Като облече дългия пеньоар от сребрист сатен, влезе в просторната спалня. След горещата вана вече не чувстваше цялото си тяло схванато, а само някои отделни места. Беше се освежила и освободила от предишното усещане, че всичко я боли. Мекото легло вече не изглеждаше толкова примамливо, но от друга страна, нямаше никакво желание да се облече наново и да се върне при другите във всекидневната.
Всички бяха останали там. Лана можеше да чува музиката, която Кетрин изпълняваше — нахлуваше през полуотворената остъклена врата на верандата. Прекоси стаята, за да я затвори преди рояк нощни насекоми да е нахлул заради включените светлини. Ръката й доближи месинговата дръжка, но се поколеба. Уханието на чистия и свеж въздух проникваше през открехнатите стъкла. Там, навън, спокойната красота на нощта я примамваше.
Лана излезе на верандата и затвори остъклената врата, без да вдига шум. Каменният под задържаше топлината, погълната през деня. Босите й крака изпитаха приятно усещане. Стигна до ръба на верандата и подпря ръка на грапавия ствол, който поддържаше покрива. Вдигна очи и погледна небето, осеяно със звезди. Звездите пробляскваха като кристали. Поне милион от тях й се сториха толкова близко, че ако протегнеше ръка, можеше да си хване една. Нямаше ги неоновите светлини на града, нито промишлената мъгла, за да помрачат невероятния спектакъл на природата, от който дъхът на човека секваше. Нощна птица се обади от дърветата, които скриваха поляната пред дома. Нейният писък се сля с музиката на пианото, която се носеше в нощта от отворения прозорец на всекидневната. Лана се вгледа в дърветата, за да открие птицата, но напразно. Сред дълбоките сенки, хвърляни от гъстите клони на дърветата, проблесна запалена клечка кибрит. Огънчето описа къса дъга, преди да се превърне в матов отблясък от ръката, която го прикриваше. После изгасна, превръщайки се в червена точка. Лана се почувства напрегната, след като разбра, че там някой стои. Червената точка бе горящият връх на цигара.
Тя помръдна. Тъмният силует на мъж излезе от сянката и тръгна към нея. Разбра, че е Сокола по безшумния начин, по който сякаш се хлъзгаше в пространството. Не тичаше. Въпреки това премина разстоянието невероятно леко и бързо. Лана преглътна и се запита защо ли нещо приседна в гърлото й.
Когато спря пред нея, звездната светлина си играеше с острите му скули и гладките страни на безизразното му лице. Нощем очите му изглеждаха по-тъмни. Почувства се изнервена от втренчения му поглед.
— Какво правиш тук? — попита тя обвиняващо, а гласът: й издайнически затрепери.
— Слушам музиката. — Той нехайно облегна гръб на грапавата колона и издиша облаче дим от цигарата, която държеше със свитата си длан. — Кетрин е учила за пианистка, преди да срещне Джон Бъкенън. Напуснала е учението, за да се омъжи за него. Не знаеше ли?
— Не, не знаех — предпазливо отвърна Лана, защото знаеше друго… знаеше кой е той.
Настъпи дълго мълчание, в което звучеше само музиката.
Лана гледаше право пред себе си, съзнавайки, че Сокола внимателно изучава профила й. Чувстваше се неудобно и се питаше дали да му го каже и по какъв начин.
— Ти знаеш, нали? — повтори Сокола.
— Не, честно казано, не знаех, че Кетрин сериозно е свирила на пиано с намерение да прави кариера.
— Не говоря за това. Някой ти е казал кой съм — каза той.
— Че си син на Джон ли? Да зная го.
Нямаше причини да отрича. Погледът й се рееше и се спираше на всичко, освен на него. Беше напрегната и не разбираше защо трябва да говори толкова открито.
— Керъл ти го е казала. — И този път Сокола бе познал.
— Откъде знаеш? — Лана се обърна изненадана към него.
— Стигнах до този извод по простия принцип на изключването. — Дръпна още веднъж от цигарата й издуха дима настрани, в нощта. — Знаех, че Чад няма да ти каже, нито Кетрин. Роулинс не беше тук, а никой от воловарите нямаше да се изпусне. Затова… остава само Керъл.
