— Не. Мисля, че разбирам какво искаш да кажеш. — Но Лана мислеше, че така се лишават от щастието, което можеха да имат.
— И Чад го разбира, а това е едно от нещата, за които го намирам за чудесен. — Лицето на Керъл, допреди миг така тъжно, сега радостно грееше. — Сега разбираш ли защо нямам нищо против да те придружи в обиколката на ранчото?
— Не искам да ми показва цялото ранчо. — Лана се опита да изясни молбата си. — Не знаех, че е толкова голямо до момента, в който Сокола не ми показа границите му, когато пристигнахме със самолета. Онова, което мислех, бе да обиколим двора и близката околност. Мога да се разходя и сама, но ми се струва, че не е редно. Но ако Чад има много работа, ще помоля някой друг.
— Може да те придружи баща ми, но вчера каза, че трябва да ходи в града, за да свърши някаква работа. Сокола също може да те придружи. Той познава на пръсти всяка педя от това място — каза Керъл.
— Да… да… — Лана въздъхна дълбоко, тъй като това предложение не й хареса. — Предпочитам да не се разхождам с него.
При този отговор Керъл побесня.
— Никога не съм мислила, че ти си от хората с подобни предразсъдъци! Очевидно съм сбъркала.
— Предразсъдъци? Аз нямам никакви предразсъдъци! — отвърна възмутено Лана. — Само че Сокола не ме харесва. Приема ме… погрешно. Не знаеше причините за това обвинение и се обърка. — А защо трябва да имам предразсъдъци?
— Мнозина го гледат с недобро око, защото е метис-навахос. Не зная защо, но си помислих, че ти не си като тях. — Керъл продължаваше да гледа Лана с недоверие.
— Но аз не знаех, че е наполовина индианец. Дори не съм го подозирала.
Тя се облегна на стола изненадана и се запита дали наистина се вълнува. Пожела да научи още неща.
— И затова ли Чад не го харесва?
Когато вдигна поглед, видя, че Керъл втренчено я гледа.
— Наистина ли не знаеш кой е Сокола? Джейби не ти ли е говорил за него?
— Джон? Не. А защо би трябвало да ми говори за него? — Лана се чувстваше все по-объркана.
— Защото Сокола е негов син.
— Шегуваш ли се?
Сега бе ред на Лана да се вгледа внимателно в лицето на жената отсреща. Отмести поглед, защото разбра, че вярно, и се запита защо нито Чад, нито Сокола й бяха споменали такова нещо.
— Да. Майката на Сокола беше индианка навахос. Била е любовница на Джон Бъкенън в продължение на много години. По онова време съм била дете и не зная подробности. Зная само това, което съм чувала да говорят. — Керъл сякаш се вглъби в себе си. — Майката на Сокола умряла в една снежна буря, така мисля. Но Джон Бъкенън не пожелал да остави Сокола при роднините й, за да израсне като индианец, а го доведе в имението. Естествено прекалено уважаваше Кетрин, за да я помоли тя да се грижи за него.
— А тя знаеше ли за момчето? — попита Лана.
— О, да — отвърна Керъл. — Доколкото ми е известно, всички знаеха за тази любовница индианка на Джон Бъкенън. Ранчото е като един малък град. Всички знаят всичко за всекиго. Може Джон Бъкенън и лично да го е казал на жена си, но съм сигурна, че се е опитал да бъде доста дискретен. Той си беше такъв. Доколкото си спомням, никой не говореше за Сокола в нейно присъствие. Всички винаги се преструваха, че е кръгло сираче. Тя също.
— Но кой се е грижил за него? Все пак някой го е взел в дома си, нали? — Лана се опита да върне разговора на основната тема.
— Джон Бъкенън помоли баща ми да се грижи за него. Двамата бяха много близки, затова естествено се е обърнал към него. Сокола живя с нас. Всъщност израснахме като братче и сестриче.
— А какво се е случило между Сокола и Чад? — Лана сбърчи вежди. — Изглежда никак не се разбират.
