отколкото се опитва да се представи.
Подаръкът на тъкачите щеше да е тъмносин плат, изтъкан в Морлекс и обработен от младия тепавичар Найджъл.
На ушитото от него палто сребърната вълча глава сигурно щеше да изпъква особено добре. Емелин видя, че на главата й липсват очите. Тиглата беше още топла. Тя сложи клещите горещите въглени да се нажежат, а после подготви очните кухини.
На сватовницата работата й беше да събира двама души и да печели от това. Не се съмняваше, че мнозина искаха да се оженят, подтикнати от желание за плътски наслади. Имаше мъже, които спяха всяка нощ с жените си. Поне съпругата на Торъл твърдеше, че било така.
С върха на пръста тя избърса капчица пот от горната си устна. После избра два жълти камъка, минералът се казваше берил, а камъните бяха с подходяща кръгла форма.
Някак не й се вярваше в онова, което разправяше жената на Торъл. Нали не можеше да има толкова много мъже и жени, които да го вършат всяка нощ. Всеки случай не можеше да повярва дебеланкото Бодри Торъл да е способен на толкова страстни подвизи. Но може би съпругата му нямаше предвид него, а някой друг.
Тя намести с пинсетата жълтите камъни в подготвените очни кухини.
Разбираше, че едва ли тъкмо тя можеше да си дава мнението за такива страсти. Съпругът й Бърнард беше наистина мил и добър към нея, но вече толкова стар, че инструментът му не притежаваше необходимата коравина, за да върши онова, което с удоволствие би вършил.
Добре подчертани, очите изглеждаха почти като истински. Тя закрепи с клещите сребърния обков на камъните.
Понякога си спомняше онази нощ в Рексам. Най-често, когато лежеше сама в кревата, а навън виеше буря. Споменът беше толкова жив, че тогава се задоволяваше сама, тихичко, за да не се събудят слугините.
Най-бързо ставаше, когато си представяше непознатия млад рицар, как стои пред нея гол до кръста на светлината на свещите, как беше докосвала мускулите му, беше галила нежната му кожа, докато той й шепнеше страстни думи на ухото. О, тя добре помнеше екстаза, който бяха изпитали едновременно, помнеше как умееше той да й доставя наслада. Дори сега, докато си мислеше за това, усещаше топлина да се разлива между бедрата й.
Тя трябваше да сложи край на тези еротични сънища посред бял ден. Трябваше да се принуди да заличи от спомените си този странен случай, да го възприема като една от историите, за които пеят трубадурите.
Краят на онази паметна нощ, започнала като мечта, беше дошъл по-бързо отколкото би желала. Непознатият млад рицар пи от виното, в което беше сложено приспивателно, преди тя да успее да му попречи. А после Гълфър и Еймърик го изнесоха от стаята.
Ортмънд стоеше на вратата на работилницата. Слънцето вече залязваше и беше време за вечеря.
Емелин запали фенер и светлината заблестя в очите на вълчата брошка.
Тя реши тази вечер да не яде с всички и заръча на Ортмънд да потърси Том и Магнус и да се погрижи момчетата да се нахранят добре. А тя седна отново и се залови да полира брошката с мека кърпа.
Запасът от скъпоценни камъни и планински кристали беше част от съкровището, което френските благородници бяха донесли в Англия, когато обърнаха завинаги гръб на Франция. След като потърси малко, тя намери малка дървена кутийка и сложи брошката в нея. После затвори тиглата и почисти работния тезгях. Погледът й падна върху цветето-брошка и тя измъкна с клещи направения от синьо стъкло листец от златния му обков.
Ортмънд и момчетата ще трябва да поправят това още на другата заран.
Разлюленият пламък й подсказа, че някой е влязъл и тя вдигна очи. Едно конярче я осведоми, че на портата чака човек, който иска да говори с нея.
