рицарите, които тя се видя принудена да подслони в обора си, сега дразнеха кучетата, които лаеха бясно и се опитваха да скъсат веригите си. Французите бяха навярно пияни и сигурно бяха решили, че е ужасно остроумно да замерят кучетата с тояги.
— Оставете веднага кучетата на мира! — извика ядосано Емелин. — Дори вътре в къщата човек не може да си чуе приказката от тази шумотевица.
Франсетата си подвикнаха весело нещо на лангедокски диалект и най-високият сви рамене и хвърли високо тоягата. Тя падна право в краката й. Мъжете се разсмяха и се запътиха към обора.
— От ден на ден стават все по-лоши — каза дотичалият домоуправител Торъл. — Били са, разбира се, пак всички в кръчмата и са се наливали до козирката. Да ги подслонява човек е наистина същинска мъка, госпожо Емелин. Оня дългуч с тоягата се казва Серло…
Емелин му направи знак да млъкне. Знаеше колко се страхуват слугите й от рицарите. Нищо чудно, като се има предвид колко мъки бяха изтърпели по време на войната.
Предпоследната година от войната Морлекс се беше озовал в ръцете на един брутален фламандец, военачалник във войската на крал Стивън, който беше заповядал да изгарят жив всеки гражданин, осмелил се да краде жито. Освен това беше допуснал, без да му мигне окото, войниците му да изнасилят няколко жени, а после да ги убият и да ги хвърлят в реката. Няколко месеца по-късно селяните решиха да убият Перс Ластелс и всичките му рицари, за да се озове Морлекс отново във владение на кралица Матилда и младия принц Хенри.
Гилдиите не бяха единни по въпроса дали такива въстания нямат за последица само зловещото отмъщение на благородниците. Емелин намери съвсем друг начин фламандецът и неговите хора да бъдат усмирени. Тя им предложи значително количество злато и сребро от богатството на Бърнард и за учудване на всички подкупът свърши работа.
Няколко месеца по-късно Ластълс напусна града и отиде да подкрепи крал Стивън в последните му сражения. Жителите на Морлекс въздъхнаха облекчено и не един пожела на онова чудовище особено жестока смърт. Само че, доколкото можаха да разберат, Ластълс беше останал жив. Сигурно се беше върнал във Фландрия.
Емелин изпитваше дълбока благодарност за всичко онова, което притежаваше. Хубавата къща в центъра на града с многото стаи, макар да трябваше да бъде поддържана от безброй слуги и пазена от нехранимайковци и дезертьори и от двете армии. Все пак беше успяла да запази дори магазина на своя съпруг. Господ наистина я закриляше.
Но най-голямото й щастие беше Магнус, нейният син, който тъкмо завиваше покрай обора с дългите си крака и ставащите все по-широки рамене.
Едно от конярчетата го бутна закачливо по гърба, а Магнус радостно му се усмихна.
— Боже милостиви, къде си скитал пак? — възкликна Емелин, като видя колко е мръсен. — Я ела тук.
— Ами ходих да ловя риба, майко — отговори той и й подари една чаровна усмивка. — Не помниш ли, че ми разреши?
— Но не на реката. Господи, как само изглеждаш! Някое мръсно врабче си е направо нищо в сравнение с теб.
— Ама, майко, блатото става само за бебета. Освен това Том беше с мен.
Емелин заведе сина си в хола, където присъстващите весело го поздравиха. Тя седна отново до Хелтруд, а Магнус се наведе напред и я целуна по бузата. Всъщност тя просто не можеше да му се сърди.
— Казах ти го съвсем сериозно — натърти тя въпреки това. — Ти си само на девет, а и Том не е по- голям. Не искам да ходите на реката. Там е опасно за вас. — Тя отметна нежно дългите къдрави кичури, които падаха на челото му.
Хлебарят продължи да говори за предстоящия празник и обясни с въздишка, че тази година ще е трудно да доставят за празника достатъчно хляб.
Мъжете говореха все по-високо, защото междувременно си бяха пийнали от доброто вино. Тъкачът настояваше упорито всяка гилдия да подари по нещо, понеже такава беше традицията.
Магнус сложи ръка на рамото на майка си.
— Новият господар е вече тук — каза той. — Том го е видял. Каза, че този нормански рицар изглеждал наистина великолепно.
— Той май е ирландец…
В това време пийналият хлебар ругаеше месаря и Хелтруд, притеснена от държането на своя съпруг, стана и излезе от хола.
— Хайде, стига! — извика ковачът и натисна досадния хлебар да седне на пейката. — Хлебарите ще дадат както винаги хляб и точка.
— Защо не попитаме госпожа Емелин — намеси се Фулър. — Нека тя реши.
— Някои гилдии правят пожертвования, други не — каза тя, след като се позамисли. — Сапунджиите например никога не са давали каквото и да било…
— Че кой пък ще иска сапун? — възкликна ковачът. — В края на краищата всеки гледа само да има вино на аванта, не е ли тъй?
— И от нашите салами — побърза да му напомни месарят.
— Майко, Том каза, че ако ходим да ловим риба на реката, можем да имаме късмет да наловим достатъчно за вечеря…
— Всеки въдичар го казва — отговори му Емелин и целуна сина си, преди да се обърне към събралите се в хола.
— Ние трябва да дадем фуража за воловете. Тази година селяните наистина са много зле с фуража. А разноските за хляба поемам аз.
5
Колоната рицари вървеше през стоплената от слънцето долина в подножието на хълма, на който беше издигнат замъкът. Някои бяха свалили наметалата и ги бяха метнали през седлата.
Нийл Фицджулиън подкара коня си раван, за да огледа спокойно страната, която вече му принадлежеше. Моите земи, каза си той и сам се учуди на ненадейните чувства, които го обзеха. Дълги тринайсет години беше служил на покойната кралица и на нейния син Хенри, новия крал на Англия. Наистина се беше потрудил, за да заслужи тази награда, на която се беше надявал от самото начало. Сега всичко това беше негово — замъкът, град Морлекс и земите наоколо. Наистина успя да осъществи мечтата на своя баща.
Доколкото можеше да си спомни, баща му непрекъснато говореше за това. Най-вече, когато си пийнеше, Джулиън Несвил се впускаше в безкрайни истории за град Морлекс. Разказваше как тогавашната наследница се отказала от него, за да последва съпруга си в чужда страна, след което всичко се озовало в алчните ръце на крал Хенри, а баща му си останал с празни ръце.
Мечтата му да владее един ден Морлекс се беше спукала като сапунен мехур и Джулиън никога не се съвзе от това разочарование. За да храни голямото си семейство, той ставаше наемен войник всеки път, когато в Ирландия се стигаше до сражения. Когато по-късно и Нийл стана рицар, той скоро разбра, че светът гъмжи от аристократични копелета, до един обеднели и мечтаещи ден след ден за богатствата, които никога нямаше да наследят.
Но днес, колкото и невероятно да беше, мечтата на неговия баща се беше осъществила поне за него. След като му се наложи да чака със седмици в Лондон, докато грамотата за дарение най-сетне беше издадена и снабдена с необходимия печат, а маршалът му даде необходимия за защитата на крепостта брой рицари, сега виждаше за пръв път владението, което крал Хенри му беше подарил. Колко жалко, че баща му вече не бе между живите.
Той заби шпори в хълбоците на коня и едрото, калено в битките животно премина в тръс.
— Този храсталак е чудесно прикритие, каза той на предводителя на рицарите. — Още утре да бъде изкоренен и от двете страни на пътя. Шест души трябва да са достатъчни, струва ми се, за да свършат тази работа.