— Да, като се имат предвид обстоятелствата. Помисли си за всичко, което има Чад. Той е законният син на Джон Бъкенън, докато Сокола никога официално не е бил признат. Естествено Джон Бъкенън плащаше на родителите ми разходите на Сокола, плащаше и следването му. Но това не е много, нали? — Усмивката й бе тъжна. — Освен това Сокола не само че беше незаконен син, но беше и метис. Джон Бъкенън му беше баща, но оставаше фактът, че майка му е индианка навахос.
— Мога да разбера, че това е причинило недоразумения, съперничество, но чак толкова… — Историята, която чу от Керъл, не й се струваше достатъчна причина и тя продължаваше да се чуди. — Това е нещо по- силно от сляпа омраза. Все си мисля, че трябва да има нещо друго.
— Има. — Керъл въздъхна и побутна настрана полупразната чиния. — Това съм аз.
— Ти?
На Лана й се искаше да получи някакво по подробно обяснение.
— Да. Нали ти казах, че Сокола и аз сме израсли заедно. Той винаги беше по-големият ми брат, а аз — малкото сестриче, или поне така си мислех. После, през лятото, когато навърших осемнадесет години, открих, че Сокола иска да се ожени за мен. Обичаше ме. — Керъл замълча за миг и хвана една чашка с вече изстинало кафе. — Чад винаги е бил за мен „рицарят със златните доспехи“. Не исках да се омъжа за никой друг, освен за него.
— И така, отказа на Сокола.
— Да. Но той не го разбра. Обвини Чад. Имаше ужасна кавга. Чад го наби, което още повече влоши нещата. — Извитите устни на Керъл се превърнаха в тясна права линия, явно й бе неприятно. — Опитах се да обясня на Сокола колко много съжалявам, но той не искаше и да чуе. Вероятно си е помислил, че го отхвърлям, защото е метис и следователно не е подходяща партия.
— Така се е почувствал измамен от всички. А сега към цялата тази история идвам и аз — каза Лана. — Предполагам, че е наследил онова, което по право му се полага. Джон не може да не му е оставил нещо в завещанието си. Не може никога и за нищо да не го е признал, нали?
Не можеше да повярва, че Джон нищо не е оставил на Сокола.
— Джон Бъкенън му е оставил половината от това имение. Доколкото знам, той никога не го е признавал за свой незаконен син. Освен това му е завещал и пари, не зная точно колко. — Керъл издържа погледа й. — Ако трябва да бъда честна, Лана, струва ми се, че Сокола има повече право от теб на това наследство.
— Да — Лана беше съгласна с Керъл, но не знаеше какво да прави. Нейна ли беше вината? Имаше ли някаква грешка, която можеше да поправи? Господ й бе свидетел, че никога не бе желала Джон да й остави всичко това. Защо го бе оставил на нея вместо на плътта от своята плът, на кръвта от своята кръв? Ако Джон не е искал да остави на Сокола всичките си пари, имаше ли тя право да тръгне срещу волята му и да ги върне на Сокола? Всичко беше толкова объркано. Лана просто не знаеше кое бе справедливо и кое — грешно. Твърде много неща се бяха случили в последно време и тя се чувстваше уморена както психически, така и физически. Чад й бе предложи и да дойде в имението, за да си почине и отпусне. Днес бе едва първият ден и вместо да се почувства по-добре, се чувстваше вече по-зле. Отпи глътка кафе.
— Студено е. — Оплака се тя и стана от стола, за да иде и да си сипе ново. — Искаш ли и ти топло кафе, Керъл?
— Не, благодаря — Керъл отказа и дръпна стола назад. — Снощи започнах едно писмо до Джони. Искам да го допиша и да ида до пощата да го пусна. Тя се отправи към вратата, но на средата на пътя се извърна:
— Лана, не исках да те нараня, като ти разказах всичко това.
— Не си ме наранила — увери я Лана.
— Слава богу, защото ми се искаше да станем приятелки. — Керъл се усмихна.
— На мене също — рече Лана.
— Ще се видим по-късно — малката й ръчичка грациозно и помаха и тя изчезна зад арката на вратата.
След като си доля горещо кафе в чашата, Лана се върна на стола. Седна нерешително. Намаза с масло кифличката, но апетитът вече й мина. Чу, че някой приближава. Позабързаните стъпки разпозна походката
