— О, вашият управител получи дори награда. Е, Хенри беше, разбира се, доста пиян, но цялата история ужасно го развесели. Цяло щастие, че проклетият елен не се стовари върху кралицата. Елеонор трябва да внимава. Ако е умна, ще направи добре да отпрати пойните си птички някъде по-надалеч. Един път вече си имаше разправии заради тях — каза Нийл, прозя се и придърпа завивката до врата си.
— Да, разказаха ми — каза Емелин, угаси свещите, наплюнчи пръст и притисна фитилите, за да не пушат. — Дьо Лейси ми разказа за певеца, по чиято вина възникнали затруднения, когато кралицата още е била женена за Луи. Спомена и за още един… когато е била вече съпруга на Хенри. И двамата признавали прекалено открито любовта си към нея… в песните. Чудя се как може да се допуска подобно нещо. Дьо Лейси е ужасно дрънкало. Каза, че кралицата е свикнала да й се възхищават и смята, че това е нейна голяма слабост…
Нийл кръстоса ръце под тила и я загледа как слага последната запалена свещ на масата до леглото.
— Тя е свикнала да бъде богата и красива. Не познава нищо друго — каза той.
— Мисля, че тя иска само Хенри да я обича. Както я е обичал кралят на Франция — каза Емелин, която подозираше, че мъжът й иска да спи с нея.
Нийл протегна ръка, хвана единия край на нощницата й и я притегли върху леглото.
— Хенри я обича по свой начин. И с пълно основание. Тя му даде всичко, което той искаше… половината Франция, богатство и двама сина.
— Не мисля — възрази Емелин и се отпусна в неговата прегръдка.
Нийл я привлече върху себе си, вдигна нощницата и погали голото й дупе.
— Тя наистина е толкова хубава, колкото се приказва. Не бях виждала толкова красива жена…
Тя вдигна ръце, за да може той да й съблече нощницата през главата. Голите й гърди бяха безукорни като перлите в нейната коса.
— Ти си по-хубава от нея — отсече Нийл.
Тя го погледна учудено.
— Целунете ме — прошепна той и я привлече към себе си. Устните му бяха меки и топли. Беше гол и тя усещаше през завивката коравия му член. Ръката му се плъзгаше между бедрата й и нежните му милувки я възбудиха въпреки волята й.
— Моята малка вещица, моята красива малка вещица — прошепна той.
Тя се наведе към корема му, за да стори онова, което той толкова обичаше.
— Не, искам да ви виждам — измърмори той. — Седнете върху мен… Внимателно, кракът ми…
За нейно огромно учудване този път той си даде много време. Целуваше я нежно по раменете, съвсем лекичко, сякаш я кълвеше птиче, а топлият му език ближеше зърната на гърдите й, които щръкнаха вкоравени. После той я привлече надолу, взе розовите пъпки в уста и ги засмука, сложил ръка на влажните й срамни косми.
Необичайната му нежност я възбуди невероятно.
— Това ли те прави щастлива? Момчето да е при тебе? — прошепна й той на ухото.
Забележката му я върна към действителността. Магията на мига изчезна.
— През онази нощ, когато онази жена от града беше тук, за да се погрижи за проклетия ми крак… нали се опитах да ви кажа, че ако умра, Джосрън ще доведе момчето…
Тя не повярва на нито една негова дума.
— Кълна ти се, щяха да ти върнат Джулиън. Кралят няма нищо общо с това. А сега бих желал да проявиш своята благодарност…
Дали пък не трябваше да му повярва?
Тя се протегна, зарови ръце в медночервената си коса и я вдигна нагоре. Дишането му се ускори, когато тя се отпусна бавно върху него. Той държеше здраво с ръка огромния си член, а с другата я притисна върху него.
Косата й се развяваше в ритъма, с който го яздеше. Ръцете му се впиха в къдриците й, когато усети, че върховният миг е вече близо. В същия миг Емелин изкрещя. Нейното тяло още веднъж я беше предало. Тя се разплака.
— Сега защо плачеш? Нали момчето отново е тук… — прошепна той.
Тя притисна лице към гърдите му — толкова топли и близки. В двора долу се чуваха виковете на някои от гостите, които очевидно още нямаха намерение да си лягат, въпреки че бледата светлина на зазоряването вече се промъкваше през прозорците.
Тя още се притискаше силно към него дори когато членът му се изхлузи, мек и влажен, от нея. Би искала да остане завинаги да лежи така.
— Емелин, кога най-сетне ще си имаме дете?
Тази нощ не бяха вдигали подвижния мост, за да могат и последните гости да стигнат до шатрите си.
Слънцето тъкмо изгряваше, когато Уолтър мина по моста и пое по пътя към града.
По поляните неколцина слуги палеха огън, за да приготвят закуската. Стражите от двете страни на пътя го поздравяваха, когато минаваше покрай тях.
Над реката се влачеха повесма мъгла. Уолтър препусна през каменния мост и се прекръсти, за да прогони злите духове, които обичат да се събират по такива места. Беше капнал от умора, защото цялата нощ се беше грижил за удобствата на гостите. Въпреки това пришпори коня, за да стигне час по-скоро в града.
Пред градската порта стоеше каруца със зеленчуци. Стражите я претърсваха с вдигнати високо фенери, търсеха скрити крадци и прочее нехранимайковци. Хлебарят отваряше вратата на фурната и чудесната миризма на прясно опечен хляб изпълваше въздуха.
Всички познаваха младия рус рицар и навярно добре се досещаха къде отива. Мнозина от тях го бяха виждали пред къщата на златаря, докато минаваше уж случайно край нея.
Дори конят му сякаш си знаеше пътя. Той мина край църквата, край стената, зад която се намираше гробището, край складовете на тъкачите. После конят изведнъж спря.
Предишната градска къща на господарката на Морлекс беше заобиколена с висока стена. Откъм улицата можеше да се видят само горните етажи и затворените кепенци на слугинските стаи под покрива. Зад един от тях му се стори, че вижда светлина.
Те работеха от зазоряване до здрач и се молеха. Въпреки това бегинките изглеждаха щастливи. Когато оставаха сами, много се смееха. В присъствието на други свеждаха очи и казваха само най- необходимото.
Кепенците на един от прозорците се отвориха и струя вода се изля на улицата. Божичко, беше Бертилда, която току-що се беше измила. Под широката й рокля се очертаваха младите й корави гърди. Още не си беше вдигнала косата и тя се лееше като просветваща на слънцето изворна вода. Момичето почна да реши бавно дългата си коса.
Уолтър седеше на коня и гледаше като хипнотизиран нагоре, сякаш от жената на прозореца зависеше по-нататъшната му съдба. Небето просветля. Беше вече достатъчно светло, за да се видят конниците по улицата.
Бертилда погледна надолу и шумно се прозя. После го видя. Само няколко секунди изглеждаше ядосана, а после очите й светнаха. Погледът й беше като балсам за душата на Уолтър.
В следващия миг тя изтърва четката, наведе се напред и пак затвори кепенците. Светлината в стаята угасна.
Уолтър седеше неподвижен на коня и още дълго гледа нагоре. Най-сетне се отдалечи от къщата. Повече от щастлив, защото тя най-сетне го беше забелязала.
22
— Да ме вземе дяволът, ако почна да твърдя, че в пребиваването на Хенри тук е имало нещо добро — изкрещя гневно Нийл и запокити чашата си в стената.
Граф Херефорд се наведе, вдигна я и я сложи на масата.
