беше заела с една масирана война по суша в Азия. Бях изпълнил дълга си, бях превишил двете задължителни години и бях видял как отминават две неспокойни десетилетия. Нацията се беше променила. Светът се беше променил. Сега в армията се извършваха промени, което означаваше: „Благодарим за всичко, добра работа, ние спечелихме, моля загасете лампите, когато си тръгвате“.
Добре. И без друго за това и ставаше въпрос. Не беше предвидено да бъде война без край, макар че на моменти изглеждаше точно така. Не беше предвидена като място, което ще осигурява работа на мъже и жени, които иначе трудно биха си намерили работа, макар че го правеше.
Американското знаме беше смъкнато във всички военни бази из целия свят и из цялата страна. Разформироваха се бойни единици, а техните бойни знамена се прибираха в складовете. Може би някой ден щяха да затворят и щаба на НАТО в Брюксел. Наистина идваше нова ера и аз наистина бях щастлив да я видя и още по-щастлив от това, че нямаше да имам работа с нея.
Моето поколение струва ми се беше формирано и създадено по модели, които вече нямат смисъл, и може би нашите ценности и мнения също вече нямат значение. Така че, дори и да ни е останало желание за бой, ние сме станали, както Синтия ми намекна, анахронизми, като старата конна кавалерия. Добра работа, благодаря, половин заплата, късмет.
Но двадесет години са време, през което можеш да научиш много и да преживееш много хубави неща. Като направя равносметка, не бих ги преживял по различен начин. Беше интересно.
Уили пееше „Джорджия в спомените ми“ и аз смених касетката с тази на Бъди Холи.
Обичам да шофирам, особено когато заминавам отнякъде, макар че предполагам, когато пътуваш отнякъде, трябва да пътуваш към някъде. Но аз никога не гледам на въпроса по този начин. Наистина заминавах.
В огледалото ми за обратно виждане се появи полицейска кола и аз проверих скоростта си, движех се само с десет мили над разрешеното, което в Джорджия означава, че пречиш на движението.
Той включи червената си сигнална светлина и ми направи знак да спра. Отбих от пътя и останах седнал в колата.
Полицаят слезе и дойде до прозореца ми, който бях снел. Видях, че е мидлъндско ченге и отбелязах:
— Не си ли се отдалечил малко от къщи?
— Книжката и регистрационния талон, моля.
Показах му и двете и той каза:
— Сър, ще се отбием при следващото разклонение, ще завием, и вие ще ни последвате обратно до Мидлънд.
— Защо?
— Не зная. Получих нареждането по радиотелефона.
— От Ярдли ли?
— Заповедта е негова, да, сър.
— А, ако откажа?
— Тогава трябва да ви заведа с белезници. Избирайте.
— Няма ли трета възможност?
— Не, сър.
— Добре.
Върнах се на магистралата. Полицейската кола остана отзад, минахме по детелината и аз се озовах в посока към Мидлънд.
Отбихме при един изход близо до западния край на града и аз го последвах до центъра за преработка на отпадъци, който преди се наричаше сметището.
Колата спря при крематориума, аз спрях след него и слязох.
Бърт Ярдли стоеше до един голям конвейер и наблюдаваше как разтоварват един камион върху движещата се лента.
Аз застанах и също загледах как подземната спалня на Ан Камбъл се отправяше към пламъците.
Ярдли прелистваше купчина полароидни снимки и почти не ме погледна, но каза:
— Хей, погледни тук, синко. Виждаш ли този дебел задник? Това съм аз. А сега погледни тук? Кой мислиш, че е това? — Той хвърли шепа снимки върху лентата, после взе купчина видеофилми в краката си и също ги хвърли върху лентата. — Мислех, че имаме уговорка. Нали няма да ме караш сам да свърша цялата тази работа? Хвърли малко от тази мръсотия, синко.
И така аз му помогнах да изхвърли мебели, сексуални приспособления, бельо и други такива на лентата.
— Държа си на думата, момчето ми. Ти не ми вярваше, нали?
— Разбира се, че ти вярвах. Ти си ченге.
— Правилно. Каква гадна седмица. Ей, знаеш ли какво? Плаках през цялото погребение.
— Не забелязах.
— Плачех вътрешно. Доста хора там плакаха вътрешно. Ей, ти изхвърли ли оная компютърна история?
— Сам изгорих дискетата.
— Да? Никакви такива мръсотии няма да има наоколо, нали?
— Не. Всички са чисти отново.
— До следващия път. — Той се засмя и хвърли черна кожена маска върху конвейера. — Бог да ни поживи, сега всички ще спим по-добре. Включително и тя.
Не отговорих. Той каза:
— Съжалявам да чуя това за Бил.
— Аз също.
— Може би двамата сега си изясняват нещата там горе при портите. — Той погледна към пещта. — Или пък на друго място.
— Това ли е всичко, шефе?
Той се огледа.
— Доста неща. — Извади една снимка от джоба си, погледна я и после ми я подаде. — Сувенир.
Беше Ан Камбъл, гола, снета отпред, застанала или по-скоро скачаща върху леглото в стаята в мазата, косата й хвръкнала нагоре, краката й разтворени, ръцете протегнати и с голяма усмивка на лицето си. Ярдли каза:
— Беше страхотна жена. Но никога не съм разбирал какво става в главата й. Ти разбра ли я?
— Не. Но мисля, че тя ни каза повече за нас, отколкото ние искаме да знаем. — Хвърлих снимката върху лентата и се отправих към колата си.
Ярдли извика:
— Внимавай!
— Ти също, шефе. Много поздрави на семейството ти.
Отворих вратата на колата и Ярдли отново ми извика:
— За малко да забравя. Твоята приятелка — тя ми каза, че ще чака на междущатското шосе в северна посока.
Погледнах го над покрива на колата си. Той каза:
— Помоли ме да ти кажа довиждане. Каза, че ще те види надолу по пътя.
— Благодаря.
Качих се на Шевролета си и излязох от бунището. Завих надясно и се върнах откъдето бях дошъл към междущатското, по пътя, покрай който има складове и малки предприятия, едно напълно мизерно място, което съответстваше на настроението ми.
Надолу по пътя един червен Мустанг застана след мен. Излязохме заедно на междущатското и тя остана с мен до изхода, който би я завел на запад към Форт Бенинг.
Отбих на банкета и тя направи същото. Ние излязохме от колите си и застанахме край тях на около три метра един от друг. Тя беше с джинси, бяла тениска и маратонки и на мен ми хрумна, че ние не бяхме от едно и също поколение.
— Изпусна си изхода от магистралата.
