Ръката му прегърна гъвкавото й тяло. Въпреки че беше още изцяло във властта на съня, забеляза, че нещо не е наред. Защо му стана изведнъж толкова студено? Той отвори ядосано очи.
Вдигна се на лакти и примига в призрачния здрач на разсъмването. До него лежеше и хъркаше приятелят му Орион. Слънцето тъкмо изгряваше и Нийл видя, че двамата лежат на студения, мръсен калдъръм в някаква безлюдна уличка.
Усети смаян, че ръката му е свита в юмрук. Когато я разтвори, от нея изпадна малка кожена кесийка.
Обзе го неописуем гняв. И без да я отваря знаеше, че в нея са обещаните две жълтици. Втренчи се безпомощно в кесийката, единственото доказателство, че не беше сънувал всичко това.
4
Силен пролетен вятър препускаше из улиците на Морлекс и заглушаваше донякъде тропота на конете на групата рицари, които прекосяваха града в бърз галоп. Джърмин Вилърс, винотърговецът, притисна уплашено към гърдите си двете препълнени с бургундско мехчета, осъзнавайки най-сетне заплашващата го опасност. Извика ужасен на помощниците си да се скрият на сигурно място. Проклетите рицари бяха същинска напаст за всички граждани, а тяхната безскрупулност беше широко известна. Най-добре бе човек да им се махне от пътя, ако не иска да свърши като инвалид или дори като мъртвец.
Секунди по-късно рицарите бяха настигнали и него, и помощника му. Момчето се спаси в последния миг с рискован скок през една порта. За разлика от него Вилърс хукна с все сили по улицата. За нещастие се спъна и падна. Разтреперан от страх, затвори очи и почна да се моли.
Отвори ги чак когато предводителят на бандата спря коня си на сантиметри от него. Видя как рицарят се наведе, огромната му ръка го сграбчи за дрехата и го изправи на крака. Зад наличника му блестяха кехлибарени очи. Когато го пусна, винарят скочи с последни сили и се скри зад кацата с дъждовна вода до месарницата.
Предводителят извика нещо и бандата продължи пътя си. Рицарите препуснаха покрай църквата и гробището, след което свиха надясно към улицата, водеща към крепостта.
Винарят се изправи с мъка на крака. Облегна се задъхан на стената на къщата и се огледа. Най-хубавият му костюм беше съсипан, защото при падането един от меховете се беше спукал.
— Ранен ли сте? — попита чиракът, излязъл с широко отворени очи от скривалището си.
— Проклети нехранимайковци, гадни чужденци! — ругаеше тихо Джърмин. — Не, това не е кръв, а нашето хубаво вино.
— Тоя, дето ви вдигна от канавката, не беше ли лично новият господар на замъка?
— Да, той беше — измърмори винарят и прокле на ум всички рицари на света, но най-вече тези на новия английски крал.
— Можете ли да вървите, или да поискам от златаря носилка? — попита загрижен чиракът.
В същия миг над тях се отвори прозорец.
— Това беше май новият ни господар или греша? — извика една жена и се надвеси над перваза. — Видях ви като налетяхте на кацата ни с вода. Господи, рекох на моя Хари, какво правят тия с клетия ни винар. Тия рицари са живи дяволи. Клети човече, бяхте на косъм от смъртта, много добре видях. В последния миг спря коня си тоя наш нов господар, дето крал Хенри ни го изпрати.
— Голям кеф им е да изкарват акъла на нещастни граждани като нас — извика й чиракът. — Да имаше начин да им извием вратлетата на тия проклети нехранимайковци.
— На теб да не ти е омръзнал животът? — навика го винарят. — Я си дръж проклетата уста. Не разбираш ли колко е опасно да се оплакваш насред улицата от новия господар?
— Препуснаха към крепостта — каза жената на прозореца. — Представям си как ще се опулят, като видят на какво е заприличал замъкът след войната. Можем само да се надяваме, че новият господар ще успее да въведе ред в клетата ни опустошена страна. Аз ще се моля за това.
