ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА
Човешкото око може да различи петнадесет или шестнадесет различни нюанса на сивото. Един компютърен процесор, анализиращ отпечатъци от пръсти, може да различи двеста петдесет и шест нюанса на сивото, което е наистина впечатляващо. Още по-впечатляващи, обаче, са човешкото сърце, ум и душа, които могат да различат безкраен брой емоционални, морални и психологически отсенки, вариращи от най- черното черно до най-бялото бяло. Никога не съм виждал краищата на този спектър, но съм виждал доста помежду тях.
В действителност характерите на хората не са по-постоянни и непроменливи от цветовете на хамелеона.
Хората тук, във Форт Хадли, не бяха различни, нито по добри, нито по-лоши от хората, които съм виждал на хилядите други места из света. Но Ан Камбъл със сигурност беше различна и аз се опитвах да си представя как бих разговарял с нея, ако я бях срещнал жива, ако например бях изпратен да разследвам какво става във Форт Хадли. Струва ми се, че бих разбрал, че не се намирам пред една обикновена изкусителка, а пред една неповторимо силна и импулсивна личност. Струва ми се също така, че бих могъл да й покажа, че това, което наранява другите хора, не я прави по-силна, то само увеличава коефициента на нещастие за всички.
Не мисля, че бих свършил като Бил Кент, но не отхвърлям тази възможност, следователно не осъждам Кент. Кент се осъди сам, видя в какво се беше превърнал, изплаши се, когато откри, че в неговия подреден и систематизиран ум прозира друга личност и си тегли куршума.
Сега хангарът беше пълен с военни полицаи и хора от ФБР, лекари, плюс тези от техническата лаборатория, които бяха останали във Форт Хадли и които си мислеха, че вече са приключили работата си на това място.
Казах на Кал Сайвър:
— След като приключиш с тялото, изчисти килима и мебелите, опаковай всички вещи и ги изпрати на Камбълови в Мичиган. Те сигурно биха желали нещата на дъщеря си.
— Добре. — Той добави: — Неприятно ми е да го кажа, но той спести много неприятности на всички освен на мен.
— Той беше истински войник.
Обърнах се и тръгнах през хангара, минах край един човек от ФБР, който се опитваше да привлече вниманието ми, и излязох навън на горещото слънце.
Карл и Синтия стояха до една линейка и говореха. Минах покрай тях в посока на Шевролета си. Карл се приближи.
— Не мога да кажа, че съм доволен от изхода на това.
Не отговорих.
Той продължи:
— Синтия като че ли смята, че ти си знаел, че той ще направи това.
— Карл, не всичко, което се обърква, е по моя вина.
— Никой не те обвинява.
— Така ми се стори.
— Е, би могъл да предположиш и да му вземеш пистолета…
— Полковник, ще бъда напълно честен с вас, не само го предположих, но го подтикнах към това. Изиграх му страхотен номер. Тя го знае и вие го знаете.
Той не го призна, защото това не беше нещо, което би желал да чуе или знае. Нямаше го в ръководството, но да дадеш на един опозорен офицер възможността и куража да се убие, беше исторически почитан военен обичай в много армии по света, но в тази армия никога не е бил приет, а и почти навсякъде другаде беше излязъл от употреба. И все пак, идеята, възможността е проникнала в подсъзнанието на всички офицерски корпуси, които са свързани от общи разбирания и силно чувство за чест. Ако имах избор между военен съд за изнасилване, убийство и изневяра, за които знаех, че не можех да оспоря, или да избера лесния — 38-калибров изход, аз вероятно щях да се спра на лесния път. Но не можех да се видя в положението на Кент. Но пък от друга страна, Кент също не би могъл преди няколко месеца.
Карл говореше нещо, но аз не го слушах. Накрая го чух да казва:
— Синтия е много разстроена. Все още трепери.
— Свързано е с работата.
Всъщност не всеки ден някой си пръсваше мозъка пред теб. Кент би трябвало да се извини, да отиде в тоалетната и да го направи там. Вместо това той разпиля мозъка, черепа и кръвта си из цялото място и частица хвръкна по лицето на Синтия. Казах на Карл:
— Аз също бях опръскан във Виетнам. — Всъщност веднъж бях ударен по главата с глава. Добавих услужливо: — Измива се със сапун.
Карл изглеждаше ядосан. Той каза рязко:
— Господин Бренер, не сте остроумен.
— Може ли да тръгвам?
— Моля.
Обърнах се и отворих вратата на колата си, а после казах на Карл:
— Моля кажете на госпожа Сънхил, че съпругът й се обади тази сутрин и иска тя да му се обади.
Качих се на Шевролета, запалих го и потеглих. След петнадесет минути бях в хотела за офицери. Свалих си униформата, забелязвайки петно кръв на ризата си. Съблякох се, измих лицето и ръцете си и се преоблякох в спортно сако и панталон, а после събрах нещата си, които Синтия беше подредила. Огледах стаята за последен път и снех багажа си долу.
Платих ниската цена за обслужване и бельо, но трябваше да подпиша квитанция за повреди във връзка с това, че бях писал по стената. Щях да платя сметката по-късно. Обичам армията. Дежурният ми помогна да прибера багажа си в колата. Той ме попита:
— Приключихте ли случая?
— Да.
— Кой го е направил?
— Всички.
Хвърлих последната чанта отзад, затворих капака и се качих. Дежурният ме попита:
— Госпожа Сънхил ще тръгва ли?
— Не зная.
— Желаете ли да оставите адрес за предаване на кореспонденцията?
— Не. Никой не знае, че съм тук. Просто минавах.
Включих Шевролета на скорост и се отправих през гарнизона, на север към портала и излязох на „Виктъри Драйв“.
Минах покрай жилищния комплекс на Ан Камбъл, после стигнах междущатския път и излязох на изхода за северната магистрала. Сложих касета на Уили Нелсън, облегнах се назад и карах. Щях да бъда във Виржиния преди разсъмване и щях да мога да хвана ранния военен полет от въздушната база Андрю. Нямаше значение закъде щеше да бъде полетът, стига само да е извън Съединените щати.
Времето ми в армията беше изтекло и това беше добре. Знаех това дори и преди да дойда във Форт Хадли. Не съжалявах, не се колебаех, не бях огорчен. Ние служим, докато можем да даваме най-доброто от себе си и когато вече не можем да го правим, или станем излишни, просто си тръгваме. Без лоши чувства. На първо място е дългът, а всеки и всичко е подчинено на дълга. Така пише в ръководството.
Предполагам, че трябваше да кажа нещо на Синтия преди да тръгна, но никой нямаше да спечели от това. Животът на военните е преходен, хората идват и си отиват и взаимоотношенията от всякакъв вид, независимо колко близки и силни са били, се приемат за временни. Вместо сбогом хората си казват: „Ще се видим по пътя“ или „Ще те настигна по-късно“.
Този път, обаче, аз си тръгвах завинаги. В известен смисъл усещах, че сега моментът беше подходящ да тръгна, да прибера сабята и бронята си, които и без друго бяха започнали да поръждавяват, а дори и да натежават. Бях влязъл в армията, когато студената война беше в своя апогей, по време, когато армията се
