стопляше тръпнещата й плът. Лана се уплаши да не обърка чувствата, които той й вдъхваше — страх, но също така и щастие.
— Изненадана ли си от факта, че умея да се изразявам? — подигра я той.
— Зная, че си учил — отвърна тя и зае отбранителна позиция.
— Учил. Учил съм на оригинален английски език. Езикът на Народа на хората, на племето навахос, е далеч поточен и богат на изказ. Виж!
Той вдигна ръка от кръста й и посочи небето на север.
— Виждаш ли Голямата мечка и Полярната звезда?
— Да.
Лана не успяваше добре да види звездите, защото бузата и челюстта на Сокола притискаха косите й. Топлият му дъх, ухаещ на тютюн, я изгаряше.
— Думата на езика навахос, означаваща север, е нахукос. В свободен превод означава „тънък твърд предмет, които се върти около себе си“, с което се означава движението на Голямата мечка около Полярната звезда. Това е повече от посока, това е определение. Английският е пасивен език, съставен от съществителни и прилагателни, смътни и неточни. Езикът на навахос е език на глаголи, точен и ясен. Индианецът навахос не може да каже „аз държа“. Той трябва да уточни дали предметът, който държи, е дълъг като тояга, дали е като вързоп, като сено или като плат, или пък дали е одушевен предмет, като жена например.
Сърцето на Лана глухо затуптя при интимния тон на гласа му. Тя се опита да се извърти в обятията му, доколкото бе възможно, и да погледне лицето му, докато мисълта й трескаво се бореше да насочи разговора към не толкова опасни теми.
— Защо не дойде на погребението на Джон, Соколе? — тя внезапно смени темата.
Клепачите му бавно и лениво се отпуснаха, колкото да скрият за миг синевата на очите му. Изразът на лицето не се промени. Задържа ръка на талията й, но леко, без да се опитва да намали зейналото разстояние помежду им.
— Не обичам да гледам мъртви тела, предпочитам живите.
Вдигна ръка, за да проследи с пръсти меката линия на косите на Лана при слепоочията. Продължи надолу по скулата, през класическия ъгъл на профила, сетне щракна с пръсти между бузата и челюстта й.
— Не можеш ли да бъдеш сериозен? — възмути се Лана и се опита да отбегне ръката му. — Джон беше твой баща.
— Биологично, да. Пое финансовата отговорност по моето отглеждане, така че индианците навахос не могат да кажат, че ме е „ограбил“ — промърмори той. — Може би не отидох, защото отвращението на навахос към мъртвите е толкова дълбоко вкоренено в моето подсъзнание… Истината е… — Сокола замълча за миг. Усмихна се накриво. — Истината е, че съм прекалено много индианец, за да бъда бял, и прекалено много бял, за да бъда индианец. Харесват ми удобствата в света на белите — класическа музика, марково бренди, меки легла, приятни разговори с учени хора, хубави жени. Но имам нужда от простор, от необятни пространства, по които да тичам и яздя на воля.
— Това ли бе причината да напуснеш университета, преди да се дипломираш? — Лана чувстваше, че гласът й трепери, защото ръката му галеше, чувствителната зона под брадичката и челюстта й.
— И това ли знаеш? — веждите му учудено се свиха, после се върнаха към нормалното си положение. — Навремето, когато напуснах следването, си мислех, че ще накажа баща си, след като открих, че той се срамува да ме признае като негов син. Но сега мисля, че това не беше истинската причина.
— Коя е тогава?
— Отегчението.
Дългите коси на Лана се виеха по врата й и се преплитаха в пръстите му. Сокола хвана немирния кичур и го изглади на раменете й. Дланта погали оголената й шия. Пулсът на вената под брадичката се учести от допира на пръстите му. Леките и непринудени ласки я завладяха и тя не можа да ги отбегне. Не можеше да се каже, че това усещане я плашеше.
