той ме помоли да му го поправя.
Валеше като из ведро, а те трябваше да яздят срещу северния вятър. Пътят беше станал кален и хлъзгав, затова не можеха да напредват достатъчно бързо.
Уолтър спираше доста често под клонести дървета, за да могат конете да си починат. Малката кобилка, която водеше за юздата и която яздеше момичето, се държеше храбро, но не можеше да се сравнява с издръжливостта на един жребец.
Откакто бяха напуснали набързо Морлекс, Уолтър не преставаше да си повтаря, че е постъпил правилно. Каквото и да се случи, не съжаляваше, че е отвлякъл Бертилда. Всеки път, когато спираха за почивка, той вдигаше качулката й и се взираше в зачервеното й от вятъра лице. Въпреки ужасното време и усиленото препускане тя му се усмихваше толкова мило, че сърцето му подскачаше от радост.
Още не можеше да е сигурен, че не ги преследват, било от армията на краля или от рицарите на неговия господар. Колкото повече се отдалечаваха от Морлекс, толкова по-силна ставаше надеждата, че бягството им ще е успешно.
Когато слънцето най-сетне изгря отново, той остави момичето и кобилката зад един храст, за да отиде да купи от един чифлик хляб и сирене. Можа и да поразпита внимателно стопанина. Тук явно никой не беше чувал за бягството, а до Честър вече не беше далеч.
Може кралят и да не държеше чак толкова да гони Бертилда. Интересът му към момичетата угасваше обикновено след една, най-много две нощи. Уолтър беше разчитал и на това, когато се бе появил, повел кобилката за юздата до шатрата на краля, където Бертилда чакаше рицарите, които трябваше да я придружат до града. Той се беше навел от коня, беше я вдигнал на седлото пред себе си и бе препуснал в галоп, преди стражите на Хенри да осъзнаят какво всъщност се е случило.
Чувство на вина изпитваше обаче към господаря си. Беше го напуснал, без да го предупреди, и с това беше нарушил рицарската клетва, дадена на Нийл. Беше почти сигурен, че господарят на крепостта ще заповяда да го преследват. Но засега щастието сякаш беше благосклонно към него и към Бертилда.
Бертилда продължаваше да седи така, както я беше оставил. Скрита зад високите храсти на брега на реката. Беше си съблякла палтото и го беше окачила на едно дърво, сега сушеше на слънцето дългата си коса. Уолтър я погледа известно време, преди да скочи от коня. За него тя беше най-красивата жена на света.
Тя го видя и му се усмихна. Небесносинята й рокля още беше влажна, прилепнала към тялото, тя очертаваше прекрасните му младежки форми.
Уолтър седна до нея. Неспособен нищо да й каже, само й подаде хляба и сиренето.
Тя се наведе напред, извади ножа от ножницата на колана му и почна да реже хляба. Лекото докосване на ръката й до неговите гърди силно го възбуди.
Уолтър я прегърна с ръка. Всъщност още не можеше да повярва, че тя наистина седи тук, до него. Когато разбра, че са я отвели при краля, беше отчаян, правеше планове, отхвърляше ги и продължаваше да мисли, та дано намери някакво приемливо решение. Беше чувал, че Хенри никога не е малтретирал жена и това го успокояваше все пак поне донякъде. Но не можеше, разбира се, да не се измъчва, като си я представяше в обятията на краля — първия мъж, комуто тя се е отдала. Изпита адски мъки, докато не я сложи най-сетне на седлото пред себе си.
Какво ще стане после — за това не беше мислил. В този миг за него най-важното беше да я отвлече, за да принадлежи само на него.
— Бертилда — прошепна той в косата й.
Дори ако това му струва живота, тази жена заслужаваше да умре за нея.
Тя обърна към него върха на ножа и той набоде на него парче сирене. Желанието й явно бе той да си отвори устата. Направи го почти несъзнателно и я погледна проникновено в сините очи. Близостта й така го объркваше, че сега дъвчеше равнодушно сиренето, а после го глътна и ако го бяха попитали дали е вкусно, едва ли би могъл да отговори.
