нивите на светлината на факли, понеже през деня нямат време за това? — осведоми се сватовницата.
— Толкова време нямахме господар, че изобщо забравихме как беше — каза Емелин. — Наложи се вече на два пъти да даваме пари. Втория път неговите рицари дойдоха тук посред нощ. По каква причина? Трябвало да плати на рицарите си, защото в противен случай щели да се разбунтуват. Трябваше да вляза по нощница в магазина и да им дам злато.
— Видяхте ли го вече, казват, че бил хубавец…
— Виждам го само когато идва с конниците си в града. С тези шлемове и доспехи всички ми изглеждат еднакви.
— Е, да, най-важното е той да бъде справедлив…
— Справедлив ли? Пет момчета от тези чуждестранни вагабонти, които наричат себе си рицари, се напили в кръчмата и след това изнасилили едно момиче. А той как е реагирал? Заповядал да им ударят по двайсет тояги. Това справедливост ли е? Гражданите искат да видят тия негодници на въжето. Но да оставим това… да се върнем към нашия разговор… благодарна съм ви за усилията, но нямам намерение да се омъжвам. Откровено казано, имам си достатъчно грижи.
— Старият Бърнард ви разглези, детенце. Вие му бяхте всъщност като дъщеря. Но спомнете си, госпожо Емелин, аз ви придружих тогава от дома на вашия баща до Роксетър… малко, червенокосо момиченце бяхте тогава, без нито едно пени зестра… Беше истинско щастие, че намерих за вас човек като стария Бърнард. Наистина ли искате да останете съвсем сама с цялото това състояние, за което никой не знае колко е голямо?
— Съжалявам, ако съм ви обидила — каза Емелин и присви устни. — Но ви повтарям… аз нямам нужда от съпруг.
— Нямате нужда? Седите си от години в тази къща и пазите богатството на покойния за неговия син. Боже мили, така не може да продължава. Времената се менят, а вие имате наистина твърде много пари… това е опасно.
— Станаха девет години от смъртта на моя съпруг, но досега не ми се е случило нищо.
— А защо? Искате ли да ви кажа? Защото тези безброй войници бяха досега на път, но сега всичко ще се промени, повярвайте ми…
— Синът ми е наследникът. На него принадлежи състоянието, оставено от баща му.
— Е, щом мислите така. Бог ми е свидетел, че никога не съм принуждавала вдовица да стане щастлива. Но нали и църквата желае жената да изживее живота си със съпруг, като омъжена. Имате благословията ми, скъпа, ако наистина искате да останете сама — каза Клорис и стана. — Благодаря на небето, че не всички разсъждават като вас, в противен случай щях да остана без работа.
Емелин изпрати дебеланката до портата и й пъхна малко сребро в ръката.
— Бог да ви благослови, миличка — благодари й жената и й целуна ръка. — Но помислете все пак… да живее човек сам не е нормално. Ако промените все пак мнението си, знаете къде можете да ме намерите.
Емелин се върна в работилницата, където беше приятно топло, защото в един мангал горяха въглища. Синът й и чиракът Том бяха зяпнали като омагьосани едно украшение, което Ортмънд тъкмо изработваше.
— Майко — извика Магнус. — Ела и виж това.
Ортмънд беше взел с духалото малко разтопено синьо стъкло. Сега се наведе над масата, притисна устни към тръбичката и задуха силно. Мекото стъкло закапа във филигранната златна рамка на една брошка.
— Сега е твой ред — каза Магнус.
Момчето преряза с плоски клещи стъклената стопилка.
— Видя ли какво направих? — извика възбудено то.
След като стъклото се втвърди, ще го шлифоват и полират, докато повърхността му се изравни с тази на златния обков. Тези брошки във формата на цветя бяха особено ценени от дамите в Париж.
— О, майко, погледни… мехурче въздух!
Емелин пристъпи по-близо, за да види каква беля е станала. Понякога се случваше да се образува някое такова мехурче.
