— Позволявате ли да ви сложа, милорд? — попита детето с тъничък гласец.
Канцлерът на Англия присви устни. В тази крепост има дяволски много червенокоси, каза си той. Едва преди няколко дена го осведомиха, че това момче е заварен син на Нийл Фицджулиън. Неговите шпиони му бяха обърнали внимание и на това, че поразителната прилика между двамата дава основание да се предположи по-близко родство. Бекет не можа да ме си помисли с какво удоволствие щеше да чуе крал Хенри гази история.
На Бекет не му убягна, че майката на детето го наблюдава, макар да се преструва, че слуша игумена на цистерцинския манастир.
Новата господарка на крепостта Морлекс беше много хубава, и тя с червена коса, която блестеше като току-що лъсната мед. Бяха му казали, че е дъщеря на рицар. Нейният дядо, Саймън от Роксетър, прочут учен, беше близък приятел на покойния крал Хенри. Впрочем семейството не притежаваше своя собственост, поради което момичето било омъжено за един стар златар, вече покойник.
— Извади си палеца от соса, ако искаш да ми сервираш — каза Бекет и погледна пажа. — Не му е там мястото.
Детето го изгледа с широко отворени очи.
— Ти чуваш ли ме? — попита Бекет. — Аз наистина не познавам правилата, по които възпитават момчетата в този див край, но ако са те сложили да прислужваш на трапезата, трябва да си там и с мислите си. Което означава, че би трябвало сам да се досетиш, че мръсен палец като твоят може да докосва само ръба на блюдото, но не и соса — каза той тихо, но и доста рязко.
Седналият до него майстор на гилдията на тъкачите се ухили, когато детето се сви уплашено.
Бекет се засмя хладно. Малцина знаеха, че и той произхожда от семейство на търговци. Впрочем преди няколко месеца архиепископ Тиоболд го беше провъзгласил за дякон на Англия.
— Магнус е мило момче — обърна се майсторът към Бекет. — Лейди Емелин щеше да е доволна той да изучи занаята на баща си, покойния Бърнард Нюмарч, но нейният съпруг… Сър Нийл иска неговият заварен син да стане рицар.
Бекет взе дървената лъжица и си сложи в чинията един пържен гълъб. Беше вече второто, което си разрешаваше, въпреки че обикновено се отнасяше много подозрително към изкуството на селските кулинари. Затова пътуваше винаги с личните си готвачи.
Въпреки това чудесната миризма на мед и канела, подправките, с които беше направена глазурата на гълъба, го беше убедила, че в крепостта Морлекс познават тайните на изтънчената кухня.
Новата голяма зала още беше в строеж, затова масата бе сложена на двора. Работата на сервиращите слуги беше затруднена от пръснатите наоколо греди, които трябваше да прескачат, докато крепяха с мъка блюдата, които носеха от кухнята. Откъм рова долиташе обичайната смрад, над него се издигаха и облаци комари, но последните лъчи на вечерното слънце, позлатяващи стените на крепостта, примиряваха с тези неудобства. Седналите около трапезата се хранеха весело и непринудено. Само монасите, които архиепископът беше изпратил в Морлекс, мърмореха тихичко, недоволни от скромната си вечеря от черен хляб и кисело зеле.
Бекет наблюдаваше над ръба на чашата си монасите, които беше придружил в качеството си на дякон до Морлекс, за да освети новата катедрала. Орденът, ръководен от монаха Бернар дьо Клерво, се придържаше към строги правила, сред които въздържание, пост и носене на грубите дрехи на разкайващи се християни. Последицата беше, че монасите непрекъснато имаха болки, защото грубият плат на ризите протриваше кожата им.
Бекет въздъхна. Той самият далеч не беше почитател на аскетичните ордени. Изключително разкошният му начин на живот беше най-доброто доказателство. Въпреки това смяташе за много мъдро решението на архиепископа да използва монаси за заздравяване на църквата-майка в пограничните области. Според донесенията населението там било все още склонно да следва разколнически учения и дори да практикува езически обичаи. На келтските църкви по тези места също не можеше да се има доверие, защото независимо от това дали бяха уелски или ирландски, дисциплината им не беше на необходимата висота.
Канцлерът извади ножа от колана си, отряза си сръчно с него няколко късчета от сочното месо, наниза ги на него и ги поднесе към устата си. С отрицателно поклащане на глава отпрати друг паж, който му предлагаше варени в суроватка пресни сливи.