— Мисля, че е така. — Но Лана не проследи изцяло пътя на разсъжденията му. — А защо Чад е нямало да ми го каже?
— Ако е имал намерение, щял е да го стори по-рано. Може би е мислил, че никога няма да научиш. — Устните му се свиха в горчива гънка. — Трябвало е да знае, че тук няма нищо тайно и свято. По някакъв начин изглежда нормално жена му да ти е казала. Той знае ли?
— Да. Питах го за теб — призна Лана.
Сокола тихо се засмя:
— И сигурно е изразил на висок глас мнението си за моя характер.
— И ти не спести своето, когато му отправи обвинения — припомни му ядно Лана, но той не й обръщаше никакво внимание. С глава, наклонена настрани, слушаше музиката.
— Чуваш ли тази пиеса?
Проницателният му поглед се впи в нея. Лека усмивка смекчаваше суровата линия на устата.
— Знаех, че ще го изсвири.
Лана разбра, че говореше за „Виенски валс“, който Кетрин изпълняваше на пианото. Цигарата полетя към земята и се размаза под тока на ботуша му.
Преди да отгатне намеренията му, Сокола обви с ръка талията й, хвана лявата и ръка, притискайки с пръсти средата на дланта. Миг по-късно я водеше в стъпките на валса. Танцуваше плавно и леко, не правеше подскоци, докато кръжеше около нея по каменния под на верандата.
Лана се препъна веднъж в издадения ръб на един камък. Ръката на Сокола се сви повече, за да я задържи, и не я пусна, за да е близо до него. Нещо по-силно от романтичната музика и звездната светлина вълнуваше Лана. През леката материя на пеньоара чувстваше тръпнещите хълбоци, здравите мускули на бедрата, притиснати плътно до нейните. Свръхчувствителните й зърна потреперваха всеки път, когато се потриваха о яркосинята памучна риза, скриваща широките му гърди. Разперените му пръсти лежаха на хлътналата част на кръста й, придавайки му топлината си. От гладките му бронзови бузи и кожата му се носеше ухание на мъжки одеколон за след бръснене, от който й се виеше свят.
Лана трябваше непременно да заговори:
— Откъде знаеше, че Кетрин ще свири този валс?
— Това е любимата ми музика и тя го знае. — През полуотворените си клепачи Сокола изучаваше лицето на Лана, вдигнато към неговото. — Всеки път, когато си мисли, че може да съм тук, навън, тя го свири за мен — за да ми припомня, че аз съм вън, за да гледам какво става вътре.
Лана се опита да открие следи от горчивина в думите му, но не можа.
— Съжаляваш ли?
Те правеха малки стъпки и се движеха в един малък квадрат на верандата.
— Не ме интересува защо го прави. Харесва ми музиката и толкова. Разочарована ли си?
— Защо пък трябва да съм разочарована? — Лана сбърчи вежди.
— Мислех си, че очакваш да съм от типа индианци, които пият огнена вода и подскачат под звуците на местни барабани, вместо да танцувам валс на лунна светлина с красива жена, опиянявайки се от начина, по който я чувствам в обятията си.
Думите, произнесени с мек глас, лумнаха в нея като огнени езици. Жарта им я облъхна и тя отскочи от ръцете му, завъртайки се, за да успее да удържи полуделите си чувства.
Комплиментът на Сокола разтърси съзнанието й, разкъса на парчета мислите й, оставяйки я само физически незасегната. Сърцето й биеше лудо в ребрата, диво, като индианските тамтами, за които Сокола говореше.
Опита се дълбоко да си поеме въздух, за да се успокои, но дъхът заседна в гърлото, когато ръцете му обвиха талията й. Впи нокти в тях, щом дланите се срещнаха. Когато бе избягала от него, Лана бе разкрила прекалено ясно начина, по който я вълнуваше. Реши повече да не се вълнува и се опита да мисли спокойно.
— Учудваш се на това, което казвам, или на това, което изпитвам? — попита Сокола със същия нисък чувствен глас.
— Ти рядко говориш. После изтърсваш нещо като това… Да, учудва ме — призна тя, тръпнейки.
Мекият й ханш чувстваше твърдите очертания на хълбоците на Сокола. Топлината на тялото му