— Ами сега какво ще правим? — попита Магнус, а обръснатата глава на Том заподскача нервно напред-назад.
Емелин седна до сина си и му сложи в ръката тънка медна игла.
Най-важното е да си спокоен. Какъвто си шавърклив, трудно ще оправиш нещата.
— Стъклото вече се твърди — вайкаше се Том. — Няма да прободем мехурчето.
Ортмънд беше отишъл в магазина да претегли пръчки сребро. Том остана, но строгият поглед на Емелин го накара да млъкне и да застане с наведена глава.
Магнус прободе внимателно мехурчето и то се спука. Сега в стъклото проблясваха вече две мехурчета.
— Нали ви казах — каза тихо калфата.
Магнус захвърли гневно на масата тънката медна игла.
— А пък аз ти заповядах да си държиш езика зад зъбите! — извика той и сви ръце в юмруци. — Мамо, може ли да му фрасна един?
Емелин се облегна на стола си. Том наистина се държеше понякога така, че вбесяваше сина й. Въпреки това тя не допускаше Ортмънд да се отнася с него така, както го правеха някои строги майстори. Някой плесник или лишаване от ядене бяха нещо обичайно и повечето еснафи смятаха подобни мерки за твърде полезни.
Тя се наведе да вдигне медната игла от пода, където се беше отърколила. В това време Магнус беше застанал пред Том, който се опитваше отчаян да проявява храброст.
— Майко, той все така прави, непрекъснато ме дразни. Завижда, че моята работа е по-добра от неговата.
— Това не е вярно! — възкликна малкият Том. — Моята работа е по-добра.
Емелин хвана чирака за ръката.
— Престанете с тези глупави караници. Том, изтичай да викнеш Ортмънд. А ти, Магнус, иди при коняря и му кажи, че отсега нататък сам ще чешеш и ще храниш понито си.
Синът й излезе с отпуснати рамене.
Тишината, която настъпи изведнъж в помещението, беше приятна. Емелин седна пак и отмести инструментите на чираците. Масата беше доста разхвърляна и цялата в разноцветни петна. На една поличка отсреща бяха наредени много шишенца, чието съдържание служеше за оцветяване на стъклото. Зад нея беше скрито малко желязно сандъче, която тя сега свали, сложи го на масата и го отвори. Най-отгоре бяха подредени най-различни скъпоценни камъни. Докато ги гледаше, тя си мислеше за сватовницата. Малкото портретче с маслени бои на италианеца беше нарисувано от изкусен художник. Работата му й беше харесала много и тя би желала да запази портретчето, да го сложи в рамка и да го окачи.
Тя извади горното чекмедже на сандъчето и намери на дъното му онова, което търсеше. Беше изкована от сребро вълча глава с отворена паст. Беше изработена майсторски и по всяка вероятност по време на саксонците. Ако си помнеше добре, украшението идваше от Уинчестър, където английските крале пазеха от край време съкровищата си.
Клорис я беше попитала как изглежда новият господар на Морлекс. Е, сватовницата можеше веднага да се откаже да си има вземане-даване с този господин. Благородниците уреждаха женитбите си сами. Що се отнася до външността му, тя нямаше никаква представа, както и повечето хора в този град, защото господарят на крепостта прекарваше по-голямата част от времето си да препуска от единия до другия край на своите владения и да хваща хора за възстановителните работи. Освен това всеки знаеше, че той има малко или изобщо няма собствени средства. Затова настоява за толкова високи данъци — нали, ако не плати на рицарите си, има опасност те да се върнат в Лондон.
Гилдиите се посъветваха и решиха на празника Възнесение, когато трябваше да му се закълнат във вярност, да му поднесат дарове. Седларят беше довел племенника си от Рексам, за да завършат заедно коженото седло, което щяха да платят месарят и бояджията. Впрочем някои членове на гилдиите бяха на мнение, че такива скъпи подаръци лесно могат да подскажат на новия господар, че градът е по-богат,
