вдовицата. До възстановената наскоро кухня стояха натъпкани до горе чували с жито, в тревата усилено кълвяха кокошки, без да подозират, че ще се озоват още днес в тенджерите.
Уолтър се облегна и се загледа в момчетата, които вече се дебнеха голи до кръста. Том нападна пръв и Магнус извика високо, защото беше улучен в ръцете и раменете. Намерението да предизвика по този начин съчувствието на своя учител пропадна. Уолтър видя с крайчеца на окото, че господарката се приближава през двора към тях. Знаеше колко се страхува тя за своя син.
В същия миг Магнус успя, въпреки кървящата раничка на челото, да изтръгне меча от ръцете на Том и да се нахвърли с пламнало лице върху чирачето.
— Мизерен плъх! — изкрещя му той гневно. — За малко да ме удариш, а? Ама почакай…
Дървеният меч улучи Том в ребрата.
— Вие няма ли да спрете… и то веднага! — възкликна Емелин, дотичала с развени поли. — Богородичке, кой ви разреше да ги насъсквате един срещу друг? Не виждате ли, че Магнус вече кърви?
Тя носеше бяла забрадка, която трябваше да скрие гривата й, но няколко къдрици се бяха измъкнали нахално на челото и бузите й. Колко хубава жена, каза си Уолтър. И несъмнено много желана, дори да беше бедна като църковна мишка.
Тя тропна гневно с крак.
— Кажете веднага и на двамата да престанат. Не желая синът ми да се учи да върти меч. На един златар не му се налага да владее това оръжие.
— Моля да ме извините, милейди, но върша само онова, което ми е заповядал господарят.
Тя успя с известно усилие да раздели двете бойни петлета. После прегърна сина си, заговори му нежно, отметна потната му коса от челото. Уолтър знаеше, че когато успяваше да се отърве от Джосрън, тя носеше тайничко на Магнус сладкиши и плодове.
Съжаляваше донякъде тази жена. Момчето вече не беше бебе, макар тя да продължаваше да се отнася с него като да беше такова. Може би всяка майка го прави. А тази нямаше и на кого друг да дарява нежността си. Сигурно не на грубияна, станал пряко волята й неин съпруг и който тъкмо помагаше на ковача да сложи на коня му нови подкови.
— Майко! Нали виждаш какво ми стори? — извика плачливо Магнус и погледна майка си.
В същия миг Том го ритна в пищяла и веднага търти да бяга. Магнус можеше само да гледа подире му и да размахва гневно меча.
— Гаден плъх, да знаеш, че ще те убия — извика той на чирачето.
Майка му беше ужасена и побърза да го задържи много здраво.
— Как можа да кажеш такова нещо? Господи, сигурно си забравил, че Том Пари е твой приятел.
— Той не ми е приятел… не и сега… как не разбираш?
В това време Том беше изчезнал между току-що пристигналите каруци.
— Вече не искам, да съм чирак — извика развълнувано Магнус и отблъсна майка си. — Аз ще стана рицар!
Уолтър се смъкна от бъчвата, приближи се бавно към майката и сина и издърпа ухото на Магнус.
— Един рицар се покорява на своята майка. Трябва веднага да й се извиниш.
— Пуснете го! Ще му откъснете ухото.
В същия миг господарят на крепостта се появи, придружен от оръженосеца си и един селянин от Чърк. Беше само по панталон и ботуши и водеше коня си за юздата.
— Какво, по дяволите, става тук? Целият град ви чува как крещите.
Магнус изтича да го пресрещне.
— О, сър — извика развълнувано. — Тъкмо щях да победя, но онова страхливо чираче избяга.
— Къде е то сега?
— Сигурно е хукнал към града — отговори Магнус. — Аз бях без оръжие и той ме удари… трябва да го настигна, моля ви, сър…
— За бога, малкият Том вече е изтърпял предостатъчно… не бива да допускате…
— Вие какво се месите? — изрева господарят на крепостта, а после се обърна към Магнус. — Тичай подире му и довърши каквото си започнал.
