— Не съм дошъл да правя посещение на вежливост. — Хапливата ирония изкриви устата му. — Отбих се само за да ви кажа, че си отивам. Много от момчетата ще искат да дойдат за погребението в понеделник, така че в имението ще останат малко хора. Щом аз съм там, някой друг ще може да дойде.
— На теб изобщо ти е все едно дали ще могат да дойдат, или не… — избоботи Том Роулинс.
— Вярно е, че изобщо не ми пука — каза Сокола, сякаш мед му капеше от устата. — Но на тях им пука. Тогава?
Сви рамене в израз на безразличие.
— Щом ще си ходиш, тръгвай си! — Роулинс посочи вратата.
— Татко; моля те! — промърмори ядосано Керъл.
Сокола, настръхнал, застина на място:
— Не ми давай заповеди, Том, мога да си променя намерението.
— Това не е подходящото време да се карате, татко. — Керъл упорито се опитваше да задържи баща си да не вдигне скандал.
След като му хвърли последен яростен поглед, Том се завъртя на пети и се отдалечи. Сокола усети, че напрежението му спада. Мускулите му се отпуснаха. Погледът му се плъзна към Керъл и той я загледа с престорена дързост. От деня, в който го бе предала, тя многократно се застъпваше за него пред баща си.
— Съжалявам — извини се Керъл.
— От много време това няма никакво значение, Керъл — отвърна Сокола и видя, че тя потръпна.
Жената отвори уста, за да възрази.
— Ще ми се да променя това, което се случи… — Но бе прекъсната от някой, който идеше тичешком.
Сокола хвърли поглед на момчето, което се появи, и на широката усмивка, която огряваше лицето му. Беше миниатюрното копие на Джон Бъкенън, с тъмни коси и смеещи се сини очи. От Керъл бе наследил само крехкото и стройно телосложение.
— Здравей, Соколе! — момчето го поздрави с нескрита радост. — Дядо Том каза, че ще се връщаш в ранчото. Може ли да дойда с теб?
— Джони! — В тихия глас на Керъл звучаха нотки на изненада и укор. — Знаеш, че в понеделник ще бъде погребението на Джон Бъкенън. Какво ще си кажат хората, ако внукът му не присъства?
— О, мамо! — възрази дванадесетгодишното момче. — Няма да мога да изпробвам онзи кон, който татко ми подари! След погребението ще трябва да се връщам в училище!
— Понякога не те разбирам, Джони Фокнър! — Керъл не можеше да скрие гнева си. — Би предпочел да изпробваш новия си кон, вместо да окажеш почит на дядо си, като присъстваш на погребението му! Какво ще си помислят хората?
— Да, Джони — сухо се изсмя Сокола и ококори подигравателно очи. — Каквото мислят хората е много важно. Трябва да слушаш майка си — в това отношение тя е всепризнат авторитет!
Жената мигом вдигна глава и лицето й пребледня от мъка. Сокола се запита защо намекна за нейната чувствителност към хорското мнение. Може би защото тя му го беше напомнила или защото не му се искаше момчето да израсне с ограниченото мислене и предразсъдъците на родители и деди.
— Но ти няма да дойдеш на погребението, Соколе — припомни му Джони. — Чух дядо да го казва на баба.
— Разликата, Джони, е, че на никого няма да му пука дали аз ще дойда, или не.
Което си беше и вярно. Освен това, въпреки че вече не вярваше в труповете да се крият духове, не виждаше никаква причина да гледа тялото, напомпано с формалдехид, или покрития с кадифе ковчег, в който то лежеше. Не приемаше нищо друго освен факта, че човекът бе мъртъв.
— Защо?
Във въпроса прозвуча упорито любопитство. Сокола тихичко се засмя и с крайчеца на окото си долови израза на неловкост, изписан по лицето на Керъл.
— Ще ти кажа онова, което Джон Бъкенън ми каза, когато бях горе-долу на твоята възраст. Когато бъдеш достатъчно голям, за да разбереш отговора, няма да има нужда някой да ти го обяснява.
