на Чад и вдигна очи, когато той влезе.
— Добър ден. Току-що видях Керъл и тя ми каза, че си тук — призна й той и се отправи към масичката, за да си сипе чаша кафе от сребърната кана. — Реших да ти правя компания.
— Свърши ли си работата с документите? — попита тя.
— В основни линии, да.
Придърпа най-близкия до Лана стол и седна. Кафявите му очи я гледаха преценяващо.
— Не си спала добре тази нощ, нали? Изглеждаш уморена. Хубава, но уморена.
— Ласкател — пошегува се Лана. — Всъщност спах като — заклана. Не си спомням откога не съм спала толкова до късно. — Да, обаче си спомняше — беше онази сутрин след смъртта на Джон, но тя го премълча. А ако Чад си спомняше, не я поправи.
— Очевидно си имала нужда от сън. — Той отпи от кафето и погледна към кифличката, от която Лана бе отхапала само един залък. — Това ли е цялата ти закуска?
— Не съм гладна. —
— Но нали дойде тук, за да си починеш? — припомни й Чад.
— Но ще ми стане скучно — настояваше Лана и се смееше.
— Ще ти стане скучно по-късно, но поне първите дни се отпусни и си почивай.
— Приличаш ми на доктор — скара му се Лана. — Всъщност исках само да те помоля да ме придружиш да обиколим ранчото.
— Защо?
Той се усмихна, сякаш обмисляше, развеселен и изненадан, предложението й.
— Само за да добия представа как вървят работите. — Тя сви рамене. — Помислих си, че ще е интересно да се види какво се прави в едно ранчо.
— Може да се каже, че това ранчо се оправя от само себе си. Роулинс го управлява от години. Работата е рутинна и много скучна. Не вярвам, че това те интересува.
Той постави чашата на масата и вдигна рамене, с което даваше да се разбере, че темата е изчерпана.
— Не мисля, че може да се нарече интерес. По-скоро става дума за любопитство — отвърна Лана. — Струваше ми се, че ще ми хареса да пообиколя постройките и близките земи. Не съм яздила от години. Сигурно ще е много приятно!
— Мисля, че може да се уреди — каза Чад. — Ще кажа на някое от момчетата да оседлае два коня. Можем да тръгнем веднага след обяда. Какво ще кажеш?
— Струва ми се чудесно — отвърна Лана:
— Не изглеждаш особено ентусиазирана. — Той наведе глава настрана и я загледа с любопитство. — Нещо притеснява ли те? — Опита се да отгатне. — Не искаш ли да ми кажеш?
Лана се поколеба. После сграбчи чашата с кафе:
— Знам, че Сокола е син на Джон.
— Неговото копеле, искаш да кажеш — избухна той и веднага отмести поглед, за да контролира гневния си изблик. — Съжалявам, но е точно така. По произход, по име и по характер.
Когато отново се обърна към него, пресилена усмивка играеше по устните му:
— След като откри тайната на семейство Фокнър, това има ли някакво значение?
— Има огромно значение — отвърна Лана развълнувано. — Той е… беше син на Джон. Аз наследих това, което му се падаше по право.
— По право ли? Какво те кара да мислиш, че е имал някакво право? — предизвика я той. — Какво щеше да направи с наследството един метис? Джон е знаел какво прави, когато е оставил всичко на теб. Сокола е само един мръсен скитник. Джон Бъкенън пропиля толкова много пари, като се опита да направи от този метис бял човек. Той няма и грам амбиция в тялото си. Тук поработи малко, върне се при своето „типи“ за малко, после пак дойде да поработи малко. Той е един нехранимайко, пълен боклук, който не заслужава нищо от това, което има.
Звучеше като присъда без право на обжалване.
— Изглежда умен — поде Лана.
— Умен? Но той е учил. Джон Бъкенън е платил за всичко това — за най-добрия източен университет, и какво? Сокола заряза следването година преди да се дипломира, така че всички пари отидоха на вятъра. На това ли му викаш умен? — Чад сви вежда.
