щеше да го придружи вместо Уолтър. Магнус се цупеше, защото той щеше да остане в крепостта.
Емелин бе щастлива, че не е омъжена за Хенри. Неговата непредвидимост, бурният му темперамент и демонстративните му изневери тя не би могла да понесе.
Сега последва Нийл, който поведе коня си към предния двор, в който трескаво товареха каруци и оседлаваха нетърпеливо цвилещи коне. Не проумяваше как съпругът й може да твърди, че няма значение дали кралят е разпознал, че кристалът е копие.
Все пак докато кралят бе гостувал в Морлекс, беше успяла да разбере, че кралят и кралицата, както и всички придворни, живеят в някакъв илюзорен свят.
В същия миг Джосрън дотича с пергаментен свитък в ръка, превързан с червена панделка, и го подаде на господаря си, който тъкмо пристягаше седлото.
Нийл й подаде свитъка, навъсен и леко притеснен.
— Досега все нямах време да поговоря с вас за това — каза той.
Беше ясно, че лъже. Ставаше дума, изглежда, за нещо неприятно, което е отлагал до последния миг. Емелин пое свитъка с лошо предчувствие.
— Майко, може ли да оседлая понито и да придружа милорд до реката? — замоли я Магнус и я погледна с очакване.
— Това е нотариалният акт за къщата ви в града — обясни отсечено Нийл. — Бекет заповяда на секретаря си да го подготви. Аз прехвърлих къщата на ваше име, както и една сума за вас и за момчето. Всичко останало ще обсъдим, когато се върна.
Тя го погледна някак безпомощно. Той носеше доспехите си и беше въоръжен от глава до пети. Липсваше само шлемът, който Джосрън държеше в ръка. Нийл Фицджулиън, съвършеният нормански рицар, каза си тя. Хладнокръвен и непристъпен.
— Господи, каква е тази физиономия? Надявах се да ви направя щастлива.
— Защо това трябва да ме направи щастлива? — прошепна тя в отговор.
Джосрън му подаде шлема и той го нахлупи с едно движение върху червенокосата си глава.
— Никога няма да успея да ви разбера. Нали искахте да сте свободна, така ли е?
Емелин реши, че не е чула добре. Нито веднъж не му бе споменавала за най-съкровената си мечта.
Нийл се метна на седлото. Граф Честър се приближи в галоп и спря коня си до този на господаря на крепостта.
— А, ето ви и вас. Вече се питах дали ще успеете да се измъкнете от топлото си легло.
Той докосна шлема си и благодари учтиво на Емелин за гостоприемството.
— Не, ти ще останеш тук! — нахока тя Магнус, който я дърпаше за ръката, и се загледа подир препусналите мъже.
Аз искам да живея тук и никъде другаде — извика Магнус и се отскубна.
Той хукна с все сили подир Джосрън, който товареше последния денк на едно муле.
Емелин се върна по изпомачканата трева в кулата. Една-единствена мисъл сякаш й отнемаше разума.
Тя беше свободна. Той каза, че е свободна.
На другия ден почна да вали. Никой не се учудваше, защото по тези места и по това време на годината си беше нещо обичайно.
Всички бяха някак в лошо настроение, защото след отпътуването на краля и кралицата трябваше да свършат толкова много работа. Заради дъжда някои изостанали от свитата жени и деца трябваше да бъдат отведени в манастира, където монасите ги приеха да изчакат, докато времето се оправи и могат да настигнат останалите.
Торъл беше на легло със силно възпаление на сливиците, а слугите, останали без твърда ръка, използваха това колкото можеха. Готселм, който бе придружил Нийл до Честър, беше поверил на Джайън командата над останалите тук рицари, но се оказа, че той трудно успява да поддържа дисциплината. Стигна се до сериозни сбивания заради дългове при играта на зарове.
Емелин взе със себе си Магнус, който се отегчаваше при това ужасно време в усамотената кула. Надяваше се да го придума да почне отново да се труди в златарската работилница. Но синът й беше невероятно непокорен. На висок глас й даде да разбере, че занаятът вече не го интересува. Той измъчваше Том и не искаше да слуша Ортмънд.
