беше направо абсурдна.
Тя се отпусна отчаяна върху възглавниците, притиснала юмручета към устатата си. Онази нощ беше греховна и сега трябваше да си изкупи вината. Обзета от желанието да има дете, беше нарушила по собствена воля и съвсем съзнателно брачната клетва. Смъртен грях. Сега господ я наказваше за него. През всички тези години не беше намерила кураж да се изповяда на свещеник. Знаеше предварително как ще реагира. Ще трябва да изкупва вината си цял живот. Но въпреки всичко тя не съжаляваше и днес за стореното.
През изминалите години постъпката не й изглеждаше чак толкова осъдителна. Толкова лошо ли беше, че позволи на млад и хубав мъж да й направи дете, мъж, за когото си спомняше като за нежен и внимателен любовник? Емелин се втренчи в балдахина над себе си, докато не я заболяха очите, защото в стаята ставаше все по-тъмно, а свещите бяха изгорели.
Накара се бързо да стане и да потърси други свещи, но слугините още не бяха донесли.
Как щеше да живее занапред с този брутален, безчувствен човек, който освен всичко друго отчуждаваше детето й от нея? Нейното малко сладко момченце, доскоро толкова щастливо, че ще изучи занаята на златар, сега беше изложено на възможно най-лошото влияние. Тя просто не биваше да допусне синът й да стане рицар, кръвожаден тип като нейния съпруг. Не, тя трябваше да избяга от тук.
Заразхожда се с нервни стъпки из стаята. Той си правеше всяка нощ сексуалното удоволствие с нея, с изключение на малкото дни, когато спеше при камериерките, защото й беше дошъл месечният цикъл. Месец след месец се молеше да й дойде, защото добре знаеше, че той очаква с нетърпение тя да забременее. Като всеки мъж с неговото положение, искаше тя да му роди деца. Наследници, които да носят неговото име.
Но най-лошото беше, че когато лежеше в прегръдките му, нейното собствено тяло почваше да й изневерява. С богатия си опит от бордеите той успяваше въпреки волята й да я възбуди толкова силно, че тя стенеше и го молеше да свърши.
Застана до още отворения прозорец. Отвън в стаята нахлуваше топъл въздух. Оттук се виждаше долината под крепостта, която уелсците продължаваха да наричат Ланистуит. През хълмистата местност се виеше блестящата лента на реката. Нивите с жито и овес контрастираха, зелено-златни, с тъмнокафявата пръст на току-що изораната земя. Местността беше дъждовна и повесмата мъгла се точеха като пушек от върховете на планините до долината, а когато след дъжда слънцето изгряваше отново, се образуваха прекрасни бляскави дъги.
Видя на каменния мост каруците, които се връщаха от града и караха към крепостта последните вещи от нейния дом.
Тази гледка и мисълта, че вече няма нищо, я накараха да осъзнае безнадеждното си положение. Ако иска да избяга, ще й трябват пари. Тогава би могла да стигне с Магнус до Честър, а оттам да отпътува с кораб за Шотландия или Франция. Членовете на златарската гилдия щяха несъмнено да й помогнат да го стори.
Прехапа замислено устна. Нийл Фицджулиън беше наредил да докарат всичките й сандъчета, но тя не знаеше къде ги пази. А дори да знаеше, как би могла да се добере до тях?
И все пак, трябваше да има начин да избяга от тук! Боже милостиви, ако наистина се видеше принудена да остане и да заживее завинаги с този мъж, когото не можеше да понася, когото мразеше, тя щеше рано или късно да го убие.
По-късно вечерта в крепостта се появиха пътуващи търговци, които имаха право да предлагат само стока, която не се произвеждаше в околността. Дори за това трябваше да имат специално разрешение, а за по-сигурно товарът в каруците им биваше предварително внимателно преглеждан.
Появата на търговците беше предизвикала на двора радостна суматоха. Камериерки и слугинчета се трупаха и кудкудякаха като кокошки, купуваха гребени, гребенчета и вълшебни мазила, а рицарите не изпускаха възможността да ги позакачат. Бодри Торъл изпробваше лично различните кухненски принадлежности, купи и няколко буци сол, завря носа си в торбичките с канела, карамфил, сушен чесън и треви от Венеция и Малта.
