— Защо непрекъснато отбягваш въпросите ми? Държиш се по-зле и от някой политик — оплака се Лана. — По кой предмет най-много ти вървеше в университета?
— По администрация. — Замълча за миг и добави: — На второ място по политическите науки.
— Трябваше да се досетя — тихичко се засмя Лана. — Това са ти вродени качества.
— Мнозина са ми го казвали — пръстите му се движеха по талията й и долната част на кръста. — Имам и богат опит в бягането с препятствия.
— М-м-м, какво приятно усещане! — промърмори Лана, когато пръстите на Сокола се плъзнаха по гръбначния и стълб, чак до врата. — Мисля си, че Чад се чувства застрашен от теб. Може би защото си интелигентен, образован и способен да ръководиш имението на Фокнър не по-зле от него, нали?
— Чад никога не се е учил да стои на собствените си крака. Той е един зубрач. Има нужда от план, преди да действа. Ако обаче се случи нещо, което да разстрои този план, той се обърква и губи ориентация. — И това не беше пряк отговор на въпроса й. — Ако наистина ти се говори, намери тема, различна от тази за Чад. — После Сокола започна да почуква плешките й с коси удари на ръцете. Лана не можеше повече нищо да каже. Когато свърши, той се изправи на колене. — Обърни се.
Лана се премести и легна по гръб, с лице към него. Измествайки се леко, Сокола започна да разтрива с намазани с лосион ръце обтегнатите сухожилия над коленете й. Наблюдаваше омагьосана движението на мускулите на раменете и силните му ръце. Идващата от банята светлина хвърляше отблясъци по медната му кожа и черните му коси.
Желанието отново се пробуждаше у нея и тя стана по-чувствителна при допира на неговите ръце. Инстинктът тласкаше ханшовете й да се движат под ръцете, които ги разтриваха. Сокола се престори, че не забелязва мълчаливата покана. Лана може би щеше да успее да удържи пламналия в нея огън, ако не беше забелязала, че и той започва да се възбужда.
— Соколе!
Хвана ръката му и я сложи на гърдите си, привличайки го към себе си.
Нямаше нужда да казва друго. С бликнали наново сили устните им се сляха в упоителна целувка. Когато той проникна сред извитите й бедра, страстта им ги изпепели. Сокола вдигна устни от нейните, за да целуне шията й, и промълви:
— Ако утре сутринта станеш изтръпнала и схваната цялата, ще имаш поне утешението, че другите ще мислят, че причината е във вчерашната езда. А какво, по дяволите, ще кажа аз, ако получа мускулна треска?
Но не очакваше отговор от Лана, тъй като тя не можеше да му го даде. Страстта пламтя в телата им до пълно изтощение, физически разбита и омаломощена от чувствата, Лана заспа в прегръдките му. В съня лицето й бе нежно и доволно.
Както бе сторил и миналия път, Сокола стана от леглото с първите утринни зари. Слънцето бе вече високо, когато Лана се събуди и откри, че е сама. Разочарованието й се смекчи, защото разбираше, че нещата наистина трябва да бъдат такива.
Тя се разхождаше под сенчестите дървета, запътена към конюшните. Сред клоните пееха птички. Радостните им мелодии сякаш откликваха на душевното й състояние. Спря се и се заслуша. Погледът й ги търсеше сред клоните, но рядко успяваше да зърне някое цветно перо на птица, търсеща друг клон, на който да кацне сред гъстата зеленина.
Освен луксозните джинси, новите ботуши и ризата от кремава коприна носеше шапка с широка периферия, по-скоро в аржентински стил, отколкото в стил „Дивия запад“, чийто подбрадник висеше ниско до гърдите й. Когато напусна сянката на дърветата и излезе на открито, в двора на имението, Лана чу гласове. Погледна в посоката, от която идваха, с надеждата, че и Сокола може да е сред тях, но групата хора се състоеше от Чад, майка му и Том Роулинс. Тримата се бяха запътили към господарския дом.