— Не знаех това.
— Не жали за него, Лана. Само ще си загубиш времето. Джон Бъкенън можеше да го включи и в сделките си, но всичко, което Сокола искаше да притежава, бяха дрехите на гърба му, едно удобно седло и мечтаната от всеки индианец навахос камионетка.
— Разбирам — измърмори Лана.
— Надявам се — каза натъртено Чад. Красивите черти на лицето му се смекчиха и той я дари седна от своите омагьосващи усмивки.
— Още ли ти се иска да яздим днес следобед? Обещавам ти, че няма повече да ти чета проповеди.
— Ще се радвам — тя му отвърна усмихната. — Но не ми се иска да се чувствам виновна, че ангажирам времето ти. Защо да не поканим и Керъл, и майка ти?
— Така значи, искаш да деля удоволствието от твоята компания с някой друг? — каза той закачливо. Но изобщо не се шегуваше. Пулсът й леко се ускори. Изкушаваше се от мисълта да каже не. Обаче не го стори.
— Разбира се! — Лана се опита да поддържа същия тон на разговора.
— Ако наистина искаш, ще ги помоля да дойдат — прие Чад, но идеята не го радваше.
Изпи кафето си и стана да си ходи.
— Трябва да звъня по телефона. Ако по-рано не стане, ще се видим на обяд.
Когато мина зад стола й, се спря колкото да сложи за миг ръка на рамото й. После напусна стаята.
Лана бе доволна, че той не обсъждаше предложението й да поканят двете жени, защото сигурно щеше да успее да я убеди да яздят насаме. Това именно бе проблемът. Тя си даде сметка, че той можеше да я накара да стори всичко, което си е наумил. Дали не се държеше прекалено доверчиво? Как можеше да знае дали това, което казва Чад, е истина?
— Върви по дяволите, Соколе, ти пося всички тези съмнения! — каза тя на висок глас.
Същата вечер Лана отново преживяваше всяка минута от следобедната езда със семейство Фокнър. Беше възхитително преживяване, изпълнено със смях, веселие и възбуда от новите впечатления. Но мускулите й, несвикнали с подобни усилия, я боляха при всяко движение. Дори нежната мелодия на Брамс, която Кетрин свиреше на пианото, не можа да я накара да забрави за болката. Когато и последната нота отзвуча във всекидневната, тя се опита да застави мускулите да я държат на крака, но те не я слушаха. Движението й привлече вниманието на Чад.
— Мисля да изпия два аспирина, да полежа във ваната един час и после се хвърлям в леглото.
Опитът й да се надсмее на своите болежки бе пресилен.
— Ще можеш ли сама да стигнеш до стаята? — пошегува се Чад. — Може би ще трябва да ти помогна.
— Сама ще се справя — увери го Лана засегната.
— Не трябваше толкова дълго да яздим. Надявам се утре да си по-добре — каза Керъл.
— Дано. Лека нощ!
Пожеланието бе отправено към всички и те й отговориха в хор. Пръстите на Кетрин вече се плъзгаха по клавишите на пианото и първите акорди на новото парче отзвучаваха, когато Лана напусна стаята.
Щом стигна до спалнята, тя не губи време — напълни ваната с гореща вода и сипа благовонно масло. Изхлузи дрехите си, влезе във ваната и се протегна. Изпъна се така, че главата й опря в порцелановата извивка. Топлата течност се хлъзна по нея, под нея, около нея и всяка частица от тялото и изпита дълбоко облекчение. Затвори очи, чувствайки се напълно щастлива, и остави на горещата вода грижата да излекува мускулната й треска.
Водата изстина преди тя да намери сили да се сапуниса и изплакне. Когато излезе от ваната, бързото изпарение на водата я накара да потръпне. Лана се разтри с кърпа. Грубата хавлия й върна топлината.