Емелин си избра няколко игли и чифт черни копринени панделки, но трябваше да прати след това един рицар при съпруга си, за да може да си плати покупките, а това й се струваше толкова унизително. Торъл я заведе до един младеж, който продаваше подправки.
— Стоката ви е прекалено скъпа! — каза той с доста странен глас.
Търговецът протестира енергично и я помоли да седне до стоката му, която беше изложил на тревата.
Емелин се вгледа по-внимателно в него и от учудване за малко не извика високо. Въпреки зелената барета, нахлупена предизвикателно на кестенявите му къдрици, тя тутакси го позна.
— Торъл, за това ще се погрижа лично — каза тя бързо, за да се отърве от готвача.
Търговецът счупи пръчка канела, разтри я с пръсти и я сложи в дланта й. Чудесният аромат гъделичкаше приятно ноздрите й.
— Какво, за бога, правите тук? — попита тя шепнешком мъжа, който се беше предрешил като монах, когато го видя последния път.
— Прекрасен аромат, трябва да признаете… — ухили се трафикантът на злато и сините му очи блеснаха нахално. — Това прекрасно растение идва от много далеч, с кораб…
Емелин веднага разбра какво искаше да каже. Значи предишната пратка беше от Франция, от крал Луи, и трябваше да подкрепи уелския принц Кадуоладър.
Трябваше ли да довери на куриера, че сега тя е съпруга на господаря на крепостта и негова пленница? Трябваше да се изрази, разбира се, много предпазливо, но дали тогава щеше да я разбере?
Тази контрабанда на злато беше започнал покойният й съпруг. През първите години на войната златото беше предназначено за крал Стивън, за да може да напада заедно с уелсците замъците на покойната кралица. Впрочем понякога го получаваше и уелският принц, за да осъществява с него собствените си интереси, което често означаваше, че не помагаше нито на едната, нито на другата воюваща страна.
След смъртта на крал Стивън и след като крал Хенри, синът на старата кралица, най-сетне се възкачи на трона, за изненада на Емелин контрабандата на злато продължи. В дома на стария Бърнард Нюмарч предаваха златото на овчари, които го пренасяха през планината.
През последните няколко години те получаваха не само злато от крал Луи в Париж, но и сребро от враговете на крал Хенри сред собствените му хора, привидно те бяха уж лоялни, но тайничко се грижеха уелсците да продължат да се съпротивляват. Сред тези хора беше и могъщият Хю Бигод, някога привърженик на принца, който междувременно открито му се беше противопоставил.
— Магазинът ми вече не съществува — каза тихо Емелин и смръкна от карамфила.
— Но тогава къде да оставя донесеното? Очакват го и трябва да бъде пренесено час по-скоро през планините.
Емелин смръщи замислено чело. Златото беше предназначено за принц Кадуоладър. Но защо тя да не си го присвои, за да спаси себе си и Магнус? Рискована, но примамлива перспектива.
Какво ще стане, ако тя задържи златото, вместо да го предаде на овчарите, ако го използва, за да избяга с детето си в Норвегия или Дания? Отговорът беше ясен. Ще я преследват и ще я убият. Но ако стигне много, много далеч, преди да се усетят, че я няма — тогава има може би някакъв шанс.
— Трябва ли да го върна? — попита куриерът. — Ще е за пръв път от толкова години пратката да не стигне целта си.
— Не, не… — прошепна тя бързо и сложи в ръката на Хедуид торбичка с канела и една с карамфил. — Изтичай и намери някого, който да плати вместо мен — нареди тя на момичето.
Ами ако отиде утре с някой от рицарите в почти празната си къща в Морлекс под предлог, че трябва да намери наемател, за да не стои тя празна и да не запустее?
— Утре по обед на пазарния площад — прошепна тя бързо, като видя, че Хедуид се връща.
11
Томас Бекет гледаше коленичилия пред него паж, който му поднасяше, леко разтреперан, блюдо с пържени гълъбчета.