Магнус извика от радост и хукна.
— Защо? Защо го направихте? Не ви ли стига, че вече почти не виждам детето си… но най-лошото е, че той скоро ще заприлича на вашите рицари, на тази чуждестранна измет… и всичко това благодарение на вашето възпитание!
— Глупав брътвеж. Разбира се, че Джулиън ще стане рицар. Да не искате да го направя търговец! — изръмжа Нийл и взе да бърше с кърпата, която му подаде Уолтър, потните си гърди.
Емелин затаи за няколко секунди дъх, но после не можа да сдържи темперамента си.
— Аз съм дъщеря на рицар, ако мога да си позволя да ви го напомня — изкрещя тя. — При това законна дъщеря — нещо, което за вашето семейство никога не е имало значение. Вече добре разбирам с каква цел вършите всички тези безобразия. Смятате, че трябва да си отмъстите!
— Дръжте си устата, ако не искате да изпратя момчето в Лондон. Крал Хенри много ще се радва то да е край него.
— Не, не можете да го направите…
— Не мога? Така ли? Кой решава тук? Само аз и би трябвало вече да сте го разбрала. Правя точно това, което ми харесва… позамислете се, мадам… не е ли така? Дори в леглото, по дяволите…
Емелин се почувства унизена както никога дотогава.
Уолтър се беше загледал притеснено в земята. Кресливата свада на съпрузите сигурно се чуваше в цялата крепост.
Разбира се, че Нийл нарочно измъчва жена си, като й отнема сина, каза си Уолтър. Но пък не беше много умно от нейна страна да натяква на Нийл произхода му.
Изглежда, че тя си беше казала същото. Затова изведнъж сведе очи и възприе почти смирено държание.
— Милорд, аз ви моля само за малко повече дружелюбност… и не за себе си…
— Дружелюбност, така ли? Ще прихна да се смея… каквото повикало, такова се обадило. Да си поговорим ли за вашата дружелюбност, милейди, онази, с която се отървавате от невинни младежи? Е, какво ще кажете?
Емелин го погледна с леко отворени уста, сякаш искаше нещо да каже. Но след това, изглежда, размисли, вдигна си полите и бързо се отдалечи.
Уолтър гледаше замислено подире й.
— Момчето е яко — каза той после на господаря си. — Може майка му да го е поизнежила, но е силен. Мисля, че най-добре ще е да го оставим тук.
Нищо не издаваше, че Нийл го е чул. Без да му отговори, той просто му обърна гръб и се отдалечи.
Емелин за малко не се сблъска с Хедуид, която тичаше насреща й, понесла куп възглавници.
— О, господарке! — възкликна камериерката, която беше станала свидетелка на мъчителната сцена.
— Бъди спокойна и ми дай възглавниците — каза Емелин тихо.
Беше твърдо решена да не се разплаква точно сега, когато всички можеха да я видят. Избърза пред момичето по каменната стълба на кулата към господарската стаята. Там захвърли възглавниците на леглото, седна на него и зачака сълзите, които трябваше да я облекчат.
Оказа се, че е прекалено ядосана, за да заплаче.
Сама съм си виновна за всичко, каза си тя, присвита напред и опряла глава на ръцете. Не беше ли я предупредила сватовницата, че някой ден ще се появи мъж, алчен за парите й, който ще я принуди да се омъжи за него? Точно това се беше случило. Сега беше в капан. Горкото й момче и то. От Нийл можеше да се очаква, че ще изпълни заканата си и ще изпрати Магнус в Честър или в Лондон. Можеше да го принуди даже да отиде в манастир и да се покалугери.
Този проклет ирландец, който я беше направил своя пленница, вярваше, че е баща на Магнус. Самата мисъл, че този отвратителен авантюрист и наемен войник, който я беше принудил да се омъжи за него, който й беше отнел богатството, е същият онзи рицар, който я беше държал в обятията си и я беше любил,