— Защо се върна тук? — попита отново тя. — Ако си знаел какви чувства изпитват всички към теб, защо…
— Защото това е моята земя. Нима трябваше да им позволя да ми я отнемат? — В думите му имаше повече логика отколкото горчива констатация. — Освен това, ако не бях тук, семейството щеше да се раздели. Те имат нужда от мен, класическата черна овца, от някого, когото общо да мразят. Сега могат да прехвърлят вината за своето нещастие на мен. Ако аз не бях тук, щеше да им се наложи да търсят друга изкупителна жертва, например теб.
Ръката му разтвори пазвите на пеньоара и Сокола наведе глава. Устните му докоснаха основата на шията, където вената диво туптеше. Провокиращото действие потисна всяко нейно желание да протестира. Лана опря длани на гърдите му, опитвайки се да окаже слаба съпротива, но се отказа. Ръцете й обаче останаха там. Той лекичко я хапеше и това гъделичкаше кожата й, от което вътрешно потръпваше. Когато Сокола още повече разшири отвора на пеньоара, за да открие цялото й рамо, Лана открито потрепера. Цялата й защита рухна.
— Ухаеш на нещо свежо и чисто, на нещо като сапун. — Устните му, произнесоха думите близо до шията й.
— Току-що се изкъпах. — Чу собствения си глас и разбра, че той издава нарастващото й желание. Това я обърка, защото се случваше тъкмо с нея, и то без никакъв предупредителен сигнал.
Всъщност имаше доста неща, които предвещаваха какво ще се случи. Само че тя несръчно ги посрещаше, вместо да избяга. Ръцете й се плъзнаха настрани и го обгърнаха. Тя се вкопчи в него, отдадена на дивата, изгаряща страст, която мъжът й вдъхваше.
Отметнала глава назад, което позволяваше на Сокола да прави каквото пожелае, Лана дълбоко се наслаждаваше на всичките му волности. Когато ръцете му отвориха пеньоара, изпита голямо удоволствие, че му го е позволила. Гърдите й набъбнаха под ласките на неговите ръце. Устните на Сокола се плъзнаха нагоре към, ушната мида и лекичко я хапеха.
Като извърна глава, Лана потърси тази уста, която така разпалваше всяка част на тялото с влажните си устни. Опустошителен огън лумна във вените й, когато я откри, и тя почувства, че попада в плен на мъжката му власт. Под пеньоара ръцете на Сокола я обгърнаха и притиснаха голата й гръд до памучната материя на ризата.
Няколко почуквания на вратата отекнаха на верандата. Лана първо си помисли, че това са ударите на сърцето й, бясно биещо в гърдите й. Но след почукването се чу мъжки глас, който викаше нейното име. Сокола вдигна глава. Гняв гореше в очите му.
— Търсят те — каза той. — След минути ще бъдат тук. Искаш ли да остана?
Това „те“ без съмнение означаваше Чад, реши Лана.
— Изтръпна от страх при мисълта за това, което Чад можеше да стори на Сокола, ако ги завареше заедно. Все още пазеше пресен спомена за онова, което й разказа Керъл, за ужасната разпра, избухнала преди много години помежду им. Не искаше да стане причина за допълнителна омраза между двамата братя, още повече че и двамата много я привличаха. Сокола, сякаш прочел мислите по израза на лицето й, отсече:
— Не, виждам, че ти не ме искаш вече тук — отдръпна я от себе си и оправи пеньоара й.
— Соколе… — Лана се опита да му даде някакво обяснение.
— Седни на онзи шезлонг! — С кимване на глава той й посочи шезлонга до стената на верандата, докато Лана закопчаваше колана на пеньоара. Чувствата му угаснаха и гласът звучеше безизразно: — Когато Чад се появи, кажи му, че си заспала.
— Но ти…
Няма да може да ме види — увери я сухо той.
Отдалечи се безшумно, като се придържаше близо до сенките на къщата. Сетне изчезна в мрака.
Скърцането на отваряща и затваряща се врата, гласът на Чад, който я викаше, накараха Лана да действа. Босите и крака безшумно я понесоха към шезлонга. Едва успя да седне, когато остъклената врата на спалнята й се отвори.
— Лана? — при ярката светлина, която струеше от стаята, Чад моментално я забеляза.