Внезапно ръкопляскане на обядващите го накара да вдигне глава. До неговия съсед, тъкача, седеше управителят на имотите на граф Честър, а до него новодошлият кралски мирови съдия. Съвсем в края видя доста зле изглеждащия Хю Йервил, един от васалите на Фицджулиън. Мъжете бяха изръкопляскали доволни, защото се бяха появили двама гайдари и един барабанчик.
Канцлерът отпи от виното и си позволи лека усмивка. Разбираемо беше, че желанието да се развлекат гостите бе прието най-радушно. Очевидно щеше да има и състезание, защото в другия край на двора зърна и група стрелци с лък.
Това надминаваше очакванията на Бекет. Той избърса мазната си уста и се отпусна на облегалката на стола. Ако размисли добре, може наистина да не беше грешка, че дадоха Морлекс на този червенокос ирландец. При двора мнозина бяха на мнение, че кралят е бил прекалено щедър, като е направил Фицджулиън барон. Та нали всъщност някогашният любимец на кралица Матилда не беше нищо повече от недодялан авантюрист, но пък от друга страна Хенри бе винаги много лоялен спрямо привържениците на своята майка. Освен това не можеше да се отрече, че червенокосият изпълняваше великолепно новите си задължения, въпреки че му липсваха и пари, и хора. Беше направил наистина сполучлив шахматен ход, като беше пипнал богатата вдовица на златаря и я беше направил своя жена, благодарение на което огромното й състояние се беше озовало в неговите ръце.
Бекет обгърна с поглед изградената наново външна крепостна стена и построената в рекорден срок кухня.
Не ще и дума, този мъж не беше нито бездеен, нито некадърен. Освен това никак не се щадеше, беше винаги готов да даде пръв добър пример, ако се наложеше да се запретне и той да работи.
Кимна, за да подскаже на пажа, че трябва да му напълни чашата. Съжаляваше само, че когато пристигна, господарят го нямаше, преследваше бандата на принц Кадуоладър, която пак беше запалила едно село. Всъщност това му даде време да се запознае спокойно с тукашните обстоятелства и да се убеди с каква дисциплина и колко бързо напредваше възстановяването. Дори жителите на града, някои от които подскачаха сега като диви бикове на ливадата, бяха явно в много по-добро здравословно състояние от тези в други краища на страната.
Не беше му убягнало и това, че господарката е направо покрусена от обстоятелството, че оръженосецът на съпруга й не изпуска синчето й от очи и е винаги близо до него.
Нарочно ли я държаха далеч от момчето? Вярно ли беше онова, което чу от златарите в Лондон? Според техните сведения господарят на Морлекс използвал заварения си син като заложник, за да държи в покорство неговата майка, която бе принудил да се омъжи за него и чиято собственост бе конфискувал.
Личният слуга на Бекет му наля от любимото му френско вино. С движение на ръката му заповяда да напълни чашата и на майстор Авенант. После се облегна напред, за да наблюдава по-добре красивата и толкова привлекателна господарка на крепостта. Човек можеше със сигурност да реши, че Фицджулиън не е недоволен от нея в леглото. Но ако наистина е присвоил неправомерно нейното богатство, щеше да си има сериозни неприятности. Гилдиите много добре си знаеха правата. Хенри, който сега беше във Франция, му беше казал, че няма никакво намерение да се кара с гилдиите, каквото и да се окажеше вярно в оплакванията на златарите.
За Бекет беше ясно, че богатството на вдовицата трябва да е голямо, щом ирландецът се е решил да се ожени за нея, без предварително позволение от краля. Човек трябваше само да се поогледа, за да разбере колко добре дошли са му били парите и колко голяма нужда е имал от тях, за да сложи в Морлекс отново всичко в ред. Въпреки това се изискваше не малка доза нахалство, за да се осмелиш просто да пренебрегнеш краля. Хенри беше наистина добре разположен към Фицджулиън, преди всичко, защото последният му беше спасил живота при Атлиърс, но дали щеше и този път да му помогне?
Канцлерът отпи глътка вино и изчака то да се плъзне по езика му. Тъкачът до него гледаше с известно нетърпение народните танци. Бекет знаеше, че майстор Авенант не обича да губи време, през което може да си върши работата.
Когато петицията на гражданите относно принудителното омъжване и конфискацията на имуществото
