Дъщерята на генерала

— Ожулил е дърво?

— Да. Така че, аз отидох в Джордън Фийлд и събудих бедния Кал. Той и още един полицай отидоха на мястото и отрязаха повредената част от дървото.

— И?

— Ами, върнаха се в хангара и под микроскоп можахме да видим прашинки от боя. Кал ще изпрати проби във Форт Гилем. Казах му, че се съмняваме в черен джип Чероки и той казва, че те могат да проверят при производителя, или чрез техните мостри на бои за коли.

— Правилно. И ние ще открием ожулване по джипа на госпожа Кент.

— Надявам се. Тогава ще имаме доказателството, необходимо да потвърди твоето възпроизвеждане на движенията на Кент.

— Да. — Прозях се и се изкашлях. — За нещастие, ако боята е от черен джип Чероки, това ще докаже само, че черен джип е одраскал дървото. И все пак това ще успокои мисълта ми.

— Моята също.

Изпих кафето и сложих чашата на шкафчето.

— Исках да стана рано. Ти опита ли се да ме събудиш?

— Не. Приличаше на мъртъв.

— Ами… добре. Добра работа.

— Благодаря. Освен това занесох ботушите ти на Кал Сайвър и той сравни отпечатъците ти с неидентифицираните гипсови отливки и можа да определи следите ти върху схемата си.

— Благодаря. Заподозрян ли съм?

— Не още. Но Кал трябваше да сравни отпечатъците ти.

— Лъсна ли ботушите ми?

Тя не отвърна на това.

— Кал е получил компютърна програма от Форт Гилем и програмира компютъра в хангара така, че да показва отпечатъците на стъпките на всеки човек поотделно. Информирах го напълно за това, което според нас се е случило оная нощ. — Тя се изправи и отиде до прозореца. — Дъждът спря. Слънцето се показа. Добре е за посевите. Добре е за погребението.

Забелязах лист хартия на леглото и го взех. Беше разпечатка на писмото на Ан Камбъл до госпожа Кент. То започваше така: „Скъпа госпожо Кент, Пиша ви във връзка със ситуацията, която възникна между съпруга ви и мен.“ Писмото завършваше: „Макар че уважавам съпруга ви в професионално отношение, нямам никакъв личен интерес по отношение на него. Бих ви предложила той да потърси помощ, сам или с вас, а също и може би да помоли за прехвърляне, или за отпуска. Загрижена съм за кариерата му, за репутацията му и за това бъдат избягнати всякакви прояви на непристойно поведение във военната част на баща ми. Искрено ваша Ан Камбъл.“ Аз едва не се засмях, а Синтия се обърна и отбеляза:

— Не може да й се отрече, че е имала кураж.

Хвърлих писмото на нощното шкафче.

— Сигурен съм, че Кент е видял оригиналното писмо и това го е вбесило. А между другото, Кал има ли информация от специалиста по отпечатъците в Оуклънд?

— Не още.

— Добре. Аз ще се издигна и ще изгрея, но съм гол.

Синтия ми хвърли халата и се обърна към прозореца. Излязох от леглото, сложих си халата и отидох в банята. Измих лицето си и си сложих пяна за бръснене.

Телефонът в моята стая иззвъня и Синтия отговори. Не можах да чуя много заради течащата вода, но след минута Синтия подаде глава през вратата, докато се бръснех и каза:

— Беше Карл.

— Какво искаше?

— Искаше да знае дали не е сбъркал стаята.

— Аха…

— Той е в Атланта. Ще бъде тук до 10.00 часа.

— Обади му се отново и му кажи, че има торнадо.

— Той вече е тръгнал.

— Страхотно.

Избръснах се и започнах да мия зъбите си. Синтия се върна в стаята ми. Когато пуснах душа, чух телефона в нейната стая да звъни. Предположих, че тя няма да го чуе, така че погледнах в моята стая, но тя беше на моя телефон. И така, тъй като мислех, че е служебно и важно, отидох в стаята й и вдигнах телефона.

— Ало.

Мъжки глас попита:

— Кой е?

Аз отвърнах:

— Ти кой си?

— Говори майор Шолте. Какво правите в стаята на жена ми?

Добър въпрос. Бих могъл да кажа, че телефонистът е позвънил в грешна стая, бих могъл да кажа много неща, но казах:

— Всъщност правя същото, което правех в Брюксел.

— Какво? Кой по дяволите… Бренер? Бренер ли е?

— На вашите услуги, майоре.

— Ти, мръснико. Ти си мъртъв. Разбираш ли, Бренер? Мъртъв си.

— Имаше тая възможност в Брюксел. Човек има само по една възможност.

— Ти, мръсник, такъв…

— Госпожа Сънхил не е тук. Да й предам ли нещо?

— Къде е?

— Под душа.

— Мръсник.

Защо беше изпаднал в такъв бяс щом щяха да се развеждат и той си има приятелка? Е, мъжете са странни и все още смятат съпругите си за тяхна собственост, дори и когато са пред развод. Нали така? Не, нещо не беше наред и аз имах неопределеното усещане, че бях направил голям гаф.

Майор Шолте ми каза:

— С теб е свършено, Бренер, и аз ще ти видя сметката.

Интересно. Попитах го:

— Вие със Синтия не сте ли в развод?

— Развод? Кой по дяволите ти каза това? Кажи на тази кучка да се обади.

— Пробна раздяла?

— Кажи й да се обади по гадния телефон. Веднага.

— Почакай.

Сложих телефона на леглото и си помислих за живота. Наистина беше гаден понякога, после става по- добър и ставаш оптимист и на сърцето ти олеква малко и стъпките ти стават по-пъргави и тогава някой измъква пътеката изпод краката ти и ти отново се озоваваш на земята. Вдигнах телефона и казах:

— Ще й кажа да ти се обади по-късно.

— И по-добре го направи, ти мръсен, гаден…

Затворих и се върнах в общата баня. Съблякох си халата и влязох под душа.

Синтия застана на вратата и извика през шума на водата:

— Обадих се в школата за психооперации и проверих дали полковник Мур е прекарал нощта там. Оставих съобщение за него да ни чака в сградата на военната полиция след час. Окей?

— Окей.

— Извадих ти униформата. Трябва да сме с униформи на погребението.

— Благодаря.

— Аз ще си облека униформата.