това не е празна заплаха. Сокола взе чифт черни очила, закачени над командното табло. Лана силно стискаше колене, когато той започна подготовката за излитане.
Жаркото слънце неумолимо напичаше самолета. Вътре беше като в пещ. Лана почувства, че се задушава от горещина. Въздух влизаше единствено от отвореното прозорче откъм Сокола, но и той бе много горещ. Левият мотор заработи. С нарастване на оборотите шумът стана оглушителен, но поне създаде лек вятър, от който въздухът в кабината почна да циркулира. Вторият мотор също заработи и усили вибрациите. Сокола включи радиото и попита контролната кула за инструкции по придвижването и рулирането. Лана не разбра и дума от отговорите, а и Сокола нищо не й обясни.
Мястото на втория пилот спокойно можеше да бъде и празно. Толкова внимание й отдели Сокола, докато насочваше самолета към пистата, която им бяха отредили, и се подготвяше за излитане. Страничното прозорче бе затворено и вътре отново стана непоносимо горещо. Когато от контролната кула пристигна разрешението за излитане, Сокола леко се извърна към Чад, който бе седнал през една редица.
— В момента рулираме.
Лана усети, че мощността се увеличава, докато моторите с пълна сила тласнаха самолета по пистата и той набра скорост. Щом се откъснаха от земята и започна плавното издигане в посока изток, свеж въздух задуха със свистене от отвора на климатичната инсталация над главата й. Лана извърна пламналото си лице към тази струйка и задиша с пълни гърди.
На хоризонта се появиха назъбени планински върхове.
— Планините на суеверието — разпозна ги Сокола и привлече вниманието на Лана.
Огледалните стъкла на очилата му отразиха само собственото й лице, затова Лана се извърна и погледна навън. Насочиха се право към страховитата планинска верига. В лабиринта от безплодни плата и планински зъбери се виеше бездънната паст на каньон, криещ в пазвите си тайните на незнайни съкровища. Нагънатият терен, по който ясно личаха следите на отколешна вулканична дейност, бе осеян с кактуси и сухи храсти.
Самолетът се отправи на север и под тях проблесна водна повърхност. Беше езеро, разположено сред пустинните планини, което сякаш се смееше на обгорената земя, която го окръжаваше. Бетонната дига напомняше мита за Тантал, задържайки водата далеч от напуканата земя и същевременно обещавайки живот. На Лана й се струваше, че самолетът едва се движи, но виждаше сянката му да прелита над скалистите бездни и безводната пустош на равнините.
— Какви са познанията ти за Дивия запад? — попита Сокола.
Лана вдигна поглед от прозорчето, за да отвърне:
— Много смътни.
Не можеше да види очите му зад тъмните очила, но знаеше, че я наблюдава.
— Това там пред нас е Тонто Базин. След малко ще стигнем и Моголон Рим, чийто планински ръб е дълъг двеста и петдесет километра. Тази област всъщност е увековечена от всички писатели от Запада, включително и от Зейн Грей — каза той.
Лана погледна натам и видя стръмния скат, който така живописно очертаваше границите на някакво плато. Ерозията бе оголила скалите и разкрила пластовете, позволявайки на камъка да се издигне стремително нагоре, на фона на пустинята. По скатовете се редуваха цветове — от бяло, през сиво, през кремаво — според вида на оголената скала. Върхът бе коронован от борова и елхова гора, изпъстрена тук- там с тополи, клен и някой дъб. Гледката беше впечатляваща, а върхът се виеше додето поглед стига, прекъснат само от някой каньон, който приличаше на уста, отворена в прозявка. Човекът бе прекарал пътища, които се виеха сред скалите, но не бе укротил гордия и див вид на тези земи.
— Живописно е, нали? — възкликна Лана, когато сянката на самолета се закатери по скалистите скатове, а после самата тя се назъби и начупи сред боровете на платото.
Тъй като не получи отговор от Сокола, тя се извърна към него. Той се бе обърнал към нея, но не можеше да се каже дали гледа нея или силуета на планинската верига през прозорчето.
