ножици, докато не се получеше фина, равна повърхност. От още недообработения плат с малки клещи се отстраняваха възелчетата, после той отново се изпираше, за да се отстранят мазнината, туткалът и мръсотията и за втори път се тепаше с бита глина. Така фините, подаващи се от нишките власинки се степваха, а до известна степен и самите нишки, и яко степаният плат вече не можеше да се измъкне нито едно конче.
Изтъканите в Морлекс платове бяха от най-фините.
Тайната се състоеше в това, че тепането и подравняването се повтаряха няколко пъти. Ушито от такъв плат палто беше не само красиво, но и водоустойчиво.
Предложението на Найджъл предполагаше, че ще трябва да доставят далеч по-големи количества от този плат. Идеята бе примамлива, но със сигурност не беше лесно да се реализира. Емелин можеше все пак да разбере защо Авенант е толкова възбуден. А също, че Найджъл е много амбициозен младеж. Дали все още си мислеше, че я обича?
— Фламандският търговец на платове, който ми донесе писмото на Найджъл, ми разказа, че той е жаден да научи новини за вас и за момчето. Затова го осведомих за онова, което ми е известно.
— Което значи? — попита Емелин и му върна обратно договора, подготвен от Найджъл.
— Писах на Найджъл, че отново сте бременна. Научил го бях от жена си.
Емелин го изгледа студено.
— Чувствам се много поласкана, че ми показахте този договор — каза тя. — Но се боя, че аз самата няма с какво да ви помогна. Ще трябва да поговорите с моя съпруг. Защото ви е необходимо неговото съгласие, ако решите да започнете търговия с фламандците.
Авенант беше явно разочарован.
— Но, госпожо Емелин, нали идваме при вас всеки път, когато имаме нужда от помощ, а вие всякога сте ни подкрепяли със съветите си. Толкова добре сте ориентирана в нашия занаят…
Емелин не знаеше какво да му отговори. Нали не можеше чисто и просто да му заяви, че скоро ще напусне Морлекс и ще живее другаде.
За пръв път осъзна колко е необходима в Морлекс. За тях бе не само господарката на крепостта, но и техен банкер и сараф.
Изведнъж я обзе странното чувство, че Нийл Фицджулиън сигурно нямаше да възрази, ако тя реши да остане в Морлекс.
Сигурно ще се измокри до кости, каза си Емелин, когато се загледа подир Авенант, който препусна по пътя към реката. За щастие поне не беше студено. Наближаваше октомври и тогава щеше не само да вали, но и да стане ужасно студено.
Емелин отиде в кухнята, за да помоли едно от момчетата да доведе Магнус от помещението за рицарите. Докато ги чакаше, изпи чаша бира, която й предложи готвачът.
Роксетър. Едва си спомняше града. Като дете беше ходила там няколко пъти. Дядо й беше още тогава мълчалив стар човек с много тъмни очи и черна коса, която почваше да побелява. В младостта си е бил воин и приятел на крал Хенри Първи, по-късно учен, прочут и почитан не само в Англия. Понякога го наричаха и Саймън евреина.
Когато Магнус се върна и почна да я умолява да го пусне да спи при Джайън и рицарите, тя го изпрати с Хедуид в стаята в кулата, където той трябваше да се измие, преди да слезе отново за вечеря.
Шумът в кухнята изведнъж я изнерви. Тя излезе навън, за да потърси кобилата си, която всеки ден можеше да се ожреби.
Погледна учудено двамата рицари, които току-що пристигаха с прогизнали от дъжда наметала. Когато единият си свали качулката, тя го позна.
Не носеше шлем. Къдравата му коса беше черна, както и дебелите вежди. Несъмнено хубав мъж.
Двамата рицари бяха принц Кадоуладър и куриерът.
26
Уелският принц я поздрави и стисна толкова силно ръката й, че я заболя.
Джайън стоеше на входната врата на голямата зала и я наблюдаваше. Кадоуладър привлече ръката й към устните си и силно я целуна.
