увери той. — Ще получите половината от имението и останалото, докато другата половина, тази с централната част, е за Чад, но…
— Но какво, Бен? — предизвика го Кетрин, докато гневът й бавно гаснеше.
— Голяма част от недвижимото имущество тук, във Финикс, като изключим някои неща, завещани на вас, на членове от семейството и на някои служители, е оставено на…на госпожица Лана Маршал.
Това колебливо съобщение ги накара да замълчат от изненада.
Сокола отпусна глава назад и избухна в дълъг, сърдечен смях, който, отекна в стаята. Смееше се на себе си, на останалите и на Джон Бъкенън, където и да се намираше сега, защото последният смях бе негов.
Сокола се завъртя, отиде при входната врата и я отвори. Продължи тихо да се смее, докато прекосяваше каменната настилка и вървеше към взетата под наем кола, паркирана отсреща. Точно в този момент друга кола спираше зад неговата. Чад тъкмо слизаше, когато гневна сянка помрачи прекрасното му лице, щом зърна Сокола.
Чад бързо се запъти към него.
— Какво правиш тук? — попита той.
Сокола го дари с безгрижна усмивка. Лукави пламъчета играеха в очите му.
— Тъкмо си тръгвах, братко. Съжалявам, че няма да мога да се навъртам наоколо, за да зърна каква физиономия ще направиш, щом научиш, че и ти си на опашката на обезнаследените.
Той му намигна, усмихна му се наново, потупа го по рамото и се отдалечи с лека стъпка, заобикаляйки колата, за да седне зад волана.
— За какво говориш? — промърмори Чад.
Но Сокола не отвърна. Само се усмихна и сви дългото си тяло, за да влезе в колата. Един кос поглед му позволи да види Чад, който тичаше към дома. Сокола отново се изсмя.
Топлият сух вятър отнасяше далече от слуха на Лана молитвените думи на свещеника. Гологлава, тя стоеше в най-отдалечената група на събралите се при гроба. Нямаше черна дреха. Тъй като вече не се смяташе за израз на неуважение да се носи и друг цвят на погребение, Лана бе облякла рокля от жарсе с цвят на кафе, еднакъв с този на разветите й от вятъра тъмни коси.
Небето бе забулено от облаци прах, през които проникваха само парещите лъчи на слънцето, които изгаряха сухата земя. Безмилостният вятър носеше зрънца пясък и брулеше хората, събрани на траурната церемония. Лана чувстваше кожата си топла и лепкава, неспособна да диша през материята на дрехите, чийто тъмен цвят поглъщаше потискащите слънчеви лъчи.
Над главите и гърбовете на околните ясно можеше да види лъскавия ковчег, окичен с букети и венци от цветя, чийто сладникав и предизвикващ гадене аромат вятърът отвяваше надалеко. Ако леко извърнеше глава, можеше да зърне семейството, наредено пред ковчега.
С отпуснати ръце Чад мрачно съзерцаваше ковчега. Слънцето проблясваше в русолявите, кичури кестенява коса, развята от вятъра. Лана забеляза, че загубата на баща му и събитията от отминалите дни бяха изострили чертите на лицето му. Сякаш усетил погледа й, Чад се извърна. Мускулите на челюстта му се напрегнаха и той стисна зъби. Когато прочете чувството на дълбока симпатия, изписано в очите на Лана, изразът му леко се смекчи, преди отново да се извърне.
Близо до него, почти скрита от високия му ръст, стоеше майка му, вдовицата на Джон. Гордо изправена, изглеждаше много крехка в дългия черен воал. Лана помисли, че Кетрин Фокнър е една от малкото жени, способни да се държат толкова естествено на такова място.
Жената от другата страна на Чад също бе облечена в черно. Не носеше воал. Миниатюрна шапчица бе прикрепена към златистите й лъскави коси. Държеше за ръка слабо момче, изправено до нея. В тъмен костюм и вратовръзка, то толкова приличаше на Джон, че Лана си помисли, че сигурно това е внукът му. Близо до момчето стоеше още един мъж. Лана можеше да забележи само тъмните рамене на сакото, тъй като стоящите пред нея й пречеха да го разгледа добре. Тя си помисли, че това е вторият син на Джон, онзи жененият.