Джърмин кимна учтиво, викна на чирака да нарами отново малката бъчонка с вино сансер и тръгна към къщата на златаря.
Винарят се учуди, когато Емелин Уптъроу лично му отвори вратата.
Като видя жалкото състояние на Вилърс, тя едва се сдържа да не извика. Пристъпи предпазливо през прага, огледа се надясно и наляво, а после извика слугите.
— Надявам се да не съм ви уплашил много с начина, по който изглеждам — каза със слаб глас винарят. — Може при падането да съм си ожулил коленете, но се надявам да е само това…
— Господи! Нападнаха ли ви? Мислех, че на това е сложен край, откакто най-сетне си имаме стражи…
Вдовицата на златаря носеше елегантна синя рокля със златотъкана дантела, защото този ден в дома й щеше да има важно събиране, на което беше поканен и майстор Вилърс. Сплетената на плитки и вдигната на главата червена коса подчертаваше красивите й очи, блестящи като смарагди.
— Да, наистина бяха крадци… но не онези, за които мислите вие, ами онези нехранимайковци, дето ни ги е пратил нашият крал, за да ни управляват — въздъхна Джърмин, който имаше чувството, че всеки миг ще припадне.
Дотичалите слуги го подкрепиха и не допуснаха той да падне още веднъж.
— Хайде, внимателно — каза Емелин и тръгна първа. — Занесете майстор Вилърс в голямата зала.
Винарят я хвана за ръката.
— Какво щастие, че ще се съберем тази вечер — каза той тихо. — Защото аз видях с очите си този, който ни причинява толкова страх. Той спря коня си, за да не ме смаже.
В камината на огромната зала гореше силен огън. Пред него вече стояха много мъже и си топлеха гърбовете.
— Хей, Джърмин, кой или какво те е докарало на този хал?
— Орда рицари на път за замъка — отговори винарят, след като слугите го настаниха внимателно на един стол. — Новият ни господар беше един от тях, сигурен съм. Не мъж, а колос, но още доста млад. Както приказват, бил е един от най-добрите и най-смели бойци на покойната ни кралица. Доколкото знам, е ирландец.
— Наполовина ирландец, наполовина норманин — обясни бояджията. — Знам го от брат си, който работи в канцеларията на епископа. Имал бил и известни права над Морлекс… Баща му бил незаконен син на стария граф Жилбер дьо Жобур… лека му пръст.
— Наполовина ирландец, наполовина норманин? — повтори собственикът на текстилната фабрика присви вежди. Божичко, по-лоша смесица няма по целия свят. Че и копеле на всичкото отгоре…
— То в Англия не останаха много свестни хора, ама виж, аристократични копелета не ни липсват — засмя се друг.
— Ех, все пак по-добре нашите си копелета, отколкото копелетата на чужденци — вметна трети.
Емелин отпрати слугите от хола и си обърна към събраните в него мъже.
— Ако баща му е бил официално оженен, новият господар на замъка не е копеле — кача тя.
— Всъщност нас изобщо не ни интересува дали е ирландец или норманин — заяви ковачът. — Важното е, че трябва да го помолим да дърпа по-яко юздите на френските си рицари. Те внасят паника в нашия град. Много са шумни, пият прекалено много, освен това закачат всяко почтено момиче, което срещнат на пътя си. Така просто не може да продължава…
Емелин извика слугините, които влязоха с пешкири и гореща вода. После коленичи до винаря.
— Горкият майстор Вилърс. Раните на коленете ви са доста дълбоки. Сега ще ги почистя и ще ги превържа. Но ще стискате зъби, нали?
Винарят кимна покорно.
— Едно е сигурно, той ще иска пари — обади се търговецът на платове. — Чакат ни тежки времена. От мен да го знаете. Ще ни обират много повече пари, отколкото преди… кралят, бирникът… ще ни изпият кръвчицата.
Междувременно чиракът на Вилърс беше отворил бъчвичката с вино и сега минаваше бързо от един към
