— Много мило от ваша страна, че се безпокоите за мен, господин Фокнър. — Нещо сви гърлото й.
Постави кафеника на котлона, но после забрави да го включи.
— По това време на деня вие сигурно имате грижи по семейството, сделки и дузина други неща, които изискват внимание.
— Аз ви включвам сред най-важните работи, Лана. И искам да ми викате Чад. Била сте много близка с баща ми през последните месеци. Надявам се, че в бъдеще ще имаме възможност да се опознаем по- добре.
Сладостна тръпка мина през тялото й. Може би, в края на краищата, нямаше да остане пък все така сама.
— Ще ми бъде приятно — простичко отвърна тя.
Чад не приличаше на човек, който говори необмислени неща. Тя искрено се надяваше, че той мисли това, което говори. Щеше да й бъде приятно да узнае, че той е ерген.
— Дойдох днес тук, за да се убедя лично, че сте добре, и да ви уверя, че вестниците няма да споменат името ви. Що се отнася до вестниците, версията е, че баща ми е получил сърдечен удар, когато е бил на гости при съдията Гарви, приятел на семейството ни — обясни той. — Малко вероятно е някой да се усъмни в тази история, но ако от пресата научат нещо, може да ви посети някой журналист. — Пъхна ръка в джоба си и извади визитна картичка.
— Не давайте интервю на никого. Вместо да отричате, не разговаряйте с никого от тях. Обадете ми се незабавно — аз ще се оправя с тях. Не искам да бъдете подлагана на някой от неприятните коментари, които тези журналисти могат да направят.
Никой и никога не бе се грижил за репутацията й освен Джон. Тя винаги си мислеше, че в неговата галантност има нещо старомодно. Когато взе визитната картичка, той топло стисна дланите й в своите. Тя не посмя да вдигне поглед.
— Не бива да казвате нищо, Лана. Не искам да бъдете засегната от всичко това. Правя само онова, което и баща ми би сторил на мое място.
Когато Чад меко постави ръка на брадичката й, сякаш за да почувства формата, Лана несъзнателно пристъпи към него. Мъжът бавно сведе глава, като че се колебаеше. Устните му се сляха с нейните в безстрастна целувка, но тя потръпна от топлината им при този допир. Миг по-късно натискът на устните се превърна в дирене, в любопитно обследване, както често става при първата целувка. С явно нежелание Чад бавно вдигна глава, за да види реакцията на очите с кехлибарени искри.
— Извинете — каза ненадейно. — Не биваше да го правя. Сега разбирам защо баща ми ви е намирал за толкова привлекателна.
— Бяхме само приятели. Нищо повече.
Лана съжаляваше, че той не иска да признае целувката. На нея много й хареса.
— Да. Спомням си. — На лицето му се изписа израз на огорчение. — Само че когато ви докосвам… е, нека да кажем, че не ми вдъхвате платонически чувства.
Лана потръпна от възбуда при това призвание. Чад я вълнуваше и й бе приятно да научи, че вълнението беше взаимно. При неговия външен вид и чар можеше да се предположи, че много жени го преследват. Въздъхна при мисълта, че като син на Джон Бъкенън щеше да наследи по-голяма част от парите му, което автоматически го поставяше извън нейната социална категория. Въпреки че Джон не се интересуваше дали тя е бедна или богата, член на имотното съсловие или сред онези, които работят. Нима Чад не бе замесен от същото тесто? Продължаваше да мисли за Чад като за по-големия син, тъй като Джон й бе казал, че си приличат. Съжаляваше, че не го бе попитала за нещо повече А да пита в този момент Чад, щеше да прозвучи нахално.
Като отдръпна ръце, Чад се отдалечи на крачка от нея.
— Бих искал да остана да ви правя компания по-дълго, но има още много неща, които трябва да се оправят… — каза той, силно огорчен.
— Кога ще бъде погребението? Искам да присъствам. А възможно ли е? — Тя помоли за разрешение, защото не искаше нейното присъствие да предизвика неудобни въпроси.
