— Много е хубава.
Стаята беше голяма почти колкото всекидневната в апартамента на Лана. Освен масивното легло имаше малък, стилен диван, стол и масичка.
— Надявам се, че моето пристигане тук не ви е неприятно. — Лана продължаваше да се чувства виновна и се опитваше да се извини. — Предполагам, че нямате никакво желание да се занимавате с гости по време на траура, затова, моля ви, не се чувствайте задължена от моето присъствие.
— Нямам нищо против вашето идване — настоя Кетрин. — Чад ми каза, че имате нужда от почивка. Надявам се и вие да мислите, че тук ще намерите покой от грижите.
Думите й не приспаха неудобството на Лана въпреки приятелския тон, с който бяха изречени. Нещо прошумоля извън стаята и Кетрин се обърна към вратата. На прага се появи Сокола, който носеше куфарите на Лана.
— Донеси тук багажа на госпожица Маршал, Соколе! — Кетрин му говореше така, сякаш беше слуга.
Подигравателна гримаса се изписа на лицето му, докато изпълни заповедта. В пълно мълчание постави багажа на средата на стаята.
— Ще изпратя някой да разопакова багажа, Лана — каза Кетрин.
— Не, благодаря, няма нужда — учтиво отказа Лана. — Сама ще се справя.
Започваше прекалено бързо да свиква други хора да се грижат за нещата й вместо нея.
— Както желаете.
Кетрин горделиво прие нейното решение, а Лана се почувства още по-неловко.
Всички страхове отново я връхлетяха, щом Кетрин напусна стаята. Но тя не успя да ги премисли, защото Сокола й напомни за присъствието си:
— Къде искаш да оставя куфарите?
— Ето тук — отвърна, трепвайки гневно. — Близо до леглото.
Сокола ги постави до краката на леглото, после се обърна и я загледа:
— Не се оставяй да те измами.
— Какво?
Лана сбърчи вежди при объркващата забележка.
— Ти си желана в този дом точно толкова, колкото и аз — отвърна той.
В себе си Лана се опита да го отрече, но и тя имаше чувството, че, като изключи Чад, присъствието й не бе добре прието. В края на краищата не кореше Кетрин за това, че може би се чувстваше засегната.
— Веднъж ти бях казал, че Джон Бъкенън бе човек, който получава всичко, което желае — продължи Сокола. — Е, той бе дилетант в сравнение с Чад. Джон Бъкенън поне изпитваше угризения. На Чад му е все едно за останалите. Ще вземе, без да му е необходима помощ, всичко, което имаш.
— Не е вярно! — възропта тя.
— Предупредих те — Сокола сви рамене; за да покаже, че му е все едно дали му вярва, или не. — Надявам се само да разбираш какво подписваш следващия път, когато се наложи да сложиш подпис под някой документ.
— Може би искаш да кажеш, че Чад ще ме измами? — запита Лана.
Гневът и явно го забавляваше.
— Нищо не искам да кажа. Казвам само, че ще ти вземе всичко, ако си достатъчно, глупава да го оставиш да го стори.
Вдигна ръка и докосна периферията на шапката си, после леко й кимна. С този учтив жест сякаш й се подиграваше. Лана възмутено изсумтя, но Сокола вече беше излязъл от стаята. Тъй като нямаше на кого да излее гнева си, се отдалечи от вратата и впи нокти в дланите си. Сокола бе посял семето на съмнението у нея и тя не можеше да му го прости.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
— Добър ден.
Керъл бе сама на масата, когато Лана влезе в огряната; от утринното слънце стая.
— Мислех си, че съм единствената, която е спала до късно тази сутрин. Но и ти не изглеждаш напълно разсънена.
— Наистина, май още не съм се събудила съвсем — съгласи се Лана;
Тя си наля чаша прясно изцеден портокалов сок от една кана на масичката на колелца.
— По-уморена съм, отколкото си мислех.
— Радвам се, че няма да закусвам сама. Чад вече е в кабинета и работи, а Кетрин все още пише отговори на съболезнователни телеграми — обясняваше Керъл. — Лесно ли успя да се справиш с коридорите?
— Няколко пъти завих погрешно. Радвам се, че Кетрин вчера ме придружи да обиколим къщата, иначе щях да се изгубя.
Лана хвърли поглед към подноса с дребни сладки и кифли.
— Трябваше само да следваш усета си. Розана приготвя чудесен омлет по испански, Ако искаш, мога да я помоля да приготви един и за теб — предложи Керъл.
— Не, благодаря. Кафето и кифличките ще са ми напълно достатъчни. Трябва постоянно да контролирам теглото си.
Лана завиждаше на стройната като тръстика фигура на русата си съперница, на омлета, картофките и тортата с кафе в чиниите пред нея.
Избра една малка кифличка със сладко от боровинки, постави я внимателно в чинийката на чашката с кафе и я отнесе до плетената масичка.
— Чад каза ли колко време ще работи? — попита тя и веднага добави: — Надявах се днес да ме придружи да обиколим ранчото.
— Не, не ми каза. — Керъл се съсредоточи над чинията, показвайки внезапен интерес към това, което ядеше. — Но съм сигурна, че ще дойде с теб, ако го помолиш.
Имаше нещо в гласа й, което накара Лана да си помисли, че я ревнува. Не я успокои мисълта, че става прекалено мнителна.
— Може би не трябваше да питам — реши Лана, като сряза кифличката с жест, който разкриваше нейната изнервеност. — Прекалено много злоупотребявам с времето му.
— О, това за Чад не е никакво притеснение — побърза да я увери Керъл.
— Но за мене е — промърмори Лана, като се опита сама да си изясни защо го каза. — В края на краищата защо да не прекараш с мъжа си цялото време, още повече когато той е тук само за няколко дни!
— Признавам, че не живея с мъжа си като останалите жени, но, затова си имам причини. Чад знае, че го разбирам — упорстваше Керъл. — Макар да го познаваш отскоро, сигурно си разбрала, че е чудесен човек. За мен бе най-добрият съпруг, въпреки че…
Замълча, бодвайки нервно парче от пухкавия омлет с вилицата.
Любопитството тласна Лана да запита:
— Въпреки че какво?
Когато Керъл вдигна глава, по лицето й се четеше дълбока тъга.
— Въпреки че вече не мога му родя деца — призна тя с тих глас, а после се усмихна, за да си вдъхне кураж. — Той твърди, че нямало значение. Вече имаме Джон. Той е щастливо и здраво дете, но знам, че на Чад му се иска да имаме и други деца. На него никога не му се е харесвало, че е единствено дете. Но след три аборта лекарят каза, че е по-разумно да престанем да опитваме.
— Винаги можете да си осиновите дете — предложи й Лана и се запита дали не е открила причината, поради която изглежда двамата не се обичат, както би трябвало.
— Няма да е същото. — Керъл отхвърли идеята и леко поклати глава.
Утринните лъчи на слънцето хвърлиха златисти проблясъци в русите й коси.
— И Чад ми намекна за тази възможност, но аз не искам да отглеждам чуждо дете. Може би ти изглежда глупаво, нали?