Лана внезапно промени посоката си и тръгна по най-краткия път към конюшните. Тази сутрин все още не бе виждала нито Чад, нито майка му. Въпреки че Керъл не беше забелязала нищо особено, когато се срещнаха на закуска, на Лана й се искаше да остане сама колкото се може по-дълго. Тримата изглеждаха увлечени от разговора си и Лана се надяваше да не я забележат.
— Лана!
Когато Чад я извика, тя се обърна и помаха с ръка за поздрав.
— Добър ден! — После продължи по пътя си.
— Почакай!
Чад не беше доволен от поздрава, затова се затича да я настигне. Лана спря, щом чу шума на ботушите му по чакъла на пътеката, и го изчака. Беше в добро настроение, и му се усмихна въпреки желанието си да бъде сама. Чад изглеждаше отпочинал. Стори й се много красив, докато се приближаваше към нея с недоумяваща усмивка, която сякаш разделяше лицето му на две части.
— Къде отиваш?
— В конюшните. Питах се дали не може да пояздя тази сутрин.
С малко късмет можеше да срещне и Сокола.
— Казах на Керъл, че имам такова намерение — добави тя, за да избегне евентуалната му забележка.
— Но вече е почти обяд — възрази Чад.
— И тази сутрин спах до късно. Току-що закусих добре, затова мисля да прескоча обяда.
Наистина бе се показала много изгладняла и лакома сутринта на масата.
— Днес вече нямаш толкова уморен вид — отбеляза Чад, гледайки я с нескрито възхищение. — Бузите ти са порозовели. Изглежда почивката ти се отразява добре. Радвам се!
— Наистина има нещо, което ми действа добре — каза Лана, широко усмихната.
— Има ли някаква специална причина, поради която трябва да яздиш точно сега? Ако почакаш да мине обядът, ще дойда с теб. Между другото, как са мускулите ти тази сутрин?
Той плъзна недвусмислен поглед по меките гънки на моминския ханш, подчертани още повече от тесните джинси.
— Малко съм схваната — призна Лана. — Мислех си, че ако и днес яздя, ще ми мине по-скоро. Благодаря ти за поканата, но не искам да ме държиш за ръчичка през цялото време. Сама ще се справя.
— Не ми харесва идеята да те оставя сама. Лесно можеш да се изгубиш по тези места — обясни Чад със странно изражение. — Освен това сега е най-усиленият период в ранчото. Не ми се иска да откъсвам някое от момчетата, за да ходи да те търси.
— Не бях помислила за това. — Тя прехапа устни, признавайки, че в думите му има известна логика. — Мисля, че мога да почакам.
— Ела у дома. Можеш да пийнеш кафе или студен чай, докато обядвам. — Той протегна ръка и хвана нейната, предполагайки, че съгласието й се подразбира от само себе си.
— Предпочитам да пообиколя наоколо. — Тя отказа поканата му, но така, че отказът да не прозвучи като нещо лично. — Толкова е хубаво навън, че човек не може да остане затворен вкъщи!
Когато извърна глава, сякаш с този жест искаше да посочи красотата на слънчевия ден, Лана забеляза самотна фигура на пътечката, която водеше към дома.
— Кой е този?
Чад проследи погледа й.
— Прилича ми на индианец — каза той с презрителен тон. — Сигурно идва да проси милостиня. Негодникът трябва да знае, че ще е по-добре за него да не се показва наоколо. Роулинс набързо ще го изгони.
Фигурата полека-лека се приближаваше. Чертите й станаха по-ясни. Лана го разпозна.
— Мисля, че го познавам — прошепна тя.
— Ти го познаваш? — изненадано повтори той. — Откъде можеш да познаваш един индианец?
Лана гледаше втренчено мръсната розова наметка, обгръщаща прегърбените плещи. Тя не можеше да бъде на никой друг индианец. Носеше дори мръсното червено перо, забодено в правите коси с неопределен сив цвят. Най-съществената разлика в сравнение с последния път, когато го видя, беше, че не залиташе като пиян. Вървеше уморено, но по права линия.
— Всъщност не може точно да се каже, че го познавам — призна Лана, — но съм го срещала веднъж,