— Разбира се, че може да присъствате. — От внезапната усмивка, която й изпрати, дъхът й секна. — Баща ми го познаваше цял град, така че сигурно ще бъде голямо погребение. Ако някой ви зададе въпроси, в което много се съмнявам, кажете му просто, че сте позната на член от семейството и сте там в израз на уважение. По-точно, че познавате мен.
Чад изчака, докато Лана не си записа на лист часа и мястото на погребението.
— Няма да се чувствам както трябва, ако не присъствам на погребението на Джон, но, от друга страна, не бих искала да ви притеснявам — каза тя.
— Зная, че последното нещо, което бихте желали, е да притеснявате някого. В това ни най-малко не се съмнявам — На лицето му се изписа смес от удовлетворение и одобрение, преди да въздъхне отново загрижено. — Сигурна ли сте, че ще се чувствате добре, ако сега си тръгна?
— Да — увери го Лана.
Но Чад продължаваше да се колебае.
— Мога ли да ви се обадя през един от първите дни на идущата седмица?
Наистина искаше да я види отново. При тази мисъл очите й заблестяха:
— За мен това ще бъде голямо удоволствие. Всъщност всяка вечер съм си у дома, с изключение на времето, в което съм на пазар.
— Тогава ще се чуем наскоро.
Усмивка заигра по устните на Лана, веднага щом Чад си отиде. Внезапно бе намерила повод да очаква с нетърпение идущия ден. Погледът й се спря върху кафеника на котлона и разбра, че не го е включила.
Като намали скоростта на колата стар модел, взета под наем, Сокола зави по частния път, отбелязан с две тухлени колони отстрани. От двете страни на асфалтовата повърхност обгорената от слънцето земя бе превърната в градина с пустинни растения с помощта на опунцията2, сагусовия кактус и „зеления колец“. С тази местна растителност бе постигнат желаният ефект. Пътят завършваше пред масивен тухлен дом, покрит с червени керемиди. Сокола паркира колата на площадката с каменна настилка, която се откриваше пред главния вход на къщата.
Дългите му меки крачки го отведоха бързо, без обаче да личи каквато и да било припряност, до вратата, на която бе окачен черен венец в знак на траур. Позвъни на звънеца и зачака, а очите му непринудено се впериха в синьото небе и далечната планинска верига, която образуваше сиво петно на хоризонта. Вратата се отвори. Сокола стоеше в рамката на вратата. От другата страна на прага видя стройната като тръстика фигура на Керъл, облечена по модата, в скъпа черна рокля. Щом го зърна, жената се усмихна приветливо:
— Влез, Соколе!
Тя отвори цялата врата и се отдръпна, за да го пропусне вътре. Косите й със златистия оттенък на царевицата, бяха късо подстригани. Леката прическа прикриваше доста години. Както винаги светналите зелени очи го следяха упорито, докато не срещна погледа му. Сокола не знаеше какво търси тя — може би прошка след толкова години.
Прекрачи прага и пое по излъсканите плочи на предверието, докато Керъл затваряше вратата.
— Отивам на летището. Отбих се само да ти кажа, че се връщам в ранчото.
Присъствието му в този дом беше нежелано и Сокола нямаше никакво намерение да се задържи.
— Ще се върнеш ли за погребението в понеделник? — настоятелно попита Керъл.
— Не.
— Но…
Той не й даде възможност до протестира. Вдигна вежди и додаде:
— Погребението е вашият начин да се разделите с мъртвите, а не моят.
— Кой е, Керъл? — попита мъжки глас преди Том Роулинс да се появи под покритата с мозайка арка, която водеше към просторния хол.
Спря се като изтукан, щом зърна Сокола. Ноздрите му се разшириха от гняв. Годините бяха прокарали многобройни горчиви бразди по лицето, което му придаваше вид на суров старец.
— Какво дириш тук, Соколе?