Емелин стана, взе фенера и последва ратая. Месечината се беше издигнала високо и потопяваше всичко в сребърна светлина. В къщата цареше дълбока тишина. Сякаш всички бяха вече заспали.
Тя излезе през портата и веднага позна късния посетител.
— Божичко, вие! — каза тя. — Мислех, че сте бил един от търговците, нападнати на пътя за Рексам.
— Тъкмо затова не се присъединих към търговците — каза мъжът, предрешен този път като монах. — Те имаха даже носилка, с която пренасяха някаква дебелана от Йорк.
Емелин веднага разбра за коя жена става дума. Нали беше прекарала целия следобед със сватовницата.
— Влезте в работилницата. Ще гледам да ви донеса нещо за хапване и пийване.
— Не, не — отказа се мъжът, който изглеждаше доста нервен, нещо необичайно за него. — Нямам никакво време. От пет дена съм на път с тези свети дрипи. Сега имам нужда от достатъчно вино и една нежна жена. Но с тези дрехи няма да получа нито едното, нито другото.
Той пъхна ръка под расото. На един от краката си — бели и окосмени — беше закрепил няколко кожени кесийки. Сега ги отвърза и й ги подаде.
— Трябва много да внимавате — предупреди я той. И да предадете дискретно всичко това за Уелс, знайте, че това ще е най-опасната част от контрабандата.
— Кога ще дойдете пак? — попита Емелин и притисна с гръб кесийките към полите си.
— Когато принцът каже, че иска още. А ние бъдем в състояние да му доставим. Този път златото не идва от Франция, а от…
Той млъкна и се ослуша.
— Чувам нещо…
— Аз не… — прошепна Емелин. Но после изведнъж и тя чу шума.
— Майчице Богородичке! — прошепна куриерът и се притисна ужасен към стената.
Към центъра на града и катедралата приближаваше тропотът на коне.
— За бога, какво е пък това сега? — прошепна Емелин.
— Не виждате ли? Крепостта гори…
— Какво? — възкликна тя ужасена. Но не получи друг отговор.
7
Църковните камбани почнаха да бият. Нийл скочи от леглото и посегна към меча. Уолтър изруга сънено, когато видя, че топлата завивка е паднала на пода.
— Ставай! — изрева Нийл. — Не чуваш ли данданията? Нещо не е наред…
Навън по улицата минаха в галоп неколцина рицари. В помещението под тях, в което спяха рицари, се чуха високи викове и псувни. Събудените толкова грубо очевидно също не можеха да намерят с какво да си светнат. Някой изтича нагоре по стълбата и извика, че крепостта гори. Джосрън, оръженосецът на Нийл, се втурна в стаята. Уолтър успя най-сетне да намери една свещ. Нийл беше седнал на леглото и си обуваше панталона. Из улиците тичаха ужасени граждани.
— Уолтър, по дяволите, къде са ми доспехите?
Влязоха няколко рицари, готови да изпълнят всяка заповед. Нийл ги отпрати ядосано да слязат пак долу. Уолтър ги последва. Като се изключи меча, беше съвсем гол.
Джосрън нагласи доспехите на Нийл.
— По дяволите, някой ще ми каже ли какво става?
— Човек от охраната на крепостта е сега долу… ранен е… а ето го и него…
Комендантът на крепостната стража се спъна, но успя да влезе. Лицето и ръцете му кървяха.
— Милорд… — изпелтечи той задъхан. — Готселм и другите се опитват да бранят крепостта. Хелпо и Тиоболд са мъртви. Успях да се спася, защото преплувах смърдящия ров под крепостта…
Нийл посегна гневно към меча. Раненият откъсна парче от ленената покривка, притисна го към раната се и се опита да спре по този начин кръвта.
— Те подпалиха новата порта… — изхриптя той. Уелсците бяха. Онзи проклетник Кадуоладър…
Нийл слезе бързо по стълбата и Уолтър му каза, че е пратил няколко рицари да разберат какво се е
