ГЛАВА СЕДМА
Докато караше, Синтия разделяше вниманието си между пътя и бележника с адреси на Ан Камбъл, предимно за сметка на пътя. Казах й:
— Дай ми това.
Тя го хвърли в скута ми с преднамерено агресивен жест.
Прелистих бележника, който беше дебел, подвързан с кожа, скъп и доста изтъркан, изписан с четлив почерк. Целият беше изпълнен с имена и адреси, много от които бяха задраскани, а после нанесени новите адреси, тъй като хората сменяха своите местоназначения, домове, съпруги, съпрузи, военни части, страни или пък този свят с другия. Всъщност видях две имена, при които беше отбелязано убит. Беше типичен бележник с адреси на професионален войник, който е обиколил света, и макар че знаех, че това е официалният й бележник, който стои на бюрото й, а не малкия черен, който още не бяхме намерили, аз бях почти сигурен, че някой от този бележник знаеше нещо. Ако имах две години, щях да мога да ги разпитам всички. Явно, трябваше да дам бележника в щаба във Фолс Чърч, Виржиния, където прекият ми началник, полковник Карл Густав Хелман щеше да го разпрати из целия свят, натрупвайки по този начин камара писани интервюта, по-висока от грамадната Тевтонска досада, която самият той представляваше. А може би щеше да реши да ги прочете сам и да стои настрана от моя случай.
Няколко думи за моя шеф. Карл Хелман всъщност е роден в Германия, близо до американски военен лагер край Франкфурт, и като многото гладни деца, чиито семейства са били разорени през войната, той станал нещо като талисман на американските войници и в крайна сметка се присъединил към американската войска, за да подпомага семейството си. Преди години в американската армия имаше много такива германски янки и много от тях станаха офицери, а някои са все още там. Като цяло от тях стават отлични офицери и за армията е добре, че те са там. Но за хората, които трябва да работят за тях, не е толкова добре. Но стига хленчене. Карл е способен, предан, лоялен и верен и в двата смисъла на думата. Единствената грешка, която ми е известно да е направил, е когато реши, че го харесвам. Грешиш, Карл. Но го уважавам и бих му доверил и живота си. Всъщност съм го правил.
Явно този случай имаше нужда от някакво щастливо попадение, от кратък път, който да ни помогне да стигнем по-бързо до края, преди кариери и репутации да са отишли по дяволите. Войниците се насърчават да убиват при подходящи условия, но убийството във военната част е шамар в лицето, предизвикателство към добрия ред и дисциплината. То повдига прекалено много въпроси относно тънката линия, която разделя смразяващия кръвта вик „На нож“ — Какъв е смисълът на щика? Да убива! Да убива! — и службата в армията през мирно време. Един добър войник винаги трябва да уважава чина, пола и възрастта. Така пише в „Наръчник на войника“.
Най-доброто, на което можех да се надявам в този случай, беше убийството да е било извършено от някакъв гаден цивилен, с десетгодишно криминално досие. Най-лошото, което можех да си представя, беше… е, признаците засега сочеха към него, каквото и да беше то.
Синтия каза във връзка с бележника.
— Имала е много приятели и познати.
— Ти нямаш ли?
— Не и на това работно място.
— Вярно.
В действителност ние бяхме малко настрани от живота в армията и следователно нашите колеги и приятели са по-малко. Ченгетата са склонни да се организират в тесни групи из целия свят и когато си военен полицай, който постоянно е на временно назначение, ти не можеш да си създадеш много приятели, а връзките ти с противоположния пол обикновено са кратки и напрегнати, до известна степен като самото временно назначение.
Официално Мидлънд се намира на шест мили от Форд Хадли, но както казах, градът се е разраснал на юг по продължение на „Виктъри Драйв“, покрай големи неонови реклами, жилища с градини и магазини за коли, така че главният вход напомня Бранденбургската врата, отделящ хаоса на свободната инициатива и безпорядък от спартанската стерилност. Бирените консерви свършват пред портала.
Мустангът на Синтия, който имаше лепенка, разрешаваща паркиране, беше пропуснат през портала от един военен полицай и след няколко минути бяхме в центъра на гарнизона, където движението не се различаваше много от това в Мидлънд.
Тя спря пред канцеларията на шефа на военната полиция, стара тухлена постройка, една от първите постоянни сгради, издигната още когато Форт Хадли е бил Кемп Хадли, около Първата световна война. Военните бази, също като градовете възникват с причината за своето съществуване, последвана от жилища, затвор, болница и църква, но не непременно в тоя ред.
Ние предполагахме, че ни очакват, но ни беше нужно известно време, така както бяхме облечени — мъж сержант, и цивилна жена, да проникнем в канцеларията на негово височество. Досега не бях доволен от работата на Кент и от липсата му на предвидливост. Когато учих в Командната школа, ни обясняваха, че липсата на предварителен план води до незадоволителни резултати. Сега се казва не реагирай след, а преди. Но аз имам предимството да съм обучаван в старата школа, така че зная за какво става въпрос. В канцеларията попитах Кент:
— Владеете ли положението, полковник?
— Честно казано не.
Кент също е от старата школа и аз го уважавам за това. Попитах:
— Защо не?
— Защото го ръководиш ти, по твой начин с моите помощни служби и материално-техническо обезпечаване.
— Тогава го ръководи ти.
— Не се опитвай да ме плашиш, Пол.
И така ние си подавахме реплики и отвръщахме в дребнавия, но класически спор между честното униформено ченге и подлия таен агент.
Синтия ни слуша търпеливо в продължение на минута и после каза:
— Полковник Кент, господин Бренер, на полигона лежи мъртва жена. Била е убита и вероятно изнасилена. Убиецът е на свобода.
Това в общи линии обобщаваше всичко и Кент и аз наведохме засрамено глава и си подадохме ръка, образно казано. Всъщност ние просто измърморихме нещо.
Кент ми каза:
— Отивам в кабинета на генерал Камбъл след пет минути със свещеника и лекар. Освен това цивилният телефонен номер на жертвата беше прехвърлен в Джордън Фийлд, а тия от техническия отдел са все още на местопрестъплението. Тук са личното и медицинското досие на капитан Камбъл. Зъболекарската справка е при съдебния лекар, който също иска медицинското й досие, така че ми трябва.
— Фотокопирай го — предложих аз. — Имаш моето разрешение.
Щяхме да започнем отново, но Синтия, вечният помирител, се намеси:
— Аз ще фотокопирам проклетото досие.
Това до известна степен развали удоволствието ни и ние отново заговорихме по същество. Кент ни въведе в стаята за разпити и ни попита:
— Кого искате да видите пръв?
— Сержант Сент Джон — отвърнах аз. Чинът има своите привилегии.
Сержант Харолд Сент Джон беше въведен в стаята и аз му посочих стол от другата страна на малката маса, зад която бяхме седнали със Синтия. Казах на Сент Джон:
— Това е госпожа Сънхил, а аз съм господин Бренер.
Той погледна към името ми, написано на картичка на гърдите ми, и към отличителните ми знаци, които бяха сержантски, и в началото не можа да разбере, но после каза:
— О… ЦСО!
— Каквото и да е — продължих аз. — Вие не сте заподозрян в случая, който разследваме, така че няма да ви чета правата от член 31 на военния кодекс. Следователно вие сте длъжен да отговаряте на въпросите ми пълно и вярно. Разбира се, вашето доброволно сътрудничество ще бъде предпочитано пред пряката заповед. Ако в процеса на този разпит кажете нещо, за което аз или госпожа Сънхил сметнем, че ви прави
