— Добре, господин Бренер и аз ще те чакаме в колата.
След като бях демонстрирал достатъчно лошо настроение, изръмжах:
— Добре. Ще го направя. И без друго съм затънал до шия в неприятности.
Синтия ми кимна и аз забелязах Кент да върви към колата си с двама младши офицера. Казах на Синтия:
— Почакай десет минути и после ела.
Приближих се до Кент отзад и го потупах по рамото. Кент се обърна и ние застанахме известно време и се гледахме. Накрая казах:
— Полковник, мога ли да поговоря с вас насаме?
Той се поколеба и после отвърна:
— Разбира се.
Той освободи двамата си подчинени и ние застанахме на горещия бетон пред хангара, докато колите около нас потегляха.
— Тук на слънце е горещо. Хайде да влезем в този хангара — отбелязах.
Вървяхме един до друг, като че ли бяхме колеги, две ченгета, изпълняващи една и съща задача, и аз предполагам, че когато всичко бъде казано и направено, ние ще си останем точно такива.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА
В трети хангар беше малко по-хладно и доста по-тихо.
Кент и аз минахме край БМВ-то на Ан Камбъл и продължихме към мястото, където беше разположен домът й. Посочих един тапициран стол в кабинета й и Кент седна.
Кал Сайвър, облечен в парадна униформа, явно току-що се беше върнал от церемонията. Аз се отдалечих от Кент, заведох Сайвър настрана и му казах:
— Кал, моля те изкарай всички оттука, освен Грейс. Искам да разпечата важните моменти от дневника на Ан Камбъл. — Наклоних глава към Кент. — После и тя може да тръгва. Нека да остави дискетата тук.
— Разбрано.
— Имаш ли новини от специалиста по отпечатъци от Оуклънд?
— Да. В общи линии сега не може да каже със сигурност. Но ако
— Добре. Ами боята по дървото?
— Изпратих с хеликоптер трите късчета преди няколко часа. Казаха, че боята е черна и че съответства на типа използван от Крайслер за джиповете. А къде е джипът, между другото?
— Вероятно е в гаража на полковник Кент. Той живее на Бетъни Хил. Така че защо не изпратиш някого там, за да фотографира драскотината по джипа и да изстърже малко боя за сравнение.
— Мога ли да направя това?
— Защо не?
— Трябва ми писмена заповед от непосредствения му началник, за да направя това.
— Непосредственият му началник си подаде оставката и току-що отлетя за Мичиган. Но ми каза, че можем да правим каквото трябва. Не се дръж като цивилен, Кал. Това е армията.
— Зная.
— Можеш ли да демонстрираш на полковник Кент и на мен графиката си върху екрана на монитора?
— Разбира се.
— Добре. Отпечатъкът на Кент е пръв със сигурност.
— Разбрах. — Той погледна към Кент, който седеше в кабинета на Ан Камбъл, и после ми каза: — Сега ли? Ще му го кажеш ли?
— Възможно е.
— Ако мислиш, че е той, давай.
— Правилно. А ако той ми щракне белезниците и ме закара в ареста, ти ще ми идваш ли на посещения?
— Не, трябва да се връщам в Гилем. Но ще ти пиша.
— Благодаря. Кажи също на военния полицай отвън да не пуска ФБР тук, докато съм вътре.
— Добре. Късмет. — Той ме потупа по рамото и тръгна.
Върнах се при Кент и седнах на дивана.
— Опитваме се да изясним някои неща преди да дойде ФБР, Кент.
Той кимна, а после отбеляза:
— Разбрах, че свидетелят ти за сделката с оръжие е избягал.
— Е така е, един избягва, друг влиза.
— А с този случай как е?
— Този също май ще бъде провал. Часовникът тиктака, ФБР пристига, има само един заподозрян.
— Кой е той.
Изправих се, свалих си сакото, така че да се види кобури ми с 9-милиметровия Глок. Кент направи същото, като показа своя кобур с 38-милиметров полицейски пистолет, нещо като покажи ми твоя, за да ти покажа моя. Като свършихме с това, ние седнахме, разхлабихме връзките си и той попита отново:
— Кой е заподозреният?
— Ами, точно за това искам да поговоря с теб. Чакаме Синтия.
— Добре.
Огледах хангара. Останалите хора от техническия отдел си тръгваха, видях Грейс при компютъра да разпечатва.
Погледнах към вратата отсреща, но не видях Синтия. Въпреки настроението ми към нея в момента, тя заслужаваше да присъства на края, независимо какъв щеше да бъде този край. Знаех, че Карл ще се дистанцира от това — не поради естествения инстинкт да се прикрие, ако нещата не тръгнат на добре, но от уважение към мен и работата ми. Карл никога не се намесваше и никога не трупаше актив за сметка на работата на следователите. От друга страна, той не обичаше неуспеха, особено ако беше на някой друг.
Кент каза:
— Доволен съм, че това приключи.
— Всички сме доволни.
Той ме попита:
— Защо искаше да се запозная с Джон Камбъл?
— Мислех, че може да искаш да му кажеш нещо успокоително.
Кент не реагира на това.
Забелязах, че хладилникът в кухнята на Ан Камбъл беше включен в един разклонител и аз минах през невидимите стени, отворих хладилника и видях, че е пълен с бира и безалкохолни напитки. Взех три консерви бира, занесох ги в кабинета и дадох една на Кент.
Отворихме ги и отпихме. Кент каза:
— Вече те освободиха от случая, нали?
— Дадоха ми още няколко часа.
— Късметлия. Плащат ли за извънреден труд в ЦСО?
— Да, плащат. Двойно след първите двадесет и четири часа на всеки ден и три пъти по толкова в неделя.
Той се усмихна:
— Имам цяла камара работа в службата си.
— Няма да те забавя.
Той сви рамене и изпи бирата си. Дадох му другата и той я отвори.
— Не знаех, че Камбълови ще заминат с този самолет.
— Аз също бях изненадан. Но беше умен ход.
