друг, за да напълни чашите. Благодаряха му с доволни лица и мърмореха изрази на удоволствие. От кухнята донесоха подноси с прясно изпечени хлебчета от бяло брашно и планини от кисело зеле.
Чиракът на Вилърс се приближи към Емелин с чаша вино. Лицето му стана червено като домат, когато й я подаде, свел поглед, в ръката.
Емелин не можа да не се усмихне. Съвсем наскоро беше чула, че чираците на бояджията са дали на пътуващ певец пари, за да съчини песен в нейна чест. Възхищението на младежите я ласкаеше, защото беше все пак красива двайсет и седем годишна вдовица.
— Тези поне ще ни пазят от уелсците — рече касапинът. — Само си представете какво щеше да стане, ако принц Кадуоладър беше взел тук властта…
— Уелсците представа си нямат от управление — заяви младият тепавичар. — Заети са да се изтребват помежду си. Ако знаеха как се прави, щяха да си имат и те крал, а не само кръвожадни принцове…
— Уелсците не са единствената опасност — намеси се друг. — Само си представете какво ще стане, ако новият господар открие всички, които са предали майката на младия ни крал!
— Горкият крал Стивън, той е мъртъв — измърмори винарят. — Нека душата му почива в мир.
— Да благодарим на бога, че войната свърши преди повече от три години… — каза Емелин. — Моля се бог да ни запази този мир.
Тя изгледа многозначително застаналите пред камината мъже. Те всички помнеха толкова добре ужасните години на войната, през които войската на кралица Матилда премина през тяхната долина, а армията на крал Стивън беше превземала град Морлекс не един, а много пъти.
— Да се надяваме, че новият ни господар ще забрави миналото — каза пребледнелият винар.
— За тебе това ще е добре дошло, нали? — избоботи ковачът. — Виж, аз пък бях от самото начало привърженик на кралицата.
— Хайде, престанете — бързо ги спря Емелин. — Няма никакъв смисъл да си спомняме отново и отново онова, което е минало.
— Точно така — кимна ковачът. — Сега ще ви кажа какво е в момента най-важното… данъците. Тази година никой от нас няма пари. Трябва да го обясним на новия господар.
— А как, според теб, трябва да го направим? — осведоми се кисело младият тепавичар Найджъл. — Морлекс не може да се сравни нито със Стамфорд, нито с Лондон… там гражданите се почитат като същински барони, а търговците — почти наравно с рицарите. А тук, на границата с Уелс, сме притиснати между Честър на север, Херефорд на юг и Кадуоладър на запад. И тъй като нямаме никакви права, ще трябва да се задоволяваме с онова, което онзи разбойник, седнал на трона си горе в замъка, благоволи да ни остави.
— На твое място нямаше да си отварям толкова устата — каза навъсено ковачът. — Освен, разбира се, ако си решил да се запознаеш със замъка отвътре и то откъм най-дълбокото му и най-тъмно място.
— Нещо да съм излъгал? Хайде де, кажи — настоя на своето Найджъл Фулър и се отпусна тежко на един стол. — Фицджулиън е син на копелето на Жилбер, нали така? Един полуирландски нехранимайко, който знае едно — да се бие за пари. Старата кралица го обичаше толкова само защото беше безпощаден като нея.
Емелин заповяда на прислугата да раздига чиниите, но само след като принудиха най-сетне Фулър да си затвори устата, защото в противен случай можеха да ги обесят до един като предатели.
После тя седна с бродерията си до Хелтруд и близо до камината. Съпругата на хлебаря стоеше доскоро начело на гилдията на хлебарите, но се видя принудена да отстъпи длъжността си на своя съпруг Улфър, защото на епископа на Честър жени на такива постове му бяха трън в очите.
Емелин се съсредоточи върху покривката за олтар, която бродираше. За щастие нямаше начин да я принудят да отстъпи на съпруга си мястото си начело на гилдията на златарите, защото тя беше вдовица.
— Според мен сега Англия е поела по най-верния път — заяви един тъкач. — Вижте само как нови градове израстват на гола поляна. А занаятчиите и особено тъкачите имат по-големи права от преди, не съм ли прав?