— Милейди, бих ви посъветвал да се държите така, че вашите хора ясно да разберат колко се радвате да ме видите.
Емелин беше толкова изненадана, че не знаеше какво да каже на неочакваните гости. Усети изведнъж непреодолим страх.
Значи се беше случило. Принц Кадоуладър бе дошъл да й поиска сметка.
— Но, лейди Емелин, та вие треперите — каза Уелският принц и пусна ръката й. — Да не би последната пратка злато, която сте задържала за себе си, вместо да ми я предадете, да е причината?
Емелин се вкамени и погледна куриера, който я наблюдаваше и явно се забавляваше.
— Е, станалото станало — продължи принцът. — И нека сметнем въпроса за приключен. Но това не значи, че вашият съпруг, това ирландско копеле, няма да си плати за онова, което ми стори — добави той и на хубавото му лице се изписа ужасяващ израз.
На Емелин й стана студено. Нийл беше подпалил крепостта на Кадоуладър, битката е била кървава, а след това го беше направил за смях пред целия двор, надвивайки го в турнира. А сега Уелският принц беше дошъл да си отмъсти.
Изведнъж я попари мисълта, че освен Джайън и неколцина рицари не беше останал никой, който да защити нея и Магнус, и крепостта. Трябваше ли да извика на хората си и да им заповяда да пленят Кадоуладър? Мисълта беше добра, но неосъществима, защото последиците можеха да се окажат съдбоносни за Англия. След подписването на договора сега между крал Хенри и уелсците цареше мир.
— Вие сигурно ще намерите някое сухо местенце за нас. Пътуването беше дълго и напрегнато. Налага се да ви помолим за гостоприемство.
Джайън понечи да се приближи към тях, но тя му махна в знак, че не й трябва. Не, в това положение никой не можеше да й помогне. Трябваше сама да измисли как да реши този проблем.
— Влезте най-напред в залата, милорд. Там гори силен огън и ще заръчам на моите готвачи да ви приготвят нещо за ядене и пиене.
Тя вече се канеше да тръгне пред тях, но Кадоуладър я хвана за ръката.
— Не сме гладни. Освен това спокойно мога да се лиша от тържествената зала. Копнея за уютна стая, в която да мога да се насладя по-добре на вашата компания. Заведете ме в стаята на вашия съпруг.
Колко коварен план, помисли си уплашено Емелин. Нямаше никаква възможност да не изпълни желанието, защото учтивостта й повеляваше да заведе принца в стаята на своя съпруг, да му даде възможност да се изкъпе там и да се преоблече — та нали Кадоуладър беше владетел.
Но този сам по себе си невинен жест на гостоприемство не бе всичко, което той очакваше. Той го знаеше, знаеше го и тя.
Мислите й се объркаха. Какво да прави? От него зависеше дали да съсипе всичко тук. Достатъчно беше да я издаде на краля като предателка. Той самият нямаше от какво да се бои, защото вече бяха мирни времена. Тя посочи безсилна старата кула.
Мълчаливо тръгнаха към нея. Емелин скри под наметалото треперещите си ръце. Стражите на вратата на кулата отдадоха чест с изписано на лицата нескрито любопитство.
— Милорд, ще ме извините ли за минутка, искам да отпратя камериерките си.
Без да му даде възможност да отговори, тя хукна по витата стълба нагоре, като взимаше по две стъпала наведнъж. Блъсна вратата и бързо я заключи зад себе си.
Магнус наистина се беше изкъпал, както му беше наредила. По пода още бяха разхвърляни мокри кърпи. Той беше седнал в прани, чисти дрехи на един стол и тъкмо си обуваше ботушите. Камериерки разтребваха стаята.
Емелин се втурна задъхана към Магнус, сложи едната си ръка на устата му, другата на неговото рамо. Хедуид се обърна и едва успя да сподави вика си.
— Уелският принц е тук — изрече Емелин с пребледняло лице. — Сега слезте по стълбата и си бърборете на висок глас. Вземете Магнус между вас двете, за да не го видят.