Ортмънд я посъветва да пусне момчетата да се върне в крепостта.
— Господарке, работата вече не му доставя удоволствие, а от словесното му нахалство можем и да се лишим.
Магнус трябваше да се извини и за наказание през останалата част от деня да лъска медни съдове.
Празната къща потискаше Емелин. Въпреки че всъщност би трябвало да е щастлива. Не беше ли постигнала тъкмо онова, за което винаги беше мечтала? Тя беше свободна. Най-сетне ще избяга от този принудително сключен брак и ще може да напусне мъжа, когото мрази.
Какво ли е станало с Уолтър и Бертилда? С малко късмет трябва да са стигнали вече в Нормандия. Дали неговият баща му е разрешил да се ожени за момичето?
Когато най-сетне си легна, тя се опита да си представи новия си живот със своя дядо. Саймън трябва да беше минал осемдесетте. Не беше го виждала цяла вечност, за последен път, когато беше още малко момиченце. Дали щеше наистина да приеме Магнус и нея? И детето, което очакваше?
За жени, които не живеят със съпрузите си, животът не беше лесен. Повечето отиваха в манастир. Само оная, която имаше пари и безукорна репутация, свещениците оставяха що-годе на мира.
В бъдещия й живот и Магнус щеше със сигурност да й създава проблеми. Не знаеше как би могла да събуди у момчето, което толкова открито се възхищаваше от рицарското звание, отново интереса към златарската професия. Ако всички връзки помежду им се окажат скъсани, щеше да се види принудена да върне момчето на неговия баща, който щеше да направи от него рицар. Никога не бе вярвала, че ще й се наложи един ден да се съобразява с всичко това.
Може би идеята да отвори златарска работилница в Роксетър не беше чак толкова лоша. Но пък от друга страна знаеше, че това ще е трудно, защото там веднага щеше да се намери епископ или игумен, за когото жени с професия са трън в окото.
Тя се въртеше неспокойно в леглото. Защо беше толкова недоволна?
Най-сетне спря да вали, защото силен вятър прогони надвисналите облаци. Щом земята поизсъхна, селяните почнаха да орат нивите. Нийл изпрати двама от рицарите си да вземат копията му, тъй като кралят и граф Честър бяха решили да има още един турнир.
Един ден я посети Джон Авенант, който, за голямо учудване на Емелин, беше получил писмо от Найджъл Фулър.
— Госпожо, всички вярвахме, че е мъртъв. Но се оказва, че за наказание, задето ви е помагал в бягството, са го пратили окован във вериги за Йорк, а там са го купили някакви търговци от Брюж. Това ни пише в писмото си.
Емелин слушаше смаяна, докато Авенант й четеше писмото. Защото в него имаше не само поздрави за всички и най-вече най-хубави пожелания за господарката на крепостта, но и предложение платовете, който се тъчаха в Морлекс, да бъдат продавани и в Брюж. Найджъл предлагаше дългосрочен договор и гарантиран годишен доход.
— Но нали във Фландрия тъкат толкова много плат — учуди се Емелин. — Нали затова купуват нашата овча вълна. Малките количества, които тъчем тук, са били всякога предназначени за нашите нужди.
Емелин знаеше, че досега необработената вълна се изпращаше от Морлекс, а на мястото, за което беше предназначена, чирачетата я очистваха от мръсотия, отпадъци и фъндъци, превързваха я с канап и я изпращаха в даракчийниците.
Тукашните тъкачи си оставяха най-тънката вълна, от която предачките правеха вълнена прежда. От нея тъчаха плат, подобен на ленения, който след това се обработваше в тепавиците.
Емелин често беше наблюдавала как Найджъл и неговите чираци тъпчат с боси крака в чебурите натопения във вода плат — начин, който се наричаше валяне.
След това платът се кардираше и така се покриваше с тънки власинки, които се изравняваха с големи