Всъщност имаше да й казва толкова неща, но подходящите думи просто не му идваха на ум.
Изведнъж видя ръцете й на катарамата на неговия колан. Откопча я, отметна се назад и задърпа доспехите му. За няколко секунди държанието й го изненада, но после разбра, че тя всъщност има право. Той наистина трябваше да смъкне мокрите си дрехи и да ги окачи да се сушат. При всяко движение коравите доспехи натискаха ватираната му горна дреха. Можеше да види вадичките, които се стичаха от нея.
Затова той й позволи да му помогне да се освободи най-напред от доспехите, а после и от дрехата под тях. Мокрите ботуши доста я затрудниха. Едва след като седна срещу него и опря стъпала в неговите, успя да ги събуе един след друг.
Той копнееше да я докосне, да я притисне към себе си, но когато се опита да я прегърне, тя се възпротиви и му попречи като му пъхна отново хляб и сирене в устата.
— Бертилда — прошепна той.
Как щеше да се разбира се нея? Тя не говореше неговия език, нито той нейния.
Тя го бутна и той падна по гръб в тревата.
— Аз остана при теб — прошепна тя и се наведе над него.
Само четири думи, но те изразяваха всичко, което тя изпитваше. Благодарност и доверие. Не бяха ли най-хубавият подарък, който можеше да му направи?
Той я привлече надолу към себе си и я целуна. Целувка, нежна като летния ветрец, който разлюляваше леко високите треви.
— Кажи, че ми принадлежиш, Бертилда. Кажи ми, че вече не искаш да си бегинка, скъпа.
Нямаше връщане назад към предишния живот, нито за нея, нето за него. Той щеше да я отведе в Нормандия и ако има късмет, баща му щеше да му позволи да се ожени за това чудесно момиче.
Бертилда се усмихна. Дългата й коса беше паднала върху лицето й и обрамчваше сияещите й очи. От тази хубост за малко да му спре дъхът.
— Може един ден аз отново бегинка. Ако ти мъртъв. Ако аз вдовица… но сега… сега оставам при теб — прошепна тя, сложила ръка върху болезнената издутина между неговите бедра.
— Бертилда… — простена Уолтър.
Нежното погалване на ръката й направо го влуди. Това момиче разбираше ли изобщо какво прави? Той я погледна в очите, който святкаха възбудено. Усети устните й върху своите. Беше на седмото небе.
— Аз остана при теб — прошепна тя, сложила глава на голия му корем. — Аз тебе прави щастлив. Както твой крал ми показал.
Парчето пергамент издаваше лек дъх на парфюм, когато Емелин го сложи на работната маса, изглади го внимателно с пръсти и се взря в рисунката, направена лично от кралицата, която по нареждане на Бекет една придворна дама беше донесла тайно от шатрата на Елинор.
Много предпазлив както винаги, канцлерът беше настоял Емелин да не ходи лично да вземе рисунката от кралицата. Колкото по-дискретно бъде уреден този въпрос, толкова по-добре за всички участници.
Емелин беше сигурна, че Елинор може наистина да е изпитвала известна слабост към Жерве Русел и затова му е направила лекомислено този скъп подарък, но не вярваше тя да е изневерила на съпруга си. От друга страна, разбираше гнева на краля спрямо съпругата му, защото тя наистина се беше провинила.
— Не, нещо не беше точно така — измърмори Емелин. — Помня много добре.
Бекет я погледна и навъси чело.
— Вие сте държала бижуто само веднъж в ръка, докато кралицата…
— Кралицата не е златарка. Но аз съм. И съм държала този медальон в ръката си и съм го разглеждала.
— Милорд, жена ми е майсторка в това изкуство, повярвайте ми. Виждал съм много бижута, направени от нея.
Бекет си извади изпод работния тезгях една табуретка и седна до Емелин. Тя потопи перото в мастилницата, коригира рисунката на кралицата, поотдръпна се и хвърли още един изпитателен поглед.
— Украшението не е изработено кой знае колко добре — каза Ортмънд, който беше застанал зад
