— Помислихте ли да докладвате за това?

— Разбира се. Вдигнах телефона и се обадих.

— С кого говорихте?

— Сержант Хейес. Заместник-началника на караула.

— И какво ви каза гой?

— Каза, че там по пътя нямало нищо за крадене, освен при мен в склада за муниции. Каза ми да остана на поста си.

— А вие какво отговорихте?

— Казах му, че не ми се струва много правилно.

— А той?

— Каза, че някъде там имало походна тоалетна. Може би някой я е ползвал. Каза, че може да е някой офицер, който слухти наоколо и че трябва да съм нащрек.

Тя се поколеба и после добави:

— Каза, че хората ходят там да се чукат през хубавите летни нощи. Това са негови думи.

— Това се разбира от само себе си.

— Аз не обичам ругатните.

— Аз също.

Огледах тази млада жена за момент. Беше непресторена и простодушна, най-малкото, което можеше да се каже, беше, че това са най-добрите свидетели, когато тези качества се комбинират с известна наблюдателност, каквато тя очевидно притежаваше, в резултат на обучение или по природа. Но очевидно аз не се вмествах в основните й критерии и тя не предлагаше нищо от себе си.

— Вижте, редник, знаете какво се е случило с капитан Камбъл.

Тя кимна.

— На мен е възложено да открия убиеца.

— Чух, че е била изнасилена също така.

— Възможно е. Така че аз искам да говорите, да ми кажете неща, за които не ви питам. Кажете ми за вашите чувства, вашите впечатления.

Лицето й изрази известно вълнение, тя прехапа долната си устна и една сълза се търкулна от дясното й око.

— Трябваше да отида да видя какво става. Бих могла да го спра. Този глупав сержант Хейес…

Тя плака тихо в продължение на минута или две, а през това време аз седях и си гледах обувките. Накрая се обадих:

— По устав е трябвало да стоите на поста си, докато ви сменят. Подчинила сте се на заповедта.

Тя се овладя и каза:

— Да, но някой със здрав разум и пушка би отишъл да види какво става там. А после когато фаровете не се показаха повече, аз просто стоях там като глупак и не посмях да се обадя отново. После когато видях другите фарове да се задават, да спират и който и да беше да обръща наистина бързо и да изхвърчава обратно по пътя като куршум, разбрах, че се е случило нещо лошо.

— Кога беше това?

— В 4.25 часа.

Което съответстваше с това, което Сент Джон каза за времето, по което е намерил тялото. Попитах я:

— А не видяхте ли други светлини между тези в 2.17 и 4.25 часа?

— Не, но видях след това. Около 5.00. Това беше военният полицай, който намери тялото. След около петнадесет минути друг военен полицай дойде и ми каза какво се е случило.

— Можехте ли да чуете някои от тези превозни средства от това разстояние?

— Не.

— Да чуете затръшване на врата?

— Бих могла, ако вятърът духа към мен. Беше насрещен.

— Ловец ли сте?

— Да.

— Какво ловувате?

— Опосуми, катерички, зайци.

— Птици?

— Не. Обичам да ги гледам.

Изправих се.

— Благодаря ви. Много ми помогнахте.

— Не съм сигурна.

— Аз съм. — Тръгнах към вратата на килията и после се обърнах. — Ако ви пусна да се върнете във вашето поделение, ще ми обещаете ли, че няма да кажете за това на никого?

— На кого давам честната си дума?

— На офицер от американската армия.

— Имате сержантски пагони и дори не си знаете името.

— Откъде сте?

— Лий Каунти, Алабама.

— Получавате едноседмична служебна отпуска. Оставете телефонния си номер на командира си.

Върнах се в стаята за разпит, където заварих Синтия сама, хванала глава с ръце, да чете записките си, или да си мисли.

Сравнихме разпитите и заключихме, че времето, когато е настъпила смъртта, е някъде около 2.17 и 4.25 часа. Предположихме, че убиецът или убийците са били или в джипа на Ан Камбъл, или вече на местопрестъплението. Ако убиецът е използвал собствено превозно средство, то той не е включил светлините си, или е бил паркирал на известно разстояние от мястото, където редник Робинс е била на пост. По това време аз клонях към теорията, че Ан Камбъл е взела него или тях и го е, или ги е закарала на мястото, но не отхвърлях и възможността за предварително уговорена среща на мястото на престъплението. Една случайна фатална среща ми се струваше по-малко вероятно, като се има предвид, че светлините са изгаснали веднага, след като джипът е спрял, защото ако Ан Камбъл е била причакана, би минало известно време между спирането на превозното средство и изгасянето на фаровете. Синтия попита:

— Ако е било тайна среща, защо изобщо е използвала фаровете?

— Може би, за да не привлича ненужно внимание. Нейното присъствие там е било съвсем законно, но ако е била забелязана от някой минаващ патрул на военната полиция без фарове, тя е щяла да бъде спряна и разпитана.

— Вярно. Но редник Робинс е била предупредена от фаровете, така че защо Камбъл първо не е проверила поста, да я успокои, а после да се върне за срещата си?

— Добър въпрос.

— А и защо изобщо си е определила среща на километър от военен пост? Та има стотици хиляди акра военен лагер.

— Да, но там е тази тоалетна с течаща вода и според Робинс, която го е научила от сержанта си, хората отиват там да се чукат. Може би искат да се измият след това.

— Да, но все пак е възможно да е била причакана от някакъв психопат, който не е знаел колко близо се намира до военен пост.

— Възможно е, но всички доказателства предполагат друго.

— И защо е трябвало да го прави през нощ, когато е била дежурна? — добави Синтия.

— Част от тръпката. Жената си е падала по извратен секс.

— Но тя също така си е изпълнявала стриктно задълженията. Другото е било друг живот.

— Кимнах:

— Добре казано.

Попитах я:

— Мислиш ли, че Сент Джон крие нещо?

— Във всеки случай не криеше разбиранията си. Но в общи линии каза всичко, което знаеше. Ами

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату