— Да — отбеляза той с безразличие. — Може би лично си се уверила в способностите на Чад да утешава тъгуващите жени, така ли е?
Острата забележка я накара да се обърне и да погледне към Чад. Беше се навел над купчина листове с отворено на колене куфарче.
— Не се безпокой — каза Сокола, сякаш прочел мислите й. — Не може да ни чуе, освен ако не викаш.
— Чад много ми помогна — предпазливо отбеляза тя.
— Сигурен съм, че го е сторил — леко презрение се прокрадна в думите му.
Разговорът се насочи към тема, която Лана искаше да изясни.
— Онази нощ… — започна тя.
— Ако те притеснява, че мога да го разкажа на някого, забрави — прекъсна я той. — Чад е този, който се хвали със завоеванията си. От мен никой няма да чуе и дума.
— Нямах предвид това, че ти можеш да го разкажеш някому. Исках само да кажа, че аз обикновено не… — Лана се опитваше да оправдае поведението си през онази нощ, но не я оставиха да се доизкаже.
— Чуй ме. И двамата сме удовлетворили една взаимна потребност. Нека така да оставим нещата. — И за да я увери, че темата е изчерпана, отново насочи вниманието й към предното стъкло. — Прелитаме над южната граница на ранчото.
Вместо да се почувства облекчена и успокоена, Лана до известна степен се засегна. Не очакваше Сокола да се отнесе към случката от онази нощ като към нещо незначително.
Склоновете на планините, покрити с гори, образуваха дълга долина, отпървом тясна, тя постепенно се разширяваше. Самолетът започна да се спуска малко преди Лана да зърне частната писта за кацане пред тях. Близо до пистата имаше няколко сгради, сгушени сред дърветата. Лана успя бегло да ги разгледа, тъй като самолетът бързо се приземи.
Сокола докара самолета пред метален хангар, в близост до който бе паркирано комби. Жената на Чад, Керъл, ги чакаше пред колата. Стройната блондинка помаха с ръка на самолета, който в този момент спираше пред хангара. Един каубой прибяга от него и постави клинове зад колелата веднага щом моторите изгаснаха. Закопчалката на предпазния й колан упорито отказваше да се отвори въпреки усилията на Лана. Сокола се извърна и видя какво я затруднява. Наведе се над нея и разкопча колана с невероятна лекота. Ръцете му докоснаха само за миг талията й. Но и това бе достатъчно, за да почувства тръпка в стомаха. Лана се стегна, за да се самоконтролира. Сокола не забеляза нейната реакция, или поне се престори, че не я забелязва.
Тя слезе от самолета преди него. Чад, който вече бе вън, я чакаше, за да й помогне. Когато стигна при тях, Сокола не носеше черните очила, а отново бе нахлупил прашната кафява шапка. Сините му очи сякаш престанаха да обръщат внимание на Лана, докато отваряше багажното отделение. Каубоят се приближи и му помогна да носи куфарите, като спести на Чад усилието да носи и своя.
— Здравейте! — Керъл се приближи и ги приветства. — Как мина полетът? Добре ли?
— Разбира се. — Чад се наведе и я целуна по бузата, — Това беше първият полет на Лана с частен самолет.
— Как си?
Керъл извърна към нея усмихнато лице. Приятелското й държане изглеждаше напълно естествено. Въпреки това на Лана и се стори, че долавя стаена мъка в зелените очи. Опитваше се да открие причината, както се бе питала защо не вижда обич в отношенията между Керъл и Чад. Техният брак не изглеждаше нещастен, но сякаш нещо му липсваше.
— Сега съм много по-добре, благодаря — отвърна Лана. Тя погледна към Сокола, който подреждаше куфарите в комбито.
— Сигурно нямаш търпение да стигнеш вкъщи и да си починеш за малко. — Керъл хвърли поглед към мъжа си. — Искаш ли да караш ти, Чад?
— Да. Ще седнеш ли отпред при мен, Лана?
— Не, благодаря. Ще се кача отзад — противопостави се тя, защото не искаше да заеме мястото на жена му. — По-добре Керъл да седне при теб.
— Не, настоявам ти да седнеш отпред. — Блондинката се присъедини към мнението на Чад. — Как иначе мога да контролирам шофирането на Чад, ако не седя отзад? — И се засмя.
Въпреки желанието си тя им позволи да я настанят на предната седалка, а Керъл се качи отзад. Докато Чад сядаше зад волана, Сокола мина пред колата и се запъти към самолета, за който вече се грижеше каубоят. Не погледна и когато Чад взе завоя на път към групата сгради.
— Къщата ще ти хареса, Лана. Стара е, но е построена така, че да отгледа много поколения — каза Керъл. После се разприказва и не й позволи да се намеси в разговора.
Когато Чад спря пред големия дом, Лана разбра какво е искала да каже Керъл. Построена изцяло от голи дървени греди и гипс, тя бе солидна сграда, издържана в селски стил.
Чад заобиколи колата, за да отвори вратата на Лана. После й помогна да слезе. Помогна и на Керъл. Блондинката се запъти към входа, а Лана се поколеба.
— Ами нашият багаж?
— Някой от воловарите ще го донесе — каза той и промуши ръка под лакътя й, за да я поведе към масивната дъбова врата.
Дебелите стени на къщата поддържаха вътре хлад. Промяната на температурата бе първото нещо, което Лана забеляза, щом влезе във входа, покрит с керамични плочи. Белите стени създаваха впечатление за простор и широта. Две арки водеха към други две стаи по коридор, отделен от всекидневната. Стаята бе скромно украсена и мебелирана. Индианският килим на стената бе единственото цветно петно. На лъснатата орехова маса стоеше ваза със сухи цветя и семена. Лана си помисли, че това фино смесване на природа и индианска култура предсказва атмосферата на дома.
— Кетрин. — повика Керъл. — Пристигнаха Чад и Лана. Тя се запъти към арката на стаята вляво.
Чад притисна лакътя на Лана, с което искаше да й подскаже, че трябваше да я последват.
Във всекидневната се набиваше на очи голямата камина от черен камък. Роялът властваше близо до остъклената врата, водеща към верандата. Елегантността на стаята не се помрачаваше от различните, по размери индиански глинени съдове, които красяха страничните масички заедно с бронзовите статуетки, изобразяващи сцени от живота на диваците.
Вниманието на Лана бе привлечено от стройната царствена фигура, която се приближаваше към нея. Учтива усмивка играеше по устните на Кетрин Фокнър. Още от първата им среща жената се държеше подчертано резервирано, Лана не знаеше със сигурност дали, жената на Джон й вярва, че между нея и съпруга й не бе имало друго, освен искрено приятелство. Лана се чувстваше неудобно в присъствието на тази жена. Беше мислила дълго над решението си да приеме поканата на Чад и да прекара месец почивка в имението, за да възстанови силите си след прекараното заболяване.
— Надявам се, че и двамата сте пътували добре. Какво ще пиете — чай или кафе? — попита Кетрин.
— Не, благодаря, нищо не желая — отказа Лана и продължи да стои права.
Напълно съзнаваше неловкото положение, че като приятелка на Джон беше в дома на вдовицата му.
— Мисля, че ще пия кафе, мамо — каза Чад, като прие поканата.
— Ще ида да ти донеса — предложи Керъл.
— Седни, Лана — Чад посочи креслото в канелен цвят.
— Искате ли да ви покажа стаята? — намеси се Кетрин, щом забеляза, че Лана за миг се поколеба. — Може би ще искате да се освежите след пътуването.
— Да, благодаря — съгласи се Лана.
— Оттук, моля. — Кетрин мина под другата арка и пое по един широк коридор.
Приличаше на лабиринт от коридори, преплетени със стаи, от които тръгваха нови коридори. Лана беше сигурна, че ще се изгуби, ако остане сама. Най-после Кетрин спря и отвори една врата.
— Това е основната спалня, с баня и врати към верандата — обясни Кетрин, като й направи път. — Надявам се да ви хареса.