— Така е — съгласи се хлебарят. — Като си помисля за миналото, когато вървеше само разменната търговия… и никой от нас не виждаше дори меден петак в ръката си… та какво имаше тогава тук? Ами почти нищо…
— Времената се промениха, това е вярно — измърмори винарят.
— Работата не е само в това — каза Фулър. — Просто ние не се дадохме, това е истината. Само затова Англия можа да преживее тази война. За това страната трябва да благодари не на армиите на крал Стивън или на предишната кралица, о не… та те само опустошаваха всичко…
— Няма ли да се опитаме най-сетне да забравим тези ужасни времена? — попита месарят. — И да благодарим за великодушието на онези, които ни помогнаха да преживеем? На госпожа Емелин например, та нали благодарение на нейната добрина…
Емелин отпусна за миг бродерията си и вдигна глава.
— Благодарност заслужава всъщност моят съпруг — каза тя меко. — Той би се държал точно като мен…
Тя лично предпочиташе да не мисли за онези лоши времена, когато крал Стивън и кралица Матилда водеха непрекъснати войни и никой от двамата не беше достатъчно силен, за да победи другия.
— Да не би младият Фулър да се опитва да спечели благоволението ви? — попита шепнешком съпругата на хлебаря. — Той обикновено не говори такива неща.
Емелин прехапа конеца, с който тъкмо беше избродирала едно жълто цвете, и погледна крадешком към Фулър. Всъщност и тя самата беше учудена от неговото поведение. Но той беше пришелец от Рексам и може би не знаеше, че тя и не мисли да се преженва. В Морлекс го знаеше целият град.
В това време мъжете бяха почнали да обсъждат предстоящото празнуване на Възнесение.
— Селяните нямало да дойдат, защото не искаме да им обещаем, че ще им дадем фураж за говедата — обясни ковачът. — Тази година хората по селата са толкова зле с фуража.
— Обърнахте ли внимание как ви гледа младият Фулър? — прошепна хлебарката. — Той наистина се интересува от вас! Ами докъде стигнахте с бродирането?
Емелин й показа вече почти готовата покривка за олтар. За традиционния празник Възнесение почти всяка гилдия предоставяше по една покрита каруца, на която играеха сцени от библията. Каруците, теглени от волове, спираха пред къщата на всеки член на гилдията. Там, преди да покажат представлението си, актьорите получаваха ядене и пиене. Тъй че минаваше почти цял ден, преди процесията да стигне до замъка на хълма.
През последните петнайсет години заради войната празненствата бяха често пропускани. Но в години на мир този ден беше голямо събитие. Шивачите и тъкачите полагаха винаги най-голямо старание, спомни си Емелин, те осигуряваха за актьорите скъпи облекла и маски, понякога дори наемаха музиканти. А месарите и хлебарите, които не искаха да паднат по-долу, даваха и те приноса си, раздавайки безплатно салами и пастети.
В годината, когато крал Стивън се появи лично в Морлекс, каруцата на винаря беше привлякла особено внимание, защото на нея докараните от Честър актьори представяха сватбата в Кана Галилейска. Твърде правдоподобният Христос превръщаше водата във вино и го наливаше на библейските сватбари. Последиците бяха донякъде фатални, защото по залез-слънце някои актьори бяха толкова пияни, че падаха от каруцата и дори Христос вече не можеше да си каже текста, защото не преставаше да се хили.
Емелин обгърна с поглед добре облечените си гости. Тази година най-сетне щеше да има отново весело тържество. Хората го бяха заслужили след всички тези ужасни години. Сега пак имаха надежда, защото младият крал Хенри им беше обещал мир. Нямаше човек, който да не бе готов да му вярва.
Неволно се замисли за времето, когато, едва четиринайсетгодишна, беше влязла в този дом като дъщеря на беден рицар, който не можеше дори да й даде зестра, защото тя беше оставила вкъщи още шест сестри. В брака си тя можа да донесе единствено хубостта си, брак с мъж, който можеше да й бъде дядо. Възпитана в скромност, беше успяла, въпреки войната, да спаси с пестеливост и разум богатството, което й остави нейният съпруг и дори да го умножи.
Изведнъж кучетата в двора се разлаяха бясно и тя отиде да види какво става.
Слънцето вече грееше ярко, но пролетта едва започваше и бе все още доста хладно. Няколко от