Направи полукръг и сложи ръка на дръжката на вратата в мига, когато звънецът иззвъня. Сокола завърши движението си, като отвори на новодошлия. Позна в набития, почти напълно плешив мъж Бенджамин Калдер, един от адвокатите на Джон Бъкенън. Мъжът изглеждаше напрегнат и обезпокоен, сякаш носеше лоши новини, помисли си Сокола. Погледът на човека допадна на Сокола, забеляза го, сетне изгуби интерес. Сокола се запита дали във Финикс има някой друг, освен семейство Фокнър, който да знае за неговото съществуване.
— Очакват ме.
Съобщението бе отправено към Керъл, която бе застанала отстрани на Сокола и със собственически жест бе хванала малкия Джони за раменете.
— Да, господин Калдер. — И Керъл го бе разпознала. — Желаете ли да влезете?
Сокола мръдна към вратата и неусетно се хлъзна в сянката на една голяма папрат, за да се слее със стената, докато адвокатът влизаше. Искаше да си тръгне, щом мъжът влезе, но ритмичното потракване на токчета го накара да спре. Разпозна стъпките на Кетрин. Не беше я виждал, откакто я остави в болницата предишната вечер.
— Най-после дойде, Бен.
Жената поздрави адвоката с рязък и нетърпелив глас. Тя също бе облечена в черно и определено изглеждаше царствена. Нямаше болка в израза на лицето, а само гняв. Не забеляза Сокола близо до вратата.
— Каква е тази глупост с новото завещание?
Адвокатът пребледня.
— Не е глупост, Кетрин. — Опита се да смекчи гнева й с приглушения тон на думите си. — Преди месец Джон Бъкенън ме накара да подготвя ново завещание.
— Кой е основният наследник? — попита тя. — Бог да ми е на помощ! Ако е обезнаследил Чад в полза на онова проклето копеле, неговия метис, кълна се…
Спря ненадейно, когато Сокола изникна от сянката.
— Не спирай сега, Кетрин. — Ъгълчето на устата, му се сви. — Започва да става интересно.
— Никога няма да получиш и цент! — Омразата блестеше; жълта, в очите й, подивели като на пума, защитаваща малките си. — Аз ти го обещавам. Индианската кучка, която те е родила, не е била нищо друго освен една проститутка и аз ще намеря поне дузина мъже със сини очи и твоята кръвна група, които ще се закълнат в това на банката на свидетеля. Ще бъде най-дългата и мръсна съдебна война, която е виждал светът!
— Сега, когато Джейби е мъртъв, най-после можеш да кажеш онова, което си таила през всичките онези дълги години, нали?
Адвокатът, с мораво лице, пристъпваше от крак на крак. Беше ужасно притеснен и не знаеше какво да прави. Поведението на Сокола засегна Кетрин.
— Роулинс трябваше да те убие, когато те свари да изнасилваш дъщеря му!
Не обърна ни най-малко внимание на стона на Керъл. Сокола хвърли поглед и видя, че очите на Джони се разшириха от объркване и изненада. Момчето рано или късно щеше да чуе тази история. Сокола само изпита известно съжаление за начина и мястото на обстоятелствата, при които научи за това.
— Хората трябва да научат тази история! — Кетрин продължаваше със заплашителната си реч. — И да знаят как продължаваш да плашиш и тероризираш Керъл. Всички са забелязали как се държи тя, когато ти си тук. Страхува се да ти пресече пътя, страхува се от това, което можеш да й сториш! Повече няма да можеш да ни изнудваш!
— Прощавайте, госпожо Фокнър — прекъсна я колебливо нотариусът. — Не зная кой е този човек, но…
— Позволете ми да се представя. — Сокола пристъпи безшумно с дързък огън в очите. — Името ми е Джим Синия Сокол. Струва ми се, че Кетрин вече обясни, и то доста картинно, кой съм и какъв съм.
Нотариусът неуверено стисна ръката му, продължавайки да хвърля колебливи погледи към Кетрин.
— Този човек… господин Сокола… не е основният наследник. Но има оставено и за вас — побърза да го