Погледът й се върна при ковчега. Усети, че нещо засяда на гърлото й при мисълта за приятеля, положен в него. Тъй като не можеше да чуе какво говори свещеникът, погледът й отново се върна към семейството. Нещо не беше както трябва. После Лана разбра, че не забелязва Сокола. Обходи лицата на присъстващите, но не можа да го открие. Защо ли го нямаше? Беше й се сторило, че е много близък на семейството.
Тълпата около нея се раздвижи и Лана разбра, че ритуалът е приключил. Хората започнаха да се разотиват, говорейки си един на друг. Някои се наредиха на опашка пред семейството, за да поднесат съболезнованията си. Лана се колебаеше. Искаше й се да се присъедини към последната група, но не знаеше дали това е добра идея или не. Остана раздвоена няколко минути, сетне се обърна и си тръгна.
Малкият й фолксваген изглеждаше съвсем не на място сред всички тези черня лимузини и кадилаци. От друга страна, и самата Лана се чувстваше не на мястото си. Като се запъти към колата си по алеите на гробището, започна да рови в чантичката си и да търси ключовете.
Чу стъпки зад себе си, но не обърна внимание, докато една ръка не я хвана и не я накара да спре. Тя се обърна изненадана и отметна от лицето си коси, с които вятърът си играеше. Чад не каза нищо. Издържа погледа й, който сякаш го питаше нещо. Така отблизо напрежението му беше още по-очевидно.
Лана искаше да каже нещо, да промълви някоя мила, утешителна дума, но съзнаваше, че много хора минават покрай тях: обстоятелствата изискваха да се води само личен разговор.
— Дошли са много хора — отбеляза тя.
— Да. Дойде дори и кметът: Дойдоха също и представители на правителството и сенаторът — каза Чад, а гласът му прозвуча особено суховато.
Чад леко се извърна и прегърна Лана през кръста.
— Елате. Искам да ви запозная с останалите членове на семейството.
Опашката на приятелите, които поднасяха съболезнования, бе доста намаляла, когато Чад я побутна напред. Тъй като имаше двама мъже, които се бяха спрели да говорят с майка му, Чад поведе Лана към русата жена с детето.
— Да ви представя сина ми Джон Фокнър и съпругата ми Керъл.
Представянето предизвика вълна от болезнено учудване по цялото й тяло. Опита се отчаяно да не показва изненадата си, когато им се усмихна.
— Това е Лана Маршал.
— Приятно ми е да се запознаем, госпожице Маршал.
Жената на Чад протегна ръка и се усмихна със симпатия. В отговор Лана едва успя да кимне с глава. Жената бе много красива, по особен, деликатен начин. Приличаше на керамичните куклички, които често също изписват с руси коси. Съчетанието от светлоруси коси и зелени очи беше забележително. На Лана й се стори, че е напълно безлична в сравнение с нея.
Много по-лесно й бе да поздрави момчето.
— Приличаш много на дядо си, Джон — прошепна тя.
— Да. Всички така казват. — Момчето сви рамене и продължи да я разглежда с любопитство.
Лана не можеше да погледне жената в очите, без да си спомни как Чад я бе целунал, или да види ръката му, която все още обгръщаше талията й. Почувства се неловко и виновна за все по-силното привличане, което изпитваше към Чад, преди да разбере, че е женен.
— Мамо!
Повикът позволи на жената с черния воал да се сбогува с двамата мъже и да се присъедини към тях.
— Да ти представя Лана Маршал — каза той. Това е майка ми Кетрин.
— Бих желала да се запознаем при по-различни обстоятелства, госпожо Фокнър — рече Лана и протегна ръка.
Не можеше да види лицето на вдовицата зад черния воал, но усети скованата сдържаност при хладния допир на ръката.
— Едва ли бих могла да изразя по-точно съгласието си с г вас, госпожице Маршал. Разбрах, че сте била много близка с мъжа ми — отвърна тя с премерен глас.
— Да, бяхме станали по-скоро добри приятели. — Лана се почувства задължена отново да каже това,
