— Емелин!
Загриженият му глас идваше сякаш от много далеч.
— Добре ли сте? От бебето ли е?
Повдигаше й се, усещаше на езика си горчива слюнка. Не можеше да му отговори, защото се боеше да не повърне.
Когато очакваше Магнус, никога не й беше призлявало. Възможно ли беше сега да е все пак бременна?
Усети как я вдигат високо и изведнъж се озова легнала на кревата.
— Ще викна Хедуид — чу го да казва.
Не искаше Нийл да я оставя сама, копнееше той да я закриля.
Секунди по-късно чу как вратата се затръшна зад него.
23
— Къде, по дяволите, е Уолтър? — изруга Нийл, застанал с разперени ръце, за да може Готселм да му сложи доспехите. — Обикновено е самата точност.
През означената с колчета ливада, на която щеше да се състои турнирът, сега препускаше старият кръстоносец Фициднът и проверяваше дали са изчистили мястото от камъни. Под сянката на едно дърво лагеруваха кралски рицари от Анжу. Денят обещаваше да е много горещ. Слънцето беше изгряло преди малко, но вече беше изсушило капките роса. Уелсците гледаха да са по-далеч от французите и от англичаните и бяха разположили лагера си по-встрани.
За облекчение на всички само шепа уелски рицари щеше да участва в турнира. Споменатият от Херефорд Давид ан Ландро беше един от тях, както и братовчед му Мийфод, който също беше прекарал известно време при двора на Луи. По всяка вероятност Кадоуладър искаше да избегне опасността от нова война, защото имаше слухове, че неговите хора имали намерение да убият всички, които ще се сражават в този турнир.
Самият Кадоуладър тъкмо се беше появил на черния си боен кон. Над току-що лъснатите доспехи носеше черна туника с емблема — сребърен дракон. Той се озърна наоколо, а неговите хора нададоха гръмко „ура!“
Мястото за турнира беше на една ливада край реката, що-годе равна и достатъчно голяма, за да могат да се сражават две групи от по двадесет души мъже. За кралицата и придворните й дами беше изграден отделен павилион. Елинор още не се беше появила, но някои от дамите вече бяха там и си приказваха. Нийл откри сред тях дебелата жена на Честър, но от Емелин нямаше и следа.
Спречкването, което почна, докато той се обличаше, завърши с това, че на нея й прилоша и трябваше да повърне.
Всъщност изобщо не я съжаляваше. Какви бяха тия глупости, че не искала той да участва в турнира. Не разбираше ли, че мъжът няма избор. Славата му на боец просто го задължава да участва.
Тя изобщо не се беше притеснила за неговия крак, както би трябвало да се очаква от една съпруга. Това го ядоса, защото раната още не беше напълно заздравяла и кракът му не бе толкова як, колкото би желал. Вместо това беше разиграла същински театър на тема парите за откуп и го бе навикала, понеже имало вероятност някой уелсец да го победи, а онова, което ще поиска да получи, би означавало за тях пълен финансов крах.
Причина за нейната истерия трябва да беше бебето, или по-скоро фактът, че сега тя вече не можеше да го напусне.
— Къде е младият Уолтър? — попита Херефорд, който тъкмо минаваше оттам.
Нийл си задаваше същия въпрос относно своя иначе толкова точен рицар. Беше пратил един ратай да иде до кулата, в която живееха рицарите, но момчето се беше върнало с учудващата новина, че днес още никой не е виждал Уолтър, а леглото му изглежда така, сякаш не е спал в него.
— Ще участвате ли още в първото сражение? — отговори той с въпрос.
В първия двубой участваха обикновено посветените наскоро в рицарско звание, които искаха да си спечелят първите шпори. По-възрастните поизчакваха на спокойствие и наблюдаваха държанието на новаците и на техните коне.
— Не, във второто, а вие?
— В първото.
Нийл искаше по-скоро да разбере до каква степен може да натоварва крака си. Твърде възможно беше да не е в състояние да издържи целия ден. Освен това следобеда условията ставаха по-трудни, защото човек трябваше да се сражава сред облаци прах. Но къде, по дяволите, се губи Уолтър?
Магнус дотича развълнуван при него, последван от малко задъхания Джосърън.
— Сър! — извика той още отдалеч, но после спря като омагьосан. Възхищението в очите на момчето достави голямо удоволствие на Нийл.
— О, сър! Може ли да ви помогна! Чух, че сър Уолтър е закъснял. Но нали аз бих могъл…
— Виж дали шпорите ми са сложени добре.
Магнус веднага коленичи и прегледа шпорите. Джосрън го гледаше ухилен.
След малко Нийл го отблъсна приятелски настрана. После падна на едно коляно, прекръсти се и измърмори една молитва. Тъкмо ставаше, когато конярят му доведе новия му жребец — Юпитер. Конят бе добър за езда, но още нямаше опит на бойното поле нито в турнир. Нийл се метна на седлото.
— Наистина е малко мързеливичък, милорд — каза конярят. — И доста добродушен, ако може да се каже така.
— Значи точно противоположното на мен — засмя се Нийл, хвана копието си под мишница и пришпори животното.
Юпитер препусна бързо.
На плаца срещна Херефорд, яхнал тъмнокафявия си жребец.
— Е, драги, не се засягай, но аз ще си извоювам Уичърли и петстотин крони отгоре. Между другото… как ти е кракът?
Юпитер протегна шия напред и се опита да ухапе графа по крака. Той препусна с ругатни, а Нийл се засмя подире му. Фициднът беше застанал под кралското знаме.
— Ще участвате ли в първата част? — попита той Нийл.
Нийл кимна и видя, че му махат откъм другата страна на поляната. Знаеше, че Фициднът го следва с поглед. Той нареди с няколко маневри коня си в редицата на другите участници, чиито коне ровеха нетърпеливо пръстта. За щастие откъм тази страна слънцето нямаше да му блести в очите. Някои от рицарите на отсрещната страна си бяха изрисували щитовете. Той разпозна белия кон на граф Честър, глигана на граф Херефорд, сребърния дракон на уелския принц.
— Внимавайте, насред поляната има дупка, която не се вижда, защото е покрита с трева — каза рицар от неговата група.
Секунди по-късно прозвуча сигналът. Нийл дръпна юздите, пришпори Юпитер. С отворена муцуна и протегнат врат жребецът му препусна през ливадата.
Всеки турнир започваше с бой с копия, при който всеки се опитваше да свали съперника от седлото с ловък удар в средата на щита му. Когато копията се счупеха, сражението продължаваше с мечове, а окончателният изход се решаваше в ръкопашен бой. Шест или седем от неговите рицари препускаха, също като него, в първата редица. Противниците бяха и те приблизително толкова на брой. Нийл наведе копието, вдигна щита на необходимата височина и препусна срещу Херефорд. Над поляната се понесоха викове, чуваше се как се трошат копия, конете цвилеха.
Копието на Херефорд се заби с такава сила в щита на Нийл, че за малко не го събори от седлото. Двамата се разминаха в галоп, обърнаха конете и отново се понесоха един към друг.
Рицар на черен кон се втурна изведнъж между тях и развъртя меч. Нийл едва успя да отблъсне с щита удара му. Веднага замахна гневно с меча и отсече голяма част от щита на противника. Двамата мъже се нахвърлиха като диви един срещу друг. Херефорд погледа няколко секунди двубоя им, а после препусна надалеч.
Междувременно на поляната беше станало същински ад. Някои рицари се сражаваха все още на
